— Когато беше в същото това легло, не се оплакваше — подхвърли тя.

— По онова време имах други приоритети — не й остана длъжен той.

— Как ще действаме? Според джипиеса адресът е по-надолу по този път, вляво. Но аз не виждам нищо, освен голо поле. Да не би да живее във ферма?

Шон погледна през страничното стъкло.

— Това не е голо поле, а царевична нива — констатира той, напрегна поглед и добави: — А онова отпред трябва да е някаква ферма, въпреки че не виждам къща.

Мишел включи дългите светлини, които уловиха очертанията на пощенска кутия край пътя.

— Кутията е празна, но трябва да е тук — каза тя.

— Кели Пол и Едгар Рой. Каква е връзката помежду им?

— Може би му е роднина, а Пол да е фамилията на съпруга й.

— А може би изобщо нямат роднинска връзка — въздъхна Шон.

— Но ти сам каза, че трябва да има нещо. Бърджин едва ли е приел да представлява Рой само защото тази Кели Пол го е помолила за това. Нали трябва да има адвокатско пълномощно или нещо друго от тоя сорт?

— По принцип, да. Но съществува възможност Рой да е изгубил ума си след ареста. Технически е невъзможно да е подписал адвокатско пълномощно, след като е превъртял.

— Не знаем кога точно е станало това. След ареста би трябвало да последват и обичайните съдебни процедури — определяне на гаранция, психоекспертиза и изпращането му в Мейн.

— Права си — кимна Шон. — Ако е наел Бърджин, това трябва да е станало, преди да замлъкне. Но защо тогава е цялата секретност около клиента? Защо няма нито фактури, нито кореспонденция? А после се появяват писмото на Мърдок и отметката с адреса на Кели Пол в гаранционната книжка на колата.

— Добре де, въпросите са много. Надявам се, че това няма да ни попречи да почукаме на вратата й.

— Почукването на нечия врата в този час на нощта може да доведе до стрелба с тежки последици за някой от нас. Предлагам да отбием от пътя и да подремнем. Лично аз съм готов да го направя веднага.

— Единият трябва да остане буден и да наблюдава.

— Какво, кравите ли?

— Да бъдем разумни, Шон. Вчера едва не ни убиха.

— Добре, права си.

— Аз съм първа — добави тя. — Ще те събудя след два часа.

Шон свали облегалката максимално назад и затвори очи. Броени минути по-късно купето се изпълни с тихото му похъркване. Мишел го погледна, после издърпа някакво одеяло от пространството зад седалките и го зави. След това влезе в ролята си на часовой. Оглеждаше пространството пред колата и после страничните огледала. Ръката й легна върху ръкохватката на пистолета и остана там.

Шон се протегна, отвори очи и премигна срещу ослепителните лъчи на слънцето. После изведнъж подскочи и се завъртя към Мишел, която почукваше по волана и отпиваше от бутилка с безалкохолно.

— Защо не ме събуди?

Той машинално погледна часовника си, който показваше осем без нещо.

— Спеше като бебе — отвърна тя. — Сърце не ми даваше да те събудя.

Той забеляза одеялото, с което го беше покрила.

— Направо изтръпвам от фактора чувствителност в поведението ти, който бележи драстично увеличение.

— В ареста се наспах до насита — поясни тя. — А сега и двамата сме свежи.

— Това ми звучи малко по-смислено.

Стомахът му се разбунтува.

— Ако искаш, мога да ти откъсна една-две царевици — подхвърли с усмивка тя.

— Не искам. По-добре ми дай някое десертче от онези, които винаги държиш на задната седалка. Страх ме е да ровя в бъркотията, която цари там.

Тя се протегна назад и му подхвърли една станиолова опаковка.

— Двайсет грама чист протеин. Направо ще те нокаутира.

— Някакво движение в къщата?

— Никакво. Не са пристигали коли, не са излизали. Не забелязах и човешко присъствие. Видях само една черна мечка и животинче, което ми заприлича на бобър.

Шон свали страничното стъкло и напълни гърдите си с чистия студен въздух.

— Мехурът ми сигнализира, че трябва да се облекча — каза той.

— Аз вече свърших тая работа — отвърна Мишел и посочи нивата оттатък асфалта. — Ей там, в долчинката.

Той се върна след минута-две.

