— Прав си. Май все още не разсъждавам както трябва.

— Но аз не отричам, че сте права относно намеренията на Кели Пол. Според мен тя ще се опита да ни предаде само Бънтинг. Надява се, че няма да възразим, защото все пак получаваме нещо срещу Райли.

— А какво ще стане с Рой?

— Помислил съм и за него.

— Ще ги проследиш, за да разбереш къде го крият ли?

— Дори нещо по-добро. Вижте, трябва да тръгвам. Скоро всичко ще бъде ясно.

— Когато нещата приключат, ще получиш специалните ми благодарности, Джеймс.

— Разбирам… Елън.

Фостър остави слушалката и отправи замислен поглед към прозореца на спалнята. Беше спестила някои неща на Джеймс Харкс.

В името на собствената си сигурност.

По една съвсем проста причина: единственият човек на света, на когото тя вярваше безрезервно, се казваше Елън Фостър.

Харкс сведе поглед към хората, които постепенно изпълваха площада с благородното намерение да защитят световния мир. Едва ли някой от тях подозираше, че потенциалната опасност от насилие се намираше сред самите тях. Защото там долу имаше няколко десетки от наемниците на Куонтрел, заели предварително уточнени позиции съгласно указанията на Харкс. Именно той командваше действията им. Задачата му беше да ги постави точно там, където трябваше да бъдат. В максимална близост до Кели Пол, която без съмнение също беше някъде сред тълпата.

Той тръгна надолу по стъпалата.

Погледна часовника си.

Оставаше един час и дванайсет минути.

Кели Пол погледна нагоре към монумента на Уошингтън. Той беше най-добрата наблюдателна точка в околността.

Търпението й скоро беше възнаградено.

Джеймс Харкс се появи откъм вътрешното стълбище, зави наляво и се насочи към кота нула. Тя го проследи до мига, в който изчезна в тълпата.

Пол направи доста крачки, преди да погледне мъжа до себе си.

Питър Бънтинг беше облечен с избелели джинси и колежански суичър. На главата му имаше бейзболна шапка, а в ръцете си държеше плакат с надпис „Правете деца, а не война!“

— Много добре, Питър — похвали го тя. — Отлично се вписваш в митинг за мир, особено предвид факта, че получаваш поръчки от Министерството на отбраната.

Бънтинг не се усмихна на ироничната й шега.

— Според теб колко души са разположили тук? — попита той.

— Повече, отколкото е необходимо. Численото превъзходство в жива сила не е приоритет единствено на правителството.

— Мислиш ли, че Фостър или Куонтрел също са тук?

— Абсурд. Командирите винаги вървят след армията.

— Дали ще се стигне до насилие?

— Не мога да кажа. Надявам се, че това няма да стане, макар че нещата са извън моя контрол.

— Не ми изглеждаш нервна — с уважение я погледна той.

— Напротив, нервна съм.

— Не ти личи.

— Така е. И ти трябва да опиташ.

Докато говореше, очите й продължаваха да шарят из тълпата.

— Какво ли са направили с тялото на Ейвъри?

— Не знам.

— Бих желал да му организирам достойно погребение.

— Много добре, Питър. Но сега нека се фокусираме върху живите.

Тя погледна часовника си.

Още един час.

Меган Райли беше притисната между двама едри мъже с пистолети под дрехите. Косата й беше сплъстена и мръсна, лицето изцапано. Лявата й скула беше подута и посиняла от юмручен удар, китките й кървяха от наскоро свалените белезници. По блузата под якето й личаха кървави петна. Беше отслабнала, очите й блуждаеха. Влачеше се бавно, с безсилно клюмнала глава.

В далечината пред тях се появи сградата на Музея по аеронавтика и космонавтика. Меган с нищо не показа, че я е разпознала.

Оставаха само десет минути.

Джеймс Харкс се придвижваше с умерена крачка сред тълпата. Знаеше точното разположение на хората си. Сега най-важното бяха синхронизираните действия. Всичко трябваше да се случи точно на минутата. Вдигна глава и веднага засече Меган Райли, която се придвижваше към музея в компанията на охранителите си. Бяха я предупредили, че ще бъде убита при първия опит да издаде дори звук.

