— И тук идва на помощ Е-програмата? — попита Мишел.

— Брат ми е последният от малкото абсолютни гении, които могат да изпълняват подобна роля по рождение. Той не само умее да обработва безкраен брой задачи едновременно, но е способен и да запазва вниманието си към детайлите. Неговият неврологичен капацитет е безграничен. Той има поглед върху общата картина на нещата и намира смисъла в нея.

— А кой стои зад тази Е-програма? — попита Шон. — Правителството?

— Донякъде.

— Това ли е всичко, което ще ни кажете?

— Засега.

— А за кого работите вие?

— За никого. Работя с определени хора по мой избор.

— Не е ли съвпадение, че и брат ви има връзка с разузнаването?

— Тук няма никакво съвпадение. Аз насърчавах Еди да се насочи към тази област. Бях сигурна, че това ще бъде предизвикателство за него, а самият той ще се превърне в безценна придобивка за цялата страна.

След тези думи Пол отвори вратата на джипа и понечи да слезе.

— Чакайте — възкликна Шон. — Не можете да си тръгнете просто ей така!

— Ще поддържаме връзка. Засега гледайте просто да останете живи. Но ви предупреждавам, че с течение на времето това ще става все по-трудно.

— Един последен въпрос — настоя Шон.

Пол спря на крачка от джипа.

— Брат ви наистина ли е невинен, както заявихте в предишния ни разговор? Или все пак е убил онези хора?

В първия момент беше сигурен, че жената няма да отговори, но се получи друго.

— Поддържам онова, което ви казах — обърна се да го погледне Пол. — Но в крайна сметка само Еди може да отговори на този въпрос.

— Но ако е убил онези хора, с живота му е свършено. Никога няма да се завърне при своята Е-програма.

— В известен смисъл животът на брат ми отдавна е приключил, мистър Кинг.

Питър Бънтинг седна начело на масата и огледа лицата около нея. Те принадлежаха на хора, които нямаха нищо общо с хипотетичния свят на политическите наивници, а напротив — имаха много сериозно отношение към заплахите за националната сигурност. Бънтинг изпитваше към тях едновременно възхищение и страх. Възхищаваше се на начина, по който служеха на родината, а се страхуваше от тях, защото знаеше, че те редовно заповядват ликвидирането на други човешки същества, и то без да губят съня си.

Бънтинг реши да председателства настоящото заседание, което по принцип се водеше рутинно, но на него присъстваха редица отговорни фактори, обезпокоени от неблагоприятния развой на събитията около Едгар Рой. Нямаше как да изпрати някой от подчинените си на среща, на която присъстваха министър от действащата администрация, няколко директори на разузнавателни агенции и генерали с четири звезди. Пред всеки от присъстващите имаше порцеланова чаша с кафе. Те очакваха именно него и плащаха за тази привилегия солидни суми от парите на данъкоплатците.

Край масата седеше и един човек, който не би трябвало да е тук, но Бънтинг беше длъжен да регистрира официалното му оплакване, и то преди да представи личната си оценка на ситуацията.

Мейсън Куонтрел седеше до Елън Фостър. Отпуснал ръце в скута си, той беше насочил цялото си внимание към Бънтинг, който се запъна само веднъж, докато правеше презентацията си. Това се случи, когато Куонтрел се усмихна на един пасаж от изявлението му и прошепна нещо в ухото на Фостър. Тя кимна и също се усмихна.

Последваха въпросите, повечето от тях задълбочени и конкретни. Бънтинг се справи по един наистина перфектен начин — може би защото отдавна се беше научил да разгадава мислите на хората с каменни лица около себе си. В момента те изглеждаха сравнително доволни, а това означаваше, че и той можеше да се поотпусне. Беше участвал в други заседания, протекли значително по-трудно. Куонтрел прочисти гърлото си и присъстващите извърнаха глави към директора на „Мъркюри“. В този момент Бънтинг за пръв път усети, че заседанието се провежда по предварително уточнен сценарий.

— Да, Мейсън? — попита Бънтинг и пръстите му неволно се стегнаха около лазерната показалка. Внезапно го обзе желанието да я насочи между очите на Куонтрел.

