— Как тогава си издържала психотеста при назначението си в Сикрет Сървис?

— Лесно. Няколко диетични коли, плюс кило шоколад.

Напуснаха заведението през задната врата, заобиколиха отпред и веднага засякоха някаква кола без отличителни знаци с човек зад волана. Мишел се промъкна от дясната страна на ленд крузъра, следвана от Шон. Седна зад волана, запали двигателя и направи ловка маневра за излизане от паркинга. Мъжът в безличния седан изобщо не успя да реагира.

— Не знае какво да прави — обяви Шон, заковал поглед в огледалото за обратно виждане. — Колебае се дали да тръгне след нас, или да отиде да провери какво се е случило с приятелчето му.

Мишел излезе на пътя и натисна педала до дупка. Другата кола не ги последва.

— След две минути ще ни обявят за издирване за нападение над федерален агент — мрачно прогнозира Шон.

— Ако е федерален агент — възрази тя.

— Е, стига де. Пишеше го на челото му.

— Трябва да зарежем тая кола и да наемем друга.

— Ще ни засекат в рамките на пет минути. Чрез кредитните карти и шофьорските книжки, които няма начин да не вкараме в системата.

— Тогава се обади на Мърдок и му кажи какво се е случило.

— А бе ти да не си откачила… — започна Шон, после изведнъж се плесна по челото. — Всъщност идеята ти е великолепна!

— Благодаря. Кажи му, че сме били нападнати от някакъв въоръжен тип, но без да навлизаш в подробности. Искаш да го предупредиш, че нещо става. Ако попита защо сме нападнали федерален агент, ще държим на версията, че изобщо не се е представил като такъв.

Шон вече набираше номера. Започна да говори в момента, в който насреща вдигнаха и спря чак след две минути, без да дава шанс на агента дори да отвори уста. После монологът приключи, а лицето му потъмня. Явно Мърдок беше бесен.

— Да, ще ти дам описание — кимна той. — Имам и номера на колата.

Направи го, отговори на още един-два въпроса и прекъсна връзката.

— Мърдок не е в течение, освен ако не е най-добрият лъжец на света — констатира той.

— Значи онзи тип не е от ФБР?

— Вероятно е от друга трибуквена агенция.

— Каза ли нещо за евентуална заповед за издирване?

— ЦРУ не прибягва до тези неща. По простата причина, че се регистрират в цялата система и ще им се наложи да обясняват неща, които не искат да обясняват.

Телефонът му изписука и той погледна дисплея. На лицето му се появи широка усмивка.

— Искаш ли и малко добри новини?

— Ще ме накараш да се ококоря.

— Есемес от моя добър приятел, районния прокурор. Куршумът, който е убил Хилари Кънингам, не е изстрелян от твоето оръжие.

— Значи все пак не съм аз! — възкликна Мишел с огромно облекчение.

— Не си. Което означава, че е бил някой друг. Или там, или някъде другаде, след което е пренесъл тялото пред къщата на Тед, за да те накисне.

— Като Едгар Рой?

— Може би.

— Но няма как да не са знаели, че полицията ще извърши балистична експертиза.

— Не съм казал, че са искали да бъдеш обвинена официално. Целта им е била да те елиминират временно, а може би и да те объркат.

— Признавам, че успяха — унило въздъхна Мишел. — Какви са резултатите от балистиката? Може би още един куршум четирийсет и пети калибър — като онзи, който почти ме уби?

— Не. Деветмилиметров парабел с кух връх.

— Търсиш ли мир, готви се за война — промърмори Мишел. Срещна заинтригувания поглед на партньора си и поясни: — Думата парабелум произлиза от латинска сентенция, която гласи: „Ако искаш мир, бъди готов за война“. Тя се превръща в мото на германския производител на оръжия, който изработва патроните парабел по дизайн на Георг Лугер. Наричат ги още деветмилиметрови лугери, за да се различават от патроните на Браунинг.

— По отношение на оръжията нямаш равна на себе си — кимна с уважение Шон.

— Деветмилиметровият лугер е най-използваният патрон по света, главно за военни цели. Въведен в официална употреба във всички полицейски подразделения на територията на Съединените щати. Кой е производителят на този, какъв заряд има?