— Мисля, че е време да се запознаем с Кели Пол.

Мишел запали двигателя.

— Може пък и да ни почерпи кафе — отбеляза тя, докато насочваше тежката машина в покритата с чакъл алея. — Ами ако откаже да разговаря с нас?

— Ще се наложи да настояваме. Не сме били тоя път напразно, нали?

— Ще й кажем ли за Бърджин?

— Ако Кели Пол действително го е наела, може би ще пожелае да ни помогне. За момента нямам никаква представа каква е връзката между последните събития и онова, което се случи в Мейн. Искам да вярвам, че смъртта на Бърджин и на секретарката му имат някаква връзка с Рой, освен ако Бърджин не е криел нещо от своето минало. От всичко това следва, че подобна връзка има и Пол.

— Не мога да се отърва от мисълта, че аз съм убила Хилари Кънингам, въпреки цялата логика в думите ти — рече с въздишка Мишел.

— Това ли беше причината да не мигнеш цяла нощ?

— Тя беше една невинна възрастна жена, Шон. А сега е мъртва.

— Дори да си го направила, не е било умишлено. Стреляли са по теб и ти си отвърнала на огъня. Това е инстинкт. И аз бих постъпил по същия начин.

— Което не я прави по-малко мъртва. Какво ще кажат на децата или на внуците й? „Съжаляваме, но я убиха по случайност.“

— Такъв е животът, Мишел. И двамата го знаем. Такива неща са ни се случвали достатъчно често, за да се преструваме, че не ги забелязваме.

— И въпреки всичко се чувствам виновна. Адски ми е гадно.

— Разбирам те много добре. Но не забравяй, че почти сигурно Хилари Кънингам се е появила в къщата против волята си. Някой я е завлякъл там. А ако ти наистина си я простреляла, това не е било случайно.

— Искаш да кажеш, че са ми направили постановка?

— Да.

— Защо?

— Може би е знаела нещо важно. Слагат я на мушката ти, гръмваш я, а после полицията ни хваща. Което автоматично ни вади от играта.

— Ако това е вярно, значи сме изправени пред доста болни мозъци.

— Винаги сме се изправяли срещу психопати, Мишел. Такава ни е работата. Но специално тези копелета ги искам много повече от всички останали.

Къщата беше едноетажна, дървена, боядисана в бяло. Покривът й се нуждаеше от ремонт. Широка и удобна веранда, с два люлеещи се плетени стола, които леко се поклащаха от утринния ветрец. Изгряващото слънце се падаше отляво, но вековният дъб пред къщата пречеше на лъчите му да стигнат до нея.

Алеята отпред беше покрита с повече пръст, отколкото чакъл. Моравата беше окосена, навсякъде се виждаха саксии с цветя. Един петел безстрашно се изправи пред приближаващата се тойота, изви глава и любопитно огледа хората, които слязоха от нея. После издаде късо гъргорене и се накокошини. Може би това беше поздравът му.

Единият край на кокошарника стърчеше зад задната стена на къщата. На трийсетина метра по-нататък се виждаше дъсчен хамбар, боядисан в червено. Беше малко по-високо и под ъгъл спрямо къщата. В дясната част на двора имаше въже с пране, което лениво се поклащаше на вятъра.

— Залагам десетачка, че ще бъдем посрещнати от яко женище с престилка или памучна рокля, с ботуши на краката, които вонят на тор — заяви Мишел. — А в ръцете си ще държи заредена пушка, готова да ни разпилее червата по този двор.

— Приемам — отвърна Шон. — Пет долара срещу твоята десетачка.

Тя му хвърли кос поглед, после насочи вниманието си към верандата. На нея се беше появила фигурата на жена. Безшумно, сякаш от нищото. Въпреки отличното зрение и слух, с които се гордееше Мишел.

— Очаквах ви, вие трябва да сте Шон Кинг — каза непознатата с дълбок, но въпреки това женствен глас. Спокоен и уверен.

Когато Мишел стъпи на най-горното стъпало, тя направи нещо, което почти никога не й се беше случвало с друга жена. Да погледне нагоре. Домакинята беше висока най-малко метър и осемдесет, и то боса. Беше слаба и стройна, без грам излишни мазнини. Личеше, че не е в първа младост, но въпреки това беше запазила фигурата и грациозните движения на атлет.