— Значи отново ще използва връзките си, за да получи необходимата подкрепа, а и за да окаля Куонтрел — заключи Шон.

— Така е — погледна го Рой. — В това отношение тя има значително предимство. Ако се наложи, лесно ще си уреди среща с президента или с директора на ФБР. Нещо, което е невъзможно за Куонтрел. Той явно го съзнава и ще играе в рамките на възможностите си.

— Които са? — вдигна вежди Шон.

— Оперативната работа. Фостър никога не би използвала служители на МВС за убийствата или за моето отвличане. Но наемниците на свободна практика не са толкова придирчиви. Те са верни на онзи, който им плаща.

— За какво ще ги използва Куонтрел? — присви очи Мишел.

— Да издирят мен, да убият Бънтинг и сестра ми. А ако обстоятелствата го налагат — да отстранят и Фостър.

— Нужна е доста дързост, за да ликвидираш един министър на вътрешната сигурност — отбеляза Шон.

— Не чак толкова, особено ако няма какво да губиш — отвърна Рой. — Не е нужно да си гений, за да го проумееш.

Елън Фостър седеше на стола си в бункера под сградата на МВС. Над нея се трудеха хиляди държавни служители, които имаха грижата да пазят страната от външни и вътрешни врагове. При нормални обстоятелства тя също трябваше да е там и да ръководи тази нестихваща битка, която обикновено запълваше целия й живот.

В момента обаче я интересуваха съвсем други неща.

Пред нея стоеше Джеймс Харкс.

Тя вече беше споделила с него всичко, което Кели Пол й беше казала в тоалетната на Линкълн Сентър. Той й бе задал няколко уточняващи въпроса, но през по-голямата част от времето мълчеше и слушаше. Сега тя го гледаше с надеждата на удавник, готов да се хване и за сламка.

— Нещата коренно се промениха — прошепна тя. — Какво ще правим?

— Зависи какво искате да постигнете.

— Искам да оцелея, Харкс! — остро отвърна Фостър. — Нима не го разбираш?

— Има много начини за оцеляване, госпожо министър. Искам да знам кой от тях ще изберете.

Тя премигна, най-сетне проумяла какво означава това.

— Искам не само да оцелея, но и да запазя кариерата си. Просто и ясно.

Харкс бавно кимна.

— Ще бъде много трудно — откровено заяви той.

Фостър неволно потръпна.

— Но не и невъзможно, нали?

— Не и невъзможно — кимна Харкс.

— Кели Пол твърди, че Куонтрел се опитва да сключи сделка и да ме хвърли на вълците.

— Не се съмнявам, защото много добре знам какво представлява като човек. Но за разлика от вас той има ограничен достъп до хората, които вземат решенията.

— Работата е там, че аз вече бях приета от президента и го запознах с плановете си за отстраняването на Бънтинг. А той ги одобри и ми даде пълна свобода на действие.

— Което ще рече, че ако сега се появите в Белия дом с обвинения срещу Куонтрел, президентът ще престане да ви вярва, така ли?

— Точно така. Ще заприличам на лъжливото овчарче.

— Може би ще успеете да решите проблема с онова, което вече споменахте.

— За какво говориш? — остро попита тя.

— Президентът ви е дал пълна свобода на действие.

— А Куонтрел?

— Част от неизбежните загуби. Не е толкова трудно, колкото звучи. Отстраните ли Куонтрел, проблемите ви са решени. Няма компрометиращи факти срещу вас. Той си отива и пътят е чист.

Фостър се замисли.

— Може би ще се получи — кимна най-сетне тя. — Но как ще го обясним?

— Вече сме окаляли Бънтинг с всичко, за което сме се сетили. Защо не и с това? Нещата изглеждат напълно естествени. Двамата са непримирими съперници и всички го знаят. Няма да е трудно да съберем доказателства за ненавистта на Бънтинг към Куонтрел.

— Значи отстраняваме Куонтрел и хвърляме вината върху Бънтинг?

— Да.

— Но Кели Пол твърди, че той отдавна е изчезнал.

— Наистина ли вярвате на всичко, което ви е казала?

