— Нещо, за което е бил нужен подписът на Фостър — добави Пол. — Това е нашата писмена следа.

— Само ако докажем, че спътниковото наблюдение е било разпоредено с нейна заповед — въздъхна Бънтинг.

Пол замълча.

— За какво мислиш, Кели? — попита той.

— Ами ако не са го пренасочили?

Бънтинг обърна гръб на прозореца.

— Не те разбирам.

— Ако спътникът е заснел всичко, което се е случило?

— Нима намекваш, че брат ти е сериен убиец?! — зяпна от изненада Бънтинг.

— Не.

— Добре. Значи остава изводът, че са го натопили. Те са заровили труповете в хамбара. Но защо тогава са позволили на спътника да ги заснеме? Това автоматично доказва, че брат ти е невинен, и плановете им отиват по дяволите. На всичкото отгоре подобна информация отдавна би трябвало да излезе на бял свят.

— Не е задължително. Ти знаеш не по-зле от мен, че сателитните платформи се различават една от друга. Кой може да докаже, че става въпрос за спътник на правителството?

— Имаш предвид комерсиалните спътници?

— По-скоро частните.

— Защо? — втренчи се в нея Бънтинг.

— Много трудно може да се контролира информацията, изпращана от държавен спътник. Включително и от Фостър. Но при частните, положението е съвсем друго.

— Вероятно тя се е съгласила на този вариант, защото заговорът срещу мен и Е-програмата е бил организиран извън Министерството.

— А може би нещата са още по-сложни.

— Защо?

— Мъркюри Груп притежава няколко спътника, нали?

— Разбира се. Куонтрел беше един от първите на пазара.

— В такъв случай нека допуснем, че именно една от неговите птички е наблюдавала фермата на Еди. Избрали са работен ден, когато той е във Вашингтон. Фостър заповядва пренасочване на нейния спътник, а след това пренасят труповете в хамбара и ги заравят така, че да бъдат открити. После е лесно — едно анонимно обаждане в полицията е достатъчно и с брат ми е свършено.

— Но защо и Куонтрел не е направил същото? Защо не е пренасочил своя спътник? — Без да чака отговор, Бънтинг си отговори сам: — За да има нещо срещу Фостър, в случай че нещата се объркат.

— Точно така — кимна Пол.

— А как ще го докажем?

— Има начини. Остави това на мен.

— Ако се сдобием със снимки, Едгар ще бъде свободен като птичка.

— Което обаче не се отнася за нас.

— Права си. Това ще бъде само част от картината.

Телефонът на Бънтинг иззвъня и той бързо го извади от джоба си.

— Кой е? — погледна го Пол.

— Ейвъри.

Той натисна зеления бутон и включи високоговорителя, за да чува и Пол.

— Казвай бързо, Ейвъри!

— Току-що ми се обадиха по телефона, мистър Бънтинг — прозвуча напрегнатият глас на сътрудника му.

— Кой?

— Не знам. Не се представи. Пожела да ви предам едно съобщение.

— Какво съобщение?

— Предлагат размяна.

— Каква размяна?

— Жена на име Меган Райли срещу Едгар Рой. — Гласът насреща заглъхна.

— Това ли е всичко, Ейвъри? Рой срещу Райли?

— Не, сър — съкрушено отговори Ейвъри. — Искат и вас.

Бънтинг рязко си пое дъх и погледна към прозореца, сякаш те вече надничаха през стъклото.

Ейвъри звучеше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Спокойно, приятелю. Всичко ще бъде наред. Дадоха ли ти някакви подробности?

Човекът насреща преглътна и отговори:

— Вдругиден, в центъра на Вашингтон, точно в дванайсет. Пред Музея по аеронавтика и космонавтика. Казаха, че ако направите някой номер или се обадите в полицията, ще застрелят мис Райли и всичко живо наоколо. Много хора ще умрат.

— Добре, Ейвъри. Благодаря, че се обади. Справил си се много добре, но сега трябва да си потърсиш сигурно убежище.

В следващия миг Бънтинг трепна и лицето му се разкриви в болезнена гримаса.

— Късно е за това — избоботи непознат глас.

После във високоговорителя екна изстрел, последван от шум на падащо тяло.