Той се обърна в обратната посока.

Високата жена беше облечена в тъмен шлифер, който й стигаше почти до глезените. Мъжът с нея беше още по-висок, облечен с протъркани джинси и суичър и плакат в ръце.

И двамата си пробиваха път към кота нула.

В северния край на площада Харкс зърна мъж в инвалидна количка, бутана от друг. До тях крачеше тъмнокоса жена. По всичко личеше, че и тяхната цел е кота нула.

Харкс ускори крачка и бръкна в джоба си. Беше длъжен да предположи, че всички са въоръжени. Обратното би означавало, че са глупаци. Каза няколко думи в микрофона на китката си. Отговорът дойде в миниатюрната слушалка в ухото му.

Погледна часовника си. Оставаха две минути.

Шон и Мишел почти стигнаха. Той протегна ръка и потупа Рой по рамото.

— Една минута.

Рой кимна, опря длани на коленете си и напрегна мускули.

— Виждаш ли някого? — попита Мишел.

— Още не. Но със сигурност са тук.

Без да забавя крачка, тя го дръпна за ръкава.

— Меган между две горили, назад, малко вдясно.

— Изглежда ужасно — отбеляза Шон.

— Знаеш, че нещата са сериозни.

— Винаги са били такива. Виждаш ли Пол и Бънтинг?

— Пред нас, вляво — кимна тя.

Шон извърна очи в указаната посока.

— Мислиш ли, че Пол е видяла Меган? — попита той.

— Мисля, че тя не пропуска нищо.

— Спомни си Сикрет Сървис, Мишел. Очаквай заплаха от всички посоки.

— Правя го от мига, в който кракът ми стъпи на площада.

— Трийсет секунди! — обяви Кели Пол и хвана Бънтинг за лакътя.

— Знам — кимна той. — Виждаш ли Райли?

— От четири минути насам. Охраняват я двама от горилите на Куонтрел.

— Още колко има наоколо?

— Най-малко десет, а може би и повече.

Бънтинг изведнъж се вцепени. Срещу него си пробиваше път един мъж. Движеше се плавно и без усилия и сякаш не забелязваше тълпата. Този път не носеше обичайния костюм и бяла риза. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила, но Бънтинг беше сигурен, че не пропускат нищо.

— Харкс е тук!

— Естествено — кимна Пол. — Къде другаде очакваш да бъде?

— Само като го видя, и се разтрепервам!

— Такава му е работата. Разполагаме с десет секунди.

Бънтинг изведнъж усети, че не му достига въздух.

— Кажи ми, че всичко ще свърши добре, Кели! — прошепна на пресекулки той.

Пръстите й се забиха в лакътя му.

— Дръж се, Питър. Почти стигнахме. Ти само се дръж!

След тези думи Пол погледна часовника си и ускори крачка.

Всичко наоколо изчезна. Това беше нейният свят. Нейната версия на Стената.

Пет… Четири… Три… Две…

Изправиха се един срещу друг. Делеше ги шейсетсантиметрова тревна ивица, която в момента изглеждаше като Атлантическия океан.

Очите на Джеймс Харкс се забиха в лицето на Кели Пол. Нейните го гледаха, без да мигат.

Притисната между двамата охранители, Меган Райли гледаше равнодушно в краката си. Шон и Мишел стояха на крачка от Пол и Бънтинг, от двете страни на инвалидната количка.

Рой изправи гръб и качулката падна от главата му.

Меган вдигна глава, видя Шон и Мишел и по лицето й се изписа дълбоко облекчение.

— Нека го направим лесно и просто — тихо се обади Харкс. — Изпратете Бънтинг и Рой насам и си приберете Райли.

— Струва ми се, че не е честно — поклати глава Пол. — Вие получавате двама, а ние само един.

— Такава е сделката — отвърна Харкс.

— Не, такова беше предложението.