Върна се в гардеробната, седна на твърдия стол и потъна в размисъл. В момента Фостър и Куонтрел го бяха притиснали до стената. Но краят на играта наближаваше. Какъв ли щеше да бъде той? Едгар Рой продължаваше да лежи в затвора, а Е-програмата все още функционираше, макар и на доста по-бавни обороти. Евентуалната оправдателна присъда на Едгар автоматично връщаше Бънтинг в играта, което със сигурност не беше по вкуса на Фостър и Куонтрел. Тяхната цел беше на всяка цена да унищожат Е-програмата, а той започваше да проумява, че има само един начин да го направят.

Разхлаби вратовръзката и съблече сакото, а после се наведе и свали чорапите си. Влезе в спалнята и спря пред огромното легло. То беше внос от Франция, изработено от старо дърво и рядък вид кожа. Отдавна беше забравил наименованията им. Беше толкова голямо, че едва ли не му трябваше джипиес устройство, за да открие съпругата си в него. Погледът му спря на гърдите й, които спокойно се повдигаха и отпускаха. Тя не беше трофейна съпруга. Неговите деца бяха и нейни. Свързваха ги много щастливи моменти. Страхотни моменти.

На практика обаче нямам нищо, което да не може да ми бъде отнето. Аз самият мога да бъда премахнат. Което означава, че тя няма нищо. Децата ми — също.

В съзнанието му изплува заплашителната фигура на Джеймс Харкс. Той застана на прага с пистолет в едната ръка и с нож в другата. А съпругата и децата му бяха напълно беззащитни.

Още цял час той броди из просторния си нюйоркски дом. Мина покрай стаята на прислужницата и помещенията, които обитаваше готвачът. Шофьорът му не живееше тук, но в замяна на това имаше още една прислужница, както и детегледачка. Тя също спеше като всички нормални хора в този час.

Но Бънтинг беше буден, защото не беше нормален. Харкс беше буден, защото беше ненормален. Също като Елън Фостър и Мейсън Куонтрел, които вероятно и в момента крояха коварните си планове в служебния й кабинет.

Телефонът му отново иззвъня. Пак беше Ейвъри. Но този път Бънтинг го включи, изпревари репликата на сътрудника си и каза:

— Радвам се, че си добре.

— Моля?! Откъде знаете?

— Не ти ли казаха?

— Какво да ми кажат?

— Сложно е, Ейвъри. Много е сложно.

— Мислех, че ще ме убият, мистър Бънтинг.

— Няма какво да мислиш, защото наистина щяха да го направят.

— Но защо?

— Заради Едгар Рой. Заради Карла Дюкс. Допуснахме много грешки, Ейвъри. Страшно много.

— Защо тогава не го направиха? Защо не ме убиха?

Бънтинг се облегна на стената.

— За да внушат страх.

— У кого? У мен ли?

— Ако трябва да бъдем откровени, ти не означаваш нищо за тях, Ейвъри. Имаха предвид мен.

— Вас?! Нима бяхте там?

— Да, в съседната стая.

— Господи! Бяхте ли в състояние да видите какво ми правеха?

Бънтинг се поколеба дали да му каже истината.

— Не, не бях. Разказаха ми по-късно.

Толкова съм слаб, че не посмях да му кажа какво съм направил!

— Нещата наистина излизат извън контрол!

— Отдавна са излезли извън контрол, Ейвъри.

— Какво ще правим? Няма ли да се обадите на някого?

— Опитах се. Но явно не ме чуват.

— Но вие сте Питър Бънтинг, за бога!

— Съжалявам да го кажа, но за тези хора това не означава нищо.

— Ако отново ме хванат, едва ли ще имам късмета, който извадих днес.

— Нито пък аз.

— Не, сър. Вас няма да посмеят да ви докоснат.

Бънтинг се засмя. Изпита чувството, че се плъзга по позлатения парапет в безумно скъпата си къща, и страшно много му се иска да закрещи.

— Мислиш ли? — тихо подхвърли той.

— Толкова ли е зле?

— Страхувам се, че да.

— Не мога да повярвам, че няма към кого да се обърнем — въздъхна помощникът му.

Тези думи докоснаха нещо забравено.

— Сър, чувате ли ме?

— Ще ти звънна по-късно — рече Бънтинг. — Опитай се да поспиш и не си подавай носа навън.