— Ейвъри! — изкрещя той и сграбчи телефона от масичката.

— Много хора ще умрат, ако ти и Рой не се появите на уреченото място в уреченото време — процеди непознатият отсреща. — Ясно ли е?

Бънтинг не отговори.

Пол издърпа апарата от ръката му.

— Разбрахме, ще бъдем там — каза с твърд глас тя.

Линията прекъсна.

Бънтинг простена, скочи на крака и се запрепъва към прозореца. Опря чело в стъклото и застина.

— Съжалявам, Питър — промълви Пол.

В стаята се възцари тежка тишина.

— Той беше още хлапе!

— Така е — кимна тя.

— Защо трябваше да умре? Не е оперативен агент, а обикновен чиновник.

— Много хора не би трябвало да са мъртви, но вече ги няма. Сега ние с теб трябва да се съсредоточим върху онова, което предстои вдругиден.

— Планът ни не работи. Идеята беше да ги противопоставим един на друг, но не предвидихме този детайл. — Обърна се да я погледне и мрачно добави: — Те разполагат с цяла армия, Кели. А какво имаме ние?

— Бих казала, че имаме правото на своя страна, но при създалите се обстоятелства това няма никакво значение. Въпреки всичко обаче трябва да опитаме.

— Иска ми се да удуша със собствените си ръце Фостър и Куонтрел! Кълна се, че мога да го направя!

— Питър! Принудили са Ейвъри да ти позвъни с единствената цел да те изкарат от равновесие.

— И успяха! — мрачно тръсна глава Бънтинг.

— Очакват мисленето ти да се замъгли и да реагираш нерационално. Очакват просто да се предадеш.

— Дори не познавам тази Меган Райли, срещу която искат брат ти и мен!

— Убиха Ейвъри. Нищо няма да ги спре да убият и нея. А за капак заплашват да избият и още много невинни хора.

Бънтинг се върна на мястото си, избърса лицето си и пое въздух с пълни гърди.

— Добре — кимна той. — Трябва да обмисля ситуацията. Това е най-добрият начин да отмъстя за Ейвъри. Първо, защо вдругиден? Защо изчакват?

— Около Музея по аеронавтика винаги има много хора.

— Но защо вдругиден? Може би тогава хората ще бъдат повече?

Той измъкна телефона си, влезе в интернет и включи търсачката. Не след дълго затаи дъх и очите му се заковаха в дисплея.

— Трябва да им призная, че имат стил — въздъхна Пол, надничайки над рамото му.

— Предлагат размяна на заложници по време на многолюден антивоенен митинг — мрачно обяви Бънтинг.

Беше рано сутринта. Мишел беше шофирала почти цяла нощ, за да стигнат до Вашингтон. Шон спеше до нея, а Рой клюмаше на седалката отзад. Намръщеното небе обещаваше още дъжд. Лошото време беше предизвикано от обширен антициклон над Източното крайбрежие.

— Студено, мокро и тъмно. Точно като настроението ми.

Мишел извърна глава към Шон, който се беше събудил и гледаше през страничното стъкло.

Той усети погледа й, обърна се и й се усмихна примирено.

— Утре ни предстои много работа.

Прекосиха един мост и останаха в най-дясното платно, следвайки указанията, които им беше дала Пол, след като ги бе запознала със ситуацията около Меган Райли.

Мишел погледна към отсрещния ъгъл.

— Ей там бях на пост в продължение на дванайсет часа. Ден след събитията на единайсети септември. Никой не знаеше какво става. По онова време дори не работех в охраната, а ми бяха възложили някакво следствие за фалшификация в Мериленд. Изтеглиха много от нас за допълнителен охранителен екип на президента и заместника му. Когато най-после дойдоха да ме сменят, всички мускули ме боляха. Но познай какво направих.

— Отказала си да напуснеш поста.

— Откъде знаеш? — изненада се тя.

— Единайсети септември ме завари като практикуващ адвокат. Временно бях напуснал Сикрет Сървис. Проследих трагедията по телевизията като всички американци. Първата ми мисъл беше да зарежа всичко и да хукна към Вашингтон. Не го направих, разбира се… — Шон помълча малко, после тихо добави: — Но наистина много исках да се върна и да помогна.

— Нещата бяха страшно объркани, нали?