Мърдок се усмихна и кимна на пазачите.

— Чакайте пред вратата, господа. Знаете как да реагирате в случай, че чуете нещо необичайно.

— Този човек е прикован към пода, а освен това ни разделя стъкло с дебелина десет сантиметра — обади се Мишел. — Не съм убедена, че изобщо може да направи нещо.

— Нямах предвид само затворника — хладно уточни Мърдок.

После вратата се затръшна зад тях и двамата най-после останаха насаме с клиента си.

— Мистър Рой, аз съм Шон Кинг, а това е партньорката ми Мишел Максуел — приведе се напред Шон. — Работим заедно с Тед Бърджин, който вече е разговарял с вас.

Рой не отговори. Продължаваше да стои абсолютно неподвижен, без да примигва. И сякаш без да диша.

Шон се облегна назад, отвори куфарчето си и надникна вътре. От съдържанието му липсваха всички писалки, кламери и други остри предмети, които можеха да се превърнат в оръжие. Бяха останали само купчина листове, които по негово лично мнение също можеха да бъдат използвани за нанасяне на порезни рани.

— Тед Бърджин ни каза, че е подготвял защитата ви — добави той. — Обясни ли ви в какво точно ще се състои тя?

Мълчание. Рой изобщо не реагира.

— Мисля, че само си губим времето — обади се Мишел. — Мърдок със сигурност си умира от смях зад онази стоманена врата.

— Наистина трябва да обсъдим някои неща, мистър Рой.

— Заключили са го тук, защото не е годен за съдебен процес, Шон — каза Мишел. — Не знам в какво състояние са го докарали, но не мисля, че се е подобрил. По всичко личи, че ще остане в „Кътърс Рок“ до края на дните си.

Шон остави документите и вдигна глава.

— Знаете ли, че Тед Бърджин е убит, мистър Рой?

Въпросът беше зададен директно, на висок глас, с очевидното намерение да предизвика някаква реакция.

Не се получи.

Шон се огледа, наведе се към Мишел и прошепна:

— Какви са шансовете помещението да е оборудвано със звукозаписна техника?

— Да подслушват разговорите между адвокат и клиент? — погледна го тя. — Това няма ли да им донесе големи неприятности?

— Само ако някой успее да го докаже. — Той се облегна назад и извади джиесема си. — Няма обхват. Но преди да влезем тук, имаше.

— Заглушаване?

— Което също е незаконно. Чудя се защо ми оставиха телефона. В повечето затвори ги събират още на влизане.

— В затвора мобилните телефони са по-скъпи от кокаина. Някъде прочетох, че един надзирател в западните щати натрупал шестцифрено състояние от продажбата на нокии в комплект със СИМ карти. Вероятно в момента и той използва един от тях.

— Погледни глезена му, Мишел — прошепна Шон.

Гривната имаше цвят на титан, а в средата й мигаше червена лампичка.

— Използват ги в някои затвори със строг режим — кимна тя. — Най-често ги слагат на публични личности като Парис Хилтън и Линдзи Лоън. Излъчват сигнал, който сочи точното местоположение на хората, които ги носят. И вдигат тревога в момента, в който напуснат разрешената зона за придвижване.

— Че къде може да отиде този човек срещу нас? — понижи глас Шон. — На колко места в тази сграда ще му потрябва електронната гривна?

— Добър въпрос. Искаш ли да го задам на Мърдок? Или предпочиташ Карла Дюкс?

Шон рязко извърна глава и заби очи в лицето на Едгар Рой. Стори му се, че нещо…

Не. Очите му продължаваха да наподобяват черни точки.

— Не мислиш ли, че е упоен? — прошепна Мишел. — Зениците му изглеждат разширени.

— Не знам какво да мисля. Това може да се докаже само след медицински преглед.

— Той е много висок, но адски кльощав. Не ми изглежда достатъчно силен, за да избие толкова народ.

— Сега е само на трийсет и пет. При извършването на убийствата е бил в разцвета на силите си.

— Ако ги е извършил.

— Права си. Ако ги е извършил.

— Подробностите остават неизвестни. Дори телата не са идентифицирани.

— Може би са идентифицирани, но не са ги обявили.

— Защо биха постъпили така?

