— А къде съм бил аз?

— На работа в данъчната служба.

— Защо си ходила там в мое отсъствие?

— Не знам. Може би се страхувах.

— Страхувала си се да ме видиш? — помръкна лицето му.

— Не, разбира се. По-скоро се страхувах да те видя там.

— Беше отдавна, Кел.

— Не толкова отдавна. Нито за мен, нито за теб.

— Но ти се върна.

— Знаех, че изобщо не трябваше да те оставям там — вдигна ръка тя. — Знаех го! При онова животно…

— Той е мъртъв, Кел. Всичко свърши.

— Никога няма да свърши, Еди! И двамата го знаем. Подобни белези остават завинаги. Аз така и не се омъжих. Не родих деца, защото не исках. Искаш ли да знаеш защо?

Той кимна.

— Защото не бях сигурна, че ще мога да ги закрилям. Така ми беше по-лесно. Проявих се като страхливка, Еди. Чисто и просто една страхливка!

— Грешката не е била твоя, Кел.

Пол скочи на крака и започна да обикаля около него.

— Разбира се, че беше моя, Еди. Аз те изоставих. А после цял живот вършех опасни неща, за да се самонакажа. Но наскоро разбрах, че докато съм вършила тези неща, съм пропуснала нещо много важно.

Изрече го на един дъх.

— Какво?

— Теб. — Тя коленичи пред него и хвана ръката му. — Забравих теб, Еди!

— Не си ме забравила. Пишеше ми писма, понякога идваше да ме видиш.

— Не е същото и ти го знаеш.

Тя се отдръпна и закри очите си с длан.

— Недей, Кел. Не бива да си тъжна.

Тя отново скочи на крака.

— Ще те измъкна от всичко това, Еди, обещавам ти! Дори с цената на живота си!

Кели Пол се обърна и с несигурна крачка напусна стаята. А в главата на по-малкия й брат нахлуха мисли, с които дори необикновеният му ум не можеше да се справи.

Елън Фостър седеше в подземния бункер, предназначен за много дискретни срещи. Тук не се водеха записки, липсваха записващи устройства и други средства за наблюдение.

Мъжът срещу нея я гледаше, без да отмества поглед.

— Никога няма да разбереш колко ме вбеси всичко това! — каза тя.

Мейсън Куонтрел не отговори. Пръстите му нервно почукваха по масата, а очите му не слизаха от лицето й.

— Това беше най-доброто, на което съм способна — продължи тя. — А ти просто трябваше да си свършиш работата. Но какво стана? — Дланта й се стовари върху масата. — Какво стана, Мейсън?!

Лицето на Куонтрел потъмня от приток на кръв.

— Всички бяхме прецакани, Елън — отвърна той. — По всичко личи, че става въпрос за шпионин, който е успял да проникне в твоята операция още от самото начало. Аз нямам вина, защото изпълних абсолютно всичко, което зависеше от мен.

— Не ставай смешен! Изиграха именно теб! Надхитриха те!

— Надхитриха ни! — натъртено отвърна Куонтрел. — Теб и мен!

Гневът напусна Фостър, но изражението й остана мрачно.

— Не харесвам нито тона, нито думите ти, Мейсън! — остро каза тя.

— Сега не е време да се караме, Елън — опита се да я успокои той. — Загубихме един рунд, нищо повече. В замяна спечелихме всички останали.

— Те отмъкнаха Рой и така спечелиха решителния рунд! Има опасност да бъдем нокаутирани още в следващия!

Дискретно прокашляне им напомни за третия човек, който присъстваше в бункера.

— Според мен мистър Куонтрел е прав, госпожо министър — обади се Джеймс Харкс.

Фостър се обърна и заби мрачен поглед в лицето му. Още не можеше да преглътне унижението от предишната нощ. Ако не беше провалът, със сигурност нямаше да го покани на тази среща.

— Как стигна до това заключение? — попита с леден тон тя.

— Според първоначалния план трябваше да отмъкнем Рой и да хвърлим вината върху Бънтинг и хората му. И на практика стана именно така. В този смисъл не е нужно да фабрикуваме вината му, защото тя е факт.

— Точно така — кимна Куонтрел.

Фостър вече клатеше глава.