— Днес ти ни разказа много неща, Пит.

— Обикновено това е смисълът на подобни заседания — отвърна спокойно Бънтинг.

Куонтрел не обърна внимание на думите му и продължи:

— Но не ни каза как е възможно един-единствен анализатор да се справи с огромната лавина от информация, която ни залива. Вярно е, че досега постигаш някакви успехи, но…

— Не някакви, а огромни успехи — поправи го Бънтинг, после побърза да добави: — Извинявай, моля те да продължиш…

— Някакви успехи — натъртено повтори Куонтрел. — Но реалността е друга. Използването само на един анализатор води до значителен и, бих казал, необратим срив в националната сигурност на тази страна.

— Не съм съгласен.

— Аз обаче съм съгласна.

Очите на всички се изместиха към Елън Фостър.

Бънтинг се втренчи в лицето на жената, която постепенно се беше превърнала в негов основен враг. Но тя беше ръководител на най-голямата федерална агенция за сигурност в Съединените щати и това го принуждаваше да се отнася почтително към нея.

— Госпожо министър?

— Как оценяваш представянето си днес, Питър?

Беше облечена с черна рокля, черен чорапогащник и черни обувки с високи токове. Бижута почти липсваха. Бънтинг за пръв път забеляза, че Елън Фостър всъщност е една много привлекателна жена. Хубава кожа, слаба и стройна фигура, но с извивки точно там, където ги харесват мъжете. Служебната й характеристика беше впечатляваща, а политическите й контакти — повече от отлични. По принцип, а може би и поради особеностите на характера си разведената шефка на МВС избягваше публичността, но от време на време снимката й се появяваше на някое публично социално събитие, най-често в компанията на високопоставени джентълмени.

Фостър притежаваше къща в един от най-престижните квартали на Вашингтон и вила в Нантъкет, където често се появяваше заедно с внушителната си охрана. Бившият й съпруг управляваше хедж фонд в Ню Йорк и беше натрупал огромно състояние, използвайки чужди пари. В същото време, благодарение на ловко боравене със законите, плащаше значително по-малки данъци от собствената си секретарка. След развода мисис Фостър беше получила половината от това състояние и можеше да се разпорежда с него както пожелае. По всичко личеше, че желанието й беше да управлява програмата за национална сигурност, а като допълнителна екстра — да превърне в ад живота на Питър Бънтинг.

— Останах с впечатлението, че всички около тази маса приемат доклада ми — подхвърли той и изгледа враждебно Куонтрел. — Е, почти всички…

— Шегуваш ли се, Питър? — хладно попита Фостър.

— Ако разполагате с конкретни примери за противното, аз съм готов да ги обсъдим.

— Какво има за обсъждане? Днешният ти анализ не струва и всички в тази зала го знаят. Може би, с изключение на теб.

Погледът на Бънтинг отново се плъзна по лицата на присъстващите. Никое от тях не изразяваше симпатия.

— Отговорих на всички въпроси, които ми поставихте, включително и на допълнителните — сдържано рече той. — Не получих овации, но и не пропуснах нищо.

Фостър леко се приведе напред.

— В молбата си за подновяване на договора искаш увеличение на бюджета от двайсет и три процента поради появата на допълнителни фактори — хладно каза тя.

Бънтинг стрелна с поглед Куонтрел, който клатеше глава и мляскаше с устни.

— Моите уважения, госпожо министър, но тук присъства и един от преките ми конкуренти в бизнеса. Информацията, която изнесохте току-що, би трябвало да е…

— О, аз съм сигурна, че можем да се доверим на професионализма на мистър Куонтрел — небрежно го прекъсна Фостър.

„Какъв професионализъм, понечи да отвърне Бънтинг. Ти отлично знаеш, че тоя тип е мошеник.“

Разбира се, нямаше как да го каже на глас. Изчака още секунда да се овладее и заяви:

— Всяко перо е обосновано. Моите служители се трудиха месеци наред, за да свият разходите до минимум. През цялото време сверяваха часовника си с този на държавните агенции и по тази причина няма никакви изненади.