Влакът напусна Юнион Стейшън във Вашингтон и започна да набира скорост. Шон се облегна в удобното кресло на бизнес класата. Транспортните им разходи се увеличаваха стремително. Имаше реална опасност в края на месеца да се окаже с блокирана кредитна карта.

Сто и шейсет минути по-късно влакът намали скоростта си и навлезе в района на Пен Стейшън в Ню Йорк. Преди да напусне Вирджиния, той се беше отбил в апартамента си за малко багаж.

Слезе на перона, издърпа дръжката на куфара и го затъркаля след себе си към стоянката на такситата. Времето беше мокро и студено. Добре че си беше облякъл топло яке и носеше чадър. Въпреки тежкия трафик таксито спря до тротоара на Осемдесет и пета улица само една минута след седем. Шон плати на шофьора и повлече куфара си към входа на ресторанта. Заведението се оказа малко, старомодно и пълно с френскоговорещи клиенти и персонал.

Откри Кели Пол в дъното, почти скрита зад една от носещите стени, стърчаща по средата на помещението. Седеше с гръб към входа, заковала очи в покритата с огледала стена. Той съблече якето си, издърпа куфара до поставката за багаж в ъгъла и седна. В продължение на няколко секунди и двамата мълчаха.

— Гадно време — обади се най-накрая Пол.

— Съвсем нормално за сезона — сви рамене той.

— Нямах предвид дъжда.

Той се настани по-удобно и направи опит да протегне крака. Оказа се обаче, че под масата няма достатъчно пространство за двама души с дълги крака.

— Ясно. Но и времето е отвратително.

— Как е Мишел?

— Държи се, както обикновено.

— А Меган?

— Объркана е. Но не бих я обвинил.

Пол сведе поглед към менюто пред себе си.

— Мидите са чудесни.

— Добре, нека бъдат миди — кимна Шон и отмести своето меню.

— Имате ли оръжие?

— Не — изненадано отвърна той. — Върнах се във Вашингтон със самолет и не исках проблеми по летищата.

— Ще имате далеч по-сериозни проблеми, ако се окаже, че ви трябва пистолет, но не разполагате с такъв. — Тя потупа чантата си и добави: — Нося ви един глок, двайсет и първи модел.

— Чудовището четирийсет и пети калибър? Най-американското нещо на света заедно с ябълковия пай. Максимално близо до прототипа си, създаден от някакъв австрийски производител на оръжие.

— Винаги съм харесвала пълнителя с тринайсет патрона — кимна Пол. — Тринайсет е щастливото ми число.

— Случвало ли се е да използваш всичките? — заряза официалностите Шон.

— Само когато другата страна е разполагала с дванайсет. Искаш ли го?

Размениха си продължителни погледи.

— Да — кимна най-сетне Шон.

— Добре, след вечерята.

— БИК?

Тя остави менюто.

— Питър Бънтинг е изключително уважаван играч на терена на разузнаването. Основал компанията си едва двайсет и шест годишен. В момента е на четирийсет и седем и е натрупал огромно състояние, като продава на Чичо Сам. Притежава жилища в Кънектикът и тук, в Ню Йорк. Женен, с три деца, най-голямото от които е на шестнайсет. Съпругата му води активен социален живот. Занимава се с благотворителна дейност, а освен това е съсобственик на моден ресторант. Децата им са добре възпитани, без излишни глезотии и привилегии. Доколкото съм осведомена, семейството им е наистина добро.

— И той е собственик на онази Е-програма, за която ти спомена?

— Тя е негово откритие. Изключително умна и напредничава.

— Което означава, че брат ти е негова собственост.

— Питър Бънтинг има какво да губи и това го прави уязвим.

— Мислиш ли, че той е устроил капан на брат ти?

— Не. За него Еди е твърде ценен, за да го вкара в килията. Чух, че последният брифинг на Бънтинг във Вашингтон е бил катастрофален. Отчаяно се нуждае от своя Анализатор и прави всичко възможно да си го получи обратно. Но има и нещо друго.

— Какво?

— Няколко много сериозни играчи не харесват Бънтинг и неговата Е-програма.

— Кои са те?

— Може би си чувал за Елън Фостър.

