Отвори му един мъж, който кимна и побърза да затвори вратата след него. Бънтинг прекоси първата стая и влезе във втората. Мъжът го последва и затвори и тази врата, след което посочи стола до малка масичка.

Бънтинг разкопча сакото си и седна, опитвайки да се настани удобно на твърдия стол, който не беше създаден за удобства. Мъжът остана прав.

Както винаги, Джеймс Харкс беше облечен с черен костюм, колосана бяла риза и черна вратовръзка. Изглеждаше съвсем обикновено и не се различаваше по нищо от милионите облечени като него мъже в този град.

— Благодаря, че ме прие веднага — започна Бънтинг.

— Знаете, че задачата ми е да се грижа за вас, мистър Бънтинг.

— И я изпълняваш много добре.

— Засега.

— Шестте трупа във фермата? Според мен Рой е бил натопен.

— Кой би направил подобно нещо?

Бънтинг замълча за момент, после колебливо попита:

— Шегуваш се, нали?

— Много рядко се шегувам, когато става въпрос за работа.

— Исках да кажа, че това е дело на хора, които имат проблеми с програмата.

— Но защо да топят Рой? Биха могли просто да го убият или да го привлекат на своя страна. Аз бих постъпил така.

— Но ние не можем да го използваме и това отслабва позициите ни — колебливо отвърна Бънтинг.

— Може би някой ден ще бъде свободен. Но за враговете ни е по-добре да го убият. Само така няма да се върне на работа при нас.

— Фостър спомена за изпреварващ удар срещу Едгар Рой — промълви Бънтинг и заби поглед в лицето на събеседника си. — Знаеш ли нещо за това?

Харкс не отговори.

— Ти ли нанесе изпреварващ удар срещу адвокат Бърджин, Харкс?

Човекът с черния костюм продължаваше да мълчи.

— Защо го уби?

Харкс го гледаше право в очите, но мълчеше.

— Кой одобри този акт? Със сигурност не съм аз.

— Не предприемам нищо без съответното одобрение.

— Кой, Харкс? Може би Фостър?

— Ще поддържаме връзка.

— Поемеш ли по този път, връщане назад няма, Харкс!

— Ако нямате други въпроси… — Мъжът в черно стана и отвори вратата пред Бънтинг.

— Не го прави, Харкс. Моля те! Едгар Рой е уникален и не заслужава това. Убеден съм, че е невинен.

— Пазете се, мистър Бънтинг.

Озовал се на улицата, Бънтинг пое към офиса си, но после изведнъж промени намеренията си, влезе в някакъв бар и си поръча „Бомбай Сапфир“ с тоник. Провери електронната си поща и проведе няколко рутинни телефонни разговора, за да се откъсне от бъркотията около Едгар Рой. Беше попаднал в задънена улица. Още хора щяха да бъдат убити, но той в момента не беше в състояние да направи нищо.

Потънал в проблемите си, Бънтинг не забеляза високата жена, която влезе в бара веднага след него. Тя се насочи към една маса в дъното и си поръча „Арнолд Палмър“, без да сваля поглед от лицето му.

Кели Пол търпеливо чакаше. Рано или късно хубавият джин щеше да разсее проблемите на Питър Бънтинг.

— Спира! — прошепна Шон, без да откъсва поглед от миниатюрния дисплей. — Прекоси следващото кръстовище, но бавно.

Мишел отмести крак от педала на газта. Стоповете на колата на Дюкс премигнаха на около петстотин метра пред тях.

— Доста усамотено място — отбеляза тя.

— Но много удобно за тайни срещи.

— Трябва да скъсим дистанцията.

— Само пеша. Хайде!

Ниската каменна стена им помогна да се приближат достатъчно, за да зърнат човека, с когото Карла Дюкс имаше среща. Мястото беше подбрано добре — малко разширение на пътя с дълга маса за пикник и ръждясала скара за барбекю.

Мъжът беше по-нисък от нея, млад и строен.

Тя крачеше напред-назад и говореше нещо. Мъжът стоеше неподвижен и от време на време леко кимаше. Виждаха ги добре, но нямаше как да чуят за какво си говорят.

Шон вдигна фотоапарата, който беше взел от джипа, и им направи няколко снимки. После увеличи изображението на дисплея и го показа на Мишел.