— Защото случаят наистина може да е по-специален. — Шон се изправи и погледна към затворника: — Благодаря за тази среща, мистър Рой. Пак ще се видим.

— Наистина ли? — тихо попита Мишел.

Вратата се отвори още след първото им почукване.

— Как беше? — подсмихна се насреща им Мърдок.

— Разказа ни всичко, от игла до конец — отговори Мишел. — Можете да го освободите, защото е невинен.

— Открих някои интересни неща в мотела на Бърджин — рече агентът, без да й обръща внимание.

— Така ли? Какви?

— Не ти трябва да знаеш.

— Хей, Мърдок, ти наистина си ужасен досадник! — изгуби търпение Мишел. — И на това ли ви учат в Куонтико?

— Ако тези неща имат връзка с адвокатската дейност на Тед, аз имам право да знам за тях — обяви Шон.

— В такъв случай трябва да попълниш съответните формуляри — отвърна Мърдок. — Юристите на Бюрото също имат нужда от малко смях. Но ти няма да получиш нищо преди тяхното официално съгласие.

— Видях, че Рой е зомбиран. Може ли изобщо да се храни, да ходи до тоалетната?

— Той е в добра форма. Физически, имам предвид. Този отговор удовлетворява ли те?

След тези думи Мърдок се обърна и си тръгна.

— Тоя тип наистина си пада по нас — въздъхна с мрачна ирония Мишел. — Мислиш ли, че ще се навие да излезе с мен? Уверявам те, че ще скрия трупа му така, че никой няма да го намери.

Шон не отговори, зает да следи с поглед надзирателите, които отвеждаха Рой. Направи му впечатление, че затворникът стърчи с цяла глава над най-високия от тях, а после отбеляза, че той се движи без чужда помощ, влачейки окованите си крака по пода. Лицето му обаче беше все така безизразно.

Две черни точки.

Нищо.

Точно с толкова разполагаха в момента.

Напускането на „Кътърс Рок“ беше по-лесно от влизането, но не много. В крайна сметка Шон не успя да сдържи нервите си.

— Не сме натикали Едгар Рой в шибания ауспух! — изкрещя той при последната проверка, а после се обърна към Мишел и заповяда: — Хайде, дай газ!

— Мислех, че никога няма да го кажеш — въздъхна партньорката му.

Фордът остави две черни следи от гума върху безупречно почистения асфалт пред портала. Едновременно с това Мишел показа среден пръст на пазачите.

Поеха обратно по тясната дига и тя стрелна с поглед партньора си, потънал в дълбок размисъл.

— Мозъкът ти е включил на високи обороти — каза тя. — Не искаш ли да го поразтовариш малко?

— Докато те проверяваха на излизане, успях да задам един-два въпроса на помощника на Дюкс. Рой се храни, въпреки че не демонстрира особен апетит. Самообслужва се във всяко отношение. Отслабнал е, но, технически погледнато, е в добро здраве.

— Значи може да върши всичко това, но е некомуникативен, така ли?

— Онзи тип използва някакъв медицински термин за това състояние, ама аз го забравих. Във всеки случай тялото му работи нормално, но мозъкът му е напълно изключил.

— Много удобно.

— Но Бърджин е мъртъв. Жертва на брутално убийство. Разследването се ръководи от ФБР, което слага ръка на личните му вещи, сред които са и бележките му по делото.

— Онзи тип нали ти предложи да попълним няколко формуляра, за да се сдобием с разрешението на съда?

— Работата е там, че аз не съм адвокат на Рой.

— Но все пак си адвокат. Нает си от Тед Бърджин, който е официален защитник на Рой. Едва ли е толкова трудно да се представиш за официален говорител на Тед, който така или иначе не може да го оспори. Мнението на останалите няма значение.

— Не съм практикувал от доста време.

— Но разрешителното ти все още е валидно, нали?

— Може би.

— Какво?! — ахна Мишел и пусна педала на газта. — Само не ми казвай, че нямаш квалификацията да защитаваш клиенти, заплашени от смъртно наказание!

— Може би са ми нужни един-два опреснителни курса по наказателно право.

— Страхотно! Убедена съм, че агент Мърдок ще изрази желание лично да те закара до университета.