— Какво по-точно искаш да ми кажеш, Ейвъри? — обърна се да го погледне Бънтинг.

Младежът нервно си пое дъх. Имаше вид на човек, който вече е скочил във водата и едва сега си дава сметка, че може да се удави.

— Може би докосваме границите на човешкия ум.

Бънтинг бавно огледа останалите. Никой не отвърна на погледа му. От потните им лица сякаш изтичаше електрическо напрежение.

— Няма нищо по-могъщо от напълно натовареният човешки мозък — промълви преднамерено спокойно той. — Самият аз не бих издържал дори десет секунди срещу Стената, защото използвам около единайсет процента от капацитета на сивите си клетки. Това е всичко, на което съм способен. Но един агент със статут Е-пет би трябвало да изглежда като Айнщайн, сравнен с мозъка на зародиш. С него не може да се сравнява дори суперкомпютърът „Крей“, защото той практически е квантов генератор от плът и кръв. Може да оперира линейно, пространствено, геометрично и във всички други измерения, които са ни необходими. Той е най-съвършената машина за анализи.

— Разбирам, сър. Но…

— Това е доказано от всички изследвания, които сме завършили до този момент — повиши глас Бънтинг. — Това е Евангелието, върху което се крепи всичко, което правим. И още нещо, което има решаващо значение: то е основното ни задължение по един договор за два и половина милиарда долара, от което зависи цялото бъдеще на разузнавателната общност. Заявил съм това както пред президента на САЩ, така и пред всички останали надолу по веригата. Но ти ми казваш, че не е истина, така ли?

— Само Вселената е способна на вечна експанзия — отвърна Ейвъри, който очевидно нямаше намерение да отстъпи. — Всичко останало си има своите граници. — Той посочи сгърчения човек зад стъклото. — Може би точно това наблюдаваме в момента. Абсолютната граница.

— Ако това, което казваш, е вярно, значи сме прецакани — мрачно отвърна Бънтинг. — Заедно с целия цивилизован свят. Превръщаме се в нищожества. В история. Лошите побеждават. Да си вървим у дома и да чакаме Армагедон. Ура за мръсниците талибани и за Ал Кайда. Гейм, сет, мач. Те печелят.

— Разбирам притесненията ви, сър. Но не бива да игнорираме очевидното.

— В такъв случай ми намери една „шестица“! Шестия в поредицата! Ниво шест!

— Няма такова нещо, сър! — смаяно го изгледа младежът.

— Глупости! Точно така си мислехме, когато търсехме двойки и петици.

— Но…

— Намери ми шестия и толкова! — отсече Бънтинг. — Не признавам никакви извинения, Ейвъри! Просто ми го намери!

— Слушам, сър — отвърна Адамовата ябълка.

— А какво ще правим с Шарма? — попита по-възрастният мъж.

Бънтинг се обърна да погледне ридаещия Анализатор.

— Започнете процедурите по освобождаване. Дайте му да подпише обичайните документи и го предупредете, че ако си отвори устата, ще бъде обвинен в предателство и ще прекара остатъка от живота си в някой федерален затвор.

След тези думи се обърна и напусна стаята. Каскадата от образи най-сетне прекъсна и мониторите потъмняха.

Сохан Шарма беше изведен навън и натоварен в паркирания отпред ван. Вътре го очакваха трима мъже. Единият от тях уви едната си ръка около врата му, а другата се стегна върху главата му. После яките лапи направиха рязко движение в противоположни посоки и Шарма се свлече на пода с пречупен врат.

Ванът потегли с тялото на чистата Е-петица, чийто мозък вече не ставаше за нищо.

Девет месеца по-късно

Малкият реактивен самолет докосна пистата в Портланд, щата Мейн, подскочи във въздуха и тежко се стовари на бетона. Беше ясно, че дори младият пилот се чуди дали ще може да удържи 25-тонната машина. В опит да изпревари бързо настъпващата буря той направи заход за кацане по много по-стръмна траектория и с далеч по-висока скорост от онова, което препоръчваше наръчникът за управление. Вятърът беше част от настъпващия студен фронт и бе наистина буреносен, принуждавайки крилете да се клатят като някакво странно махало. Помощник-пилотът беше предупредил пътниците, че кацането ще бъде по-неприятно от обикновено.