Шон отново сведе очи към дисплея.

— „Дабъл Тап“. Заряд „Голд Дот“ Джей Ейч Пи, едрина на барута сто и петнайсет.

— Ясно — кимна Мишел. — Възпираща сила над деветдесет процента, дълбочина на проникване около трийсет сантиметра. Не е от класата на четирийсет и четвърти калибър или на триста петдесет и седем магнум, но притежава предостатъчно мощ. С лекота причинява хидростатични шокови рани.

— В смисъл?

— В смисъл, че попадение в гърдите може да причини кръвоизлив в мозъка.

— В такъв случай това със сигурност не е куршумът, убил Бърджин.

— Не е — кимна Мишел. — При изстрел от упор тази муниция ще пробие черепа. Няма как да остане вътре.

— Става интересно. Убиецът на Бърджин не е онзи, който е ликвидирал Хилари Кънингам.

— Така е. А сега какво ще правим?

— Предлагам да се връщаме в Мейн.

— Със самолет?

— Не — поклати глава Шон. — Спри някъде и си поръчай голяма чаша кафе, защото те чака дълго шофиране.

— А дали ще мога да си прибера оръжието от тукашните ченгета, преди да тръгнем?

— Само с моята благословия.

Мишел кимна и настъпи газта.

Дванайсет часа по-късно пристигнаха в Бостън и прекараха нощта в местен хотел. Не изминаха наведнъж целия път до Макиас, щата Мейн, по простата причина, че след седем часа шофиране дори огромното количество кофеин във вените на Мишел започна да чезне и тя беше принудена да дремне на задната седалка. А и очите на Шон започнаха да се затварят прекалено често след пет часа зад волана. След няколко часа непробуден сън и ранен старт на следващата сутрин тежкият автомобил изгълта останалата част от разстоянието и спря на паркинга пред „Мартас Ин“.

Меган Райли ги посрещна на входната врата.

— Трябва да ви съобщя, че агент Мърдок е абсолютен мръсник! — навъсено отсече тя.

— И така може да се каже — кимна Шон.

— Момичето е право — веднага добави Мишел.

— Какво искаха да научат федералните? — попита той.

— Всичко. Ама удариха на камък. Аз съм официалният защитник на Рой и просто отхвърлих всякакви опити да ме будалкат.

— Браво на теб — похвали я Мишел.

— Обадих се на Мърдок и го запознах с някои параграфи на закона — добави Шон.

— Знам. Никак не беше щастлив, но беше принуден да ме освободи. Гадно копеле!

— А пък ние открихме клиента — каза Мишел.

— Кой е той?

— Кели Пол, доведена сестра на Рой — рече Шон. — Много интересна личност. Тепърва предстои да я опознаем, но имам чувството, че ще трябва да се съобразяваме с нея. — Хвана лакътя на Меган и я побутна към близката пейка, полускрита под клоните на дървото край входа на мотела. — Сядай.

— Защо? — колебливо попита тя. В очите й проблесна страх.

— Имаме лоши новини. Още едно убийство.

Стиснали дървената седалка, пръстите на Меган побеляха от напрежение.

— Кой? — прошепна тя.

— Хилари Кънингам.

Меган успя да запази самообладание само няколко секунди, след което скри лице в дланите си и горчиво заплака.

Шон хвърли безпомощен поглед към Мишел.

— В това никак не ме бива — поклати глава тя.

Той въздъхна, седна до младата жена и неловко я потупа по гърба.

— Много съжалявам, Меган.

В крайна сметка тя се надигна, избърса сълзите с ръкава си и попита:

— Как е станало?

— Застреляли са я, а после са пренесли тялото й в дома на Бърджин.

Очите му се преместиха на Мишел, която добави:

— Аз бях там.

— Но защо са я убили? — погледна я безпомощно Меган. — Тя беше една кротка и безобидна възрастна жена!

— Защото е работила за Бърджин, а той беше защитник на Рой — отвърна Шон. — За някои хора това е било повече от достатъчно.

— Искаш да кажеш, че аз съм следващата!? — трепна Меган.

— Спокойно, няма да позволим да ти се случи нищо лошо — каза Мишел и седна от другата страна на младата адвокатка.