— Ами… — Тя млъкна за момент, после притеснено промълви: — Май някои неща ми се губят…

— Подложена сте на огромен стрес, но трябва да се справите с него, госпожо министър. Иначе няма как да оцелеете.

— Седни, Джеймс, моля те. Престани да стърчиш пред бюрото ми.

Харкс се подчини.

— Как ще го направим? — умолително го погледна тя.

— За да се получи нещо, Бънтинг трябва да е налице и да участва в играта.

— Защо?

— Защото не е от хората, които се оттеглят с подвита опашка. Доколкото ми е известно, в момента той работи с Кели Пол и екипа й.

— С Пол? Но защо?

— Бънтинг се срещна с Шон Кинг. Веднага след това аз го притиснах със заплахи срещу семейството му. Той реагира с фалшивия опит за самоубийство на жена си. Ако действително е избягал, щеше да вземе и семейството си. Дори вие признавате, че много се грижи за тях.

— Има логика в думите ти — призна Фостър.

— Не забравяйте, че целият този театър се разигра веднага след срещата му с Кинг.

— Не е случайно, така ли?

— Няма нищо общо със случайността — кимна Харкс. — Останалото е очебийно. Кинг и Максуел помагат на Едгар Рой. Доказателство за това е посещението им в „Кътърс Рок“ заедно с Пол. Явно работят заедно, а Бънтинг вече се е присъединил към тях.

— С какви мотиви?

— Госпожо министър, ако трябва да бъдем откровени, той е невинен. И е успял да ги убеди в това. А Кинг и Максуел отдавна би трябвало да са наясно, че Едгар Рой не е убивал никого. Шансовете на Бънтинг са ограничени, а Пол и вероятно Кинг и Максуел му предлагат изход. Признавам, че все още не знам какъв е той.

— Много ми се иска да получим потвърждение, че тези хора работят заедно.

— Вече го имате. Появата на Кели Пол в Ню Йорк.

— Какво искаш да кажеш? — остро попита тя.

— Пол е използвала поканата на мисис Бънтинг, за да присъства на благотворителния галаконцерт. Ние вече знаем, че Пол, Кинг и Максуел действат като екип, а това означава, че разполагаме с неоспоримо доказателство за връзката между Пол и Бънтинг.

— По дяволите! Как съм могла да пропусна подобно нещо?!

— Нали затова съм тук?

Фостър се усмихна и докосна ръката му.

— Благодаря ти.

— Сега трябва да открием стръвта, с която да ги измъкнем на светло. Тя трябва да е нещо ценно за тях. Предстои ми да извървя дълъг път, за да оправя нещата.

Той я погледна изпитателно.

— Мисля, че разполагам с онова, което ни трябва — кимна Фостър, написа нещо на таблета пред себе си и го извъртя към Харкс. На дисплея се виждаше килия с един-единствен обитател.

— Това е моят коз — тържествуващо обяви тя.

Стените и подът на помещението бяха бетонни. Обзавеждането се изчерпваше с тясно легло и тоалетна чиния в ъгъла.

Меган Райли седеше на леглото и почти не приличаше на себе си.

Лъчите на залязващото слънце удължаваха сенките. Съвсем скоро щеше да се мръкне. Шон хвърли още дърва в огъня и разрови жарта. Рой го изчака да седне на мястото си и подхвърли:

— Кел ви е разказала за Е-програмата, нали?

— Да.

— А за Стената?

— Не.

— Тя представлява гигантско количество едновременно подадени данни. Аз ги поемам от огромен екран, пред който седя по дванайсет часа в денонощието.

— Какво имаш предвид, като казваш гигантско количество? — попита Мишел.

— Всички данни, събрани от американското разузнаване и съюзниците ни по света, които споделят информация с нас.

— Това не е ли твърде много? — попита Шон.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— А какво правиш с тях? — пожелае да узнае Мишел.

— Анализирам ги, обединявам постоянните величини и пиша доклад. Те проверяват заключенията ми, които впоследствие стават гръбнак на съответния план за действие на американската политика в различните точки на света. Всичко това става доста бързо.

— Благодарение на ейдетичната ти памет?

— Всъщност на нещо повече — скромно отвърна Рой.

— Какво може да бъде повече от нея? — учуди се Мишел.