И се оказа прав.

При втория опит задният колесник успя да остане на пистата, а миг по-късно същото направи и водещото колело под носа, макар и с цената на пронизително свирене на гумите. Стръмното спускане накара повечето от петдесетимата пътници да се вкопчат в страничните облегалки с побелели от напрежение пръсти, да прошепнат по някоя и друга молитва, а дори и да измъкнат книжните торбички от облегалките пред себе си. Самолетът рязко снижи скоростта си в мига, в който се задействаха спирачките и двигателите преминаха в режим „реверс“. Това предизвика колективна въздишка на облекчение в салона за пътници.

Един от тях обаче се събуди едва когато самолетът се насочи към малкия терминал. Високата тъмнокоса жена до него беше извърнала глава към прозорчето и сякаш изобщо не забелязваше нито рязкото снижаване, нито опасното приземяване.

Пилотът спря пред терминала и изключи двата турбодвигателя, производство на „Дженеръл Илектрик“.

Шон Кинг и Мишел Максуел се надигнаха, свалиха саковете си от багажника над седалките и се присъединиха към останалите пътници, които се точеха по тясната пътека.

— Какво ужасно кацане, господи! — сърдито промърмори някаква жена зад тях.

Шон се обърна да я погледне, разтри врат и небрежно попита:

— Наистина ли?

Жената се облещи насреща му, после се извърна към Мишел.

— Той шегува ли се?

— Когато си летял на сгъваемите седалки в транспортен C-17 по време на гръмотевична буря с тристаметрови вертикални пропадания на всеки десет секунди, и то в компанията на четири бронетранспортьора, заплашващи всеки миг да скъсат веригите си и да пробият фюзелажа заедно с теб, днешното кацане наистина може да ти се стори безпроблемно — търпеливо обясни тя и се усмихна мило.

— Но защо ви е било нужно да правите подобно нещо? — ококори се жената.

— Всеки ден си задавам този въпрос — иронично се усмихна Шон.

Дрехите, тоалетните принадлежности и останалите всекидневни вещи бяха в ръчния им багаж, но въпреки това трябваше да се отбият на въртележката, за да приберат едно 40-сантиметрово куфарче, снабдено със солидни ключалки. То беше собственост на Мишел, която сръчно го издърпа и го напъха в сака си.

— Ти си световен шампион по чекирането на дребни предмети — подхвърли с усмивка Шон.

— Принудена съм, поне докато някой не се сети да допуска на борда отговорни хора със заредено оръжие — отвърна с въздишка тя. — Иди да вземеш кола под наем, след минутка ще бъда при теб.

— Предполагам, че имаш разрешително да качваш подобни неща в самолета, нали?

— Да се надяваме, че няма да се наложи да го показваме.

— Шегуваш ли се? — леко пребледня Шон.

— Законите в Мейн позволяват носенето на оръжие. При условие, че не го крия, не ми трябва разрешително.

— Но ти го носиш в кобур, който го скрива. И в момента го правиш.

Мишел извади портмонето си и му показа една карта.

— Това е официално разрешително за носене на скрито оръжие, валидно на цялата територия на великия щат Мейн — поясни тя. — Издава се само на хора без постоянно местожителство.

— Как го направи? — учудено я изгледа Шон. — Узнахме за този случай едва преди няколко дни. За това време просто няма как да си извадиш разрешително. Проверил съм. Трябва да се попълнят планини от формуляри, а срокът за отговор е шейсет дни!

— Баща ми е приятел с губернатора. Завъртях му един телефон, а той звъннал на него.

— Прекрасно.

Мишел се насочи към дамската тоалетна и се затвори в една кабина. Там отключи куфарчето, зареди пистолета и го пъхна в кобура. После спокойно се насочи към съседния покрит паркинг, където бяха офисите на повечето компании за коли под наем. Приведен над някакъв плот, Шон съвестно попълваше документите за колата, която щяха да използват през следващите няколко дни. Мишел показа и служебната си карта, тъй като щеше да шофира главно тя. Разбира се, Шон нямаше нищо против да поеме волана, но тя беше от хората, които държат всичко да бъде под техен контрол.