— Министърът на вътрешната сигурност? — пребледня Шон. — Но ти каза, че Е-програмата е брилянтна. Защо тази жена не я харесва?

— Разузнавателните агенции не обичат да споделят, а Е-програмата ги принуждава да го правят. Бънтинг автоматично застава начело на парада, който е бил техен. Някои хора са сериозно засегнати. Фостър повежда битката срещу Бънтинг. На нейна страна са ЦРУ, Агенцията за военно разузнаване, Агенцията за национална сигурност и така нататък.

— Каква е целта им?

— Да върнат часовника и всичко да си върви постарому.

— Значи те са натопили брат ти, така ли? За да дискредитират и унищожат Е-програмата? Но не мислиш ли, че това е малко вероятно? В смисъл, че излагат държавата на огромен риск, тъй като пречат на брат ти да си върши работата.

— Всичко е възможно в името на националната сигурност. Включително и нарушаването на гражданските права и потъпкването на личните свободи. Но тя никога не може да надделее над политическите игри.

— Наистина ли вярваш в това?

Тя отпи глътка вино.

— Преживяла съм го лично, Шон.

Шон се втренчи в нея и дълго мълча.

— Добре, нека те попитам нещо друго — рече най-сетне той. — Имаме ли шанс срещу тези хора?

— При битката в долината Елах Давид все пак побеждава Голиат.

— Но дали прашката ни е достатъчно голяма?

— Скоро ще разберем.

Той въздъхна и почука по масата.

— Много успокояващо. И така, какво ще правим с Бънтинг?

— Вече трябва да е разбрал как си стигнал до него.

— Мислиш ли?

— Той е изключително умен. Не би стигнал дотук, ако не беше. Но бих казала, че в момента е крайно изнервен. От известно време насам го следя. Срещна се с няколко души, един, от които ми се струва доста интересен.

— Защо?

— Когато видиш как един цар на шпионите напуска обичайната си среда в луксозния Манхатън и хлътва в някакъв олющен блок с пицария на първия етаж, няма как да не се усъмниш, че става нещо.

— С кого се е срещнал там?

— С един тип на име Джеймс Харкс. Дори за мен той е изключително опасна личност. И макар че не ме познаваш добре, това означава много.

— Искаш да кажеш, че познаваш този Харкс?

— Само по репутацията му, която наистина е впечатляваща.

— Наемник на Бънтинг?

— По-скоро ангел пазител. Но засега. Обикновено е слуга на няколко господари. Затова реших да ти дам пистолета. Положително ти е хрумнало, че Бънтинг те е усетил зад гърба си и най-вероятно ще вземе мерки срещу теб и Мишел.

— Разбирам — бавно кимна Шон.

— Тук изобщо не говорим за други подобни типове, които сигурно ще използват Фостър и компания.

— Предполагам, че и те ще се окажат с впечатляваща биография — отбеляза Шон.

Пол се наведе напред, отмести шишенцето със зехтин и хвана ръката му.

— Това пък какво беше? — учудено я изгледа той.

— Спокойно, не съм от емоционалните личности. Просто искам да проверя дали кожата ти е лепкава и дали ръката ти трепери.

— И?

— Впечатлена съм, че не откривам никаква психологическа реакция. Знам, че си охранявал президента и си изградил забележителна кариера. Разбира се, преди да допуснеш грешката, която е провалила всичко. Знам доста неща и за Максуел. Тя е една натъпкана с естрогени фурия, която е в състояние да смъкне с един изстрел гащите на най-добрите снайперисти в армията.

— Все още не съм виждал мъж, когото да не може да отстрани — кимна Шон.

Пол пусна ръката му и се облегна назад.

— Това може да се промени, и то скоро — промълви тя.

— Значи вече сме в един отбор? — изгледа я Шон. — Мисля, че всичко, което току-що каза за нас, до голяма степен важи и за теб.

— Засега не допускам да са усетили, че съм се заела с тях, но не мога да бъда сигурна.

— В един отбор ли сме? — настоя Шон.

— Ще си помисля.

— Нямаме време за размисъл.

— Не съм казала, че имаме.

— Защо ме повика в Ню Йорк? Всичко дотук можеше да ми го кажеш и по телефона.