— Познаваш ли го?

— Не — поклати глава тя, след като огледа внимателно мъжа на снимката. — Млад и невзрачен. Не се връзва с представата ми за супер шпионин.

— В последно време се навъдиха много такива. Най-добрите шпиони обикновено са и най-невзрачни.

— Значи това момче насреща е направо златно.

Дюкс си тръгна, но двамата предпочетоха да проследят младия мъж — поредната брънка от веригата — с надеждата, че той ще ги отведе където трябва. Липсата на проследяващо устройство принуди Мишел да го следва по-отблизо, но той с нищо не показа, че е забелязал опашката.

Няколко часа по-късно стана ясно къде отива.

— Бангор — обяви Шон, а Мишел кимна в знак на съгласие.

— Мислиш ли, че живее там? — попита тя.

— Не — отвърна Шон и се взря в колата пред тях. — Това ми прилича на обикновен автомобил под наем, взет от най-близкото летище.

— Значи се готви да излети от Бангор.

— Вероятно си права.

Предположението им се потвърди броени минути по-късно, когато колата се насочи към паркинга на летището, намиращо се на няколко километра извън града.

Пътем бяха уточнили следващите си действия. Джипът влезе в паркинга и Шон изскочи навън.

— Върни се в мотела и дръж Меган под око — наведе се над прозорчето той. — Не искам да й се случи онова, което сполетя Бърджин и Хилари.

— Обади се, като разбереш накъде пътува онзи тип.

— Разбира се — кимна той, после извади пистолета от кобура на колана си и й го подаде. — Вземи го.

— Може би ще ти потрябва — възрази Мишел.

— Няма как да го вкарам в самолета, в случай че се наложи да летя. Не ми се ще да изгубя този младеж заради някакви формалности.

След тези думи той се обърна и тръгна към терминала.

— Шон?

— Какво?

— Не умирай, ако обичаш.

— Ще направя всичко възможно — усмихна се той.

Мишел го изчака да се изгуби от погледа й и едва тогава включи на скорост. Никак не беше щастлива от поредната им раздяла.

Шон се обади още докато Мишел пътуваше по обратния път за Макиас. Мъжът си бе взел билет за полета в шест сутринта до летище „Дълес“, откъдето щеше да се прехвърли за Ню Йорк. Шон си бе купил билет за същия полет.

— Успях да хвърля едно око на билетите му — поясни той. — И в двата самолета ще седи на третия ред. Моето място е непосредствено зад него. Първият полет е с „Делта“, а вторият — с „Юнайтед“. Ще ти звънна, като се приземим, което ще стане някъде около обед.

— Видя ли името на билетите?

— За съжаление не успях.

Линията прекъсна и Мишел продължи пътуването си. Някъде към четири сутринта спря на тъмния паркинг зад „Мартас Ин“. Както всички гости, и тя имаше ключ за външната врата. Отби се в кухнята да хапне нещо, а после пое към стълбите за горния етаж. От междинната площадка забеляза ивицата светлина под вратата на Меган, спря пред нея и почука.

Вратата се открехна.

— Какво има? — попита Мишел. — Добре ли си?

— Чух колата ти — отвърна младата жена. — Влез да си поговорим.

— Добре — кимна Мишел и седна на стола пред малкото чамово бюро. — Какво става?

Меган беше облечена със зелена хирургическа туника, която очевидно използваше вместо нощница.

— Къде изчезнахте? — попита тя. — Не съм ви виждала от последния ни разговор следобед.

— Трябваше да поразузнаем наоколо.

— Уж щяхте да ме пазите, пък изчезвате безследно — нацупи се Меган. — И се прибирате чак на разсъмване.

— Имаш право, Меган — кимна Мишел. — Правим всичко възможно, но ресурсите ни са ограничени. Между другото, Шон продължи по една следа, а аз се върнах специално заради теб.

— Къде ще го отведе тази следа?

— Вероятно във Вашингтон.

— Извинявай — прошепна Меган и седна на ръба на леглото. — Знам, че правите всичко по силите си, но аз съм малко…

— Уплашена?

— Когато постъпих при мистър Бърджин, дори нямах представа, че ще се занимавам с наказателни дела. Но този случай сам се изпречи на пътя ми.