Прекъсна връзката и погледна джиесема в ръката си. Наистина ли нямаше към кого да се обърне?

Или не смееше?

Всъщност нима имаше друг избор?

Върна се в спалнята, легна до съпругата си и прехвърли ръка през раменете й. После решението беше взето. Щеше да действа.

Няма да се предам без бой!

— Какво търсите тук?

Ерик Добкин беше по джинси и памучен пуловер, с дебели чорапи на краката.

— Трябва да поговорим — рече Шон.

Застанал на вратата, Добкин не помръдна.

— Ще ни поканиш ли да влезем, или ще ни оставиш да зъзнем? — попита Мишел.

— Не е чак толкова студено.

— Аз съм израснала в Тенеси, Ерик. А тук имам чувството, че съм в Антарктика.

Той им махна да влязат. Преди да затвори вратата след тях, внимателно огледа улицата в двете посоки.

— Направихме нужното, за да не бъдем проследени — успокои го Мишел.

— Но това изобщо не ви пречи да ме поставяте в неудобно положение — навъсено отвърна Добкин.

— Всички сме в неудобно положение — мрачно уточни Шон.

— А аз си помислих, че искаш да играеш на наша страна — добави Мишел.

— Донякъде.

— Няма как да стане — поклати глава Шон.

— Или си с нас, или си против нас — погледна го в очите Мишел.

— Какво искате?

Шон и Мишел се настаниха на канапето в хола, а Добкин остана прав.

— Къде са жената ти и децата? — отвърна с въпрос Мишел.

— Навън. Днес ми е почивен ден и останах у дома да свърша някои неща.

— И ние трябва да свършим някои неща.

— Например?

— Потвърждаваш ли твърдението си, че Бърджин и Дюкс са били убити с едно и също оръжие?

Добкин седна срещу тях и кимна.

— Берета, трийсет и втори калибър.

— Нещо ново по случая?

— Щатската полиция се оттегля. Шоуто остава изцяло в ръцете на ФБР. А Меган Райли получи полицейска охрана.

— Това го знаем — кимна Мишел.

— Може би е крайно време да поставим охрана и на вас двамата. Убиецът на Мърдок стреля и по теб, Мишел.

— Не съм забравила, повярвай ми. Но не ми е в стила да използвам полицейска защита.

— На кого му пука за стила ти, ако си мъртва?

— Ерик, ако ни помогнеш да разрешим този случай, аз ще направя много неща за кариерата ти — рече Мишел.

— Но ако се забъркам там, където не трябва, това ще бъде краят на кариерата ми — мрачно отвърна Добкин.

— Мислех, че в Мейн живеят по-решителни мъже.

— Но някои от тях имат и ум в главата.

— Тогава защо не го използваш? — остро попита тя.

— Виж какво — надигна се той. — Не съм длъжен да слушам глупостите ти! Покрих те, когато гръмнаха Мърдок — изпразних цял пълнител по посока на изстрелите. Освен това ти дадох информация, която не съм длъжен да споделям с теб. Мисля, че е достатъчно!

— Добре, добре, имаш право — приведе се напред Шон, а после млъкна, оставяйки възможност на Добкин да се успокои и да се върне на мястото си. — Искаш ли ние да те информираме докъде сме стигнали? Ей така — за смяна на темпото…

— Не знам — колебливо отвърна Добкин. — Много ли е зле?

— Значи все пак мислиш за разследването — отбеляза Шон.

— Ако не мисля, значи не ставам за ченге.

— Преди да ти разкажем какво знаем, какво според теб се случва? — намеси се Мишел.

— Мога само да предполагам — потърка брадичката си Добкин. — По всичко личи, че Рой има връзка с държавата и по друг начин, освен чрез данъчната служба. Не виждам друга причина за появата на ФБР.

— Нито отричам това, нито го потвърждавам — отвърна Шон. — Но искам да ти кажа, че нещата са свързани пряко с националната сигурност. Веднага ще добавя, че Рой е на страната на Америка, но онези шест трупа се появиха в крайно удобен за някого момент.

— Искаш да кажеш, че са го натопили?

— Да.

— Можеш ли да го докажеш?

— Работя по въпроса. Но в играта са замесени много опасни хора. Много опасни. В Ню Йорк се сблъскахме с тях и едва отървахме кожата, за да се върнем в Мейн.

— Какво се случи? — повдигна вежди Добкин.