— Пропускаш един много важен детайл, по-точно фалшивия екип на ФБР, който измъкна Едгар Рой от „Кътърс“. Те бяха хора на Куонтрел и се проявиха като пълни идиоти!

— Това е без значение — спокойно отвърна Харкс. — Фалшив или не, екипът на мистър Куонтрел се появи на сцената петнайсет минути след нападението срещу конвоя. Не бяха в състояние да си върнат Рой, но разчистиха терена преди появата на когото и да било друг. Следователно обществеността ще научи един-единствен факт, а именно, че някакъв фалшив екип на ФБР е извел Рой от „Кътърс“. В момента Рой е в ръцете на Бънтинг, тоест именно Питър Бънтинг стои зад цялата операция — обобщи Харкс.

— Ами Кел и Пол? — рязко попита Фостър. — Няма как да не е замесена, защото става въпрос за брат й!

— Вече знаем, че Бънтинг изобщо не е бил в болницата при съпругата си — обади се Куонтрел. — Всичко е било постановка за отвличане на вниманието ни.

— След което семейството му минава в нелегалност — добави Харкс. — Планът е наистина добър.

— Добър ли? — намръщено го изгледа тя. — Защо тогава не ръкопляскаш, Харкс?

— Подценяването на противника е сериозна грешка, министър Фостър. Те са добри и ние трябва да го признаем. А после да се опитаме да бъдем по-добри от тях.

— Добре, успяха да отмъкнат Рой — тръсна глава Куонтрел. — Но какво ще го правят? Той не знае нищо, което би могло да ни компрометира.

— На всичкото отгоре има статут на избягал затворник и аз не виждам по какъв начин би могъл да го използва Бънтинг — добави Харкс. — Няма как да го върне в Е-програмата.

— Което ни дава добър шанс да го приберем обратно — бавно се проясни лицето на Фостър.

— Успеем ли, нищо няма да попречи на първоначалните ни планове — добави Куонтрел. — Рой ще умре, а вината за смъртта му ще бъде хвърлена върху Бънтинг. Това означава окончателен край на Е-програмата.

Фостър стана и закрачи напред–назад.

— Тази сутрин получих нещо, което значително ще ни улесни — подхвърли тя.

— Какво? — втренчи се в нея Куонтрел.

— Недвусмислено разрешение на президента да използваме всички средства за отстраняването на проблема.

— Всички средства? — остро попита Харкс. — Лично от президента?

— Именно — кимна Фостър. — Мисля, че то значително улеснява задачата ти, Харкс.

Той погледна Куонтрел, после отново насочи вниманието си към Фостър.

— Това означавали, че имам свобода на действие?

— Защо питаш? Може би не се чувстваш готов?

— Не. Просто искам потвърждение, че нещата ще станат така, както реша аз.

— Аз нямам нищо против — обади се Куонтрел. — Наясно съм, че моите хора се провалиха, но съм готов да се доверя на високата ти репутация, Харкс.

— А вие, госпожо министър? — попита Харкс.

— Искам да се погрижиш за всичко. Не ме интересуват средствата, които ще използваш.

— Кого да оставя жив?

— Не съм сигурна, че искам някой от тях да остане жив — изненадано го погледна Фостър. — Защо да го правя?

— Пак ще повторя, че настоявам за пълна яснота по всички въпроси.

— Ще я получиш, Харкс — наведе се над него тя. — Искам смърт за Едгар Рой. Искам смърт за Питър Бънтинг, Кели Пол, Мишел Максуел и Шон Кинг. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Да.

Тя се изправи и погледна Куонтрел.

— Ако сме приключили, бих искала няколко минути насаме с Харкс. Трябва да уточним някои неща по един друг въпрос.

Елън Фостър изчака оттеглянето на Куонтрел и седна на ръба на масата.

— Снощи останах недоволна от теб. Поведението ти беше повече от странно.

— Виждам, че наистина мислите така.

— Какво би трябвало да означават тези думи?

— Бих казал, че вашето поведение беше странно, но това едва ли ще ви направи впечатление.

— Не съм свикнала да получавам откази.

— Виждам.

— Мога да превърна живота ти в ад.

— Наистина можете — кимна Харкс.

— Но мога да го превърна и в точно обратното.

— Аз не съм проститутка, госпожо министър.

— Ти си онова, което аз искам да бъдеш — отсече Фостър. — И така, как мислиш да се справиш със ситуацията?