Тя сведе поглед към плана на „Кътърс“ в ръцете си. Сдоби се с него много трудно, благодарение на услугите, които беше вършила на много хора през годините. Пак от тях научи, че „Кътърс Рок“ вече има нов директор, заменил покойната Карла Дюкс. Беше сигурна, че този човек е бил подбран с изключително внимание, също като предшественичката си. Отбеляза още едно–две неща в бележника си, а после проведе няколко разговора по мобилния си телефон. Днешното наблюдение потвърди подозренията, че в обекта става нещо необичайно, но за да разбере какво, щеше да й трябва помощ. И тя я получи дори без да споменава услугите, които беше правила на съответните хора. Доказателство за добрата й работа в продължение на две десетилетия беше фактът, че никой от тях не й отказа и не попита защо й трябват въпросните сведения.

Кели прибра телефона в джоба си и се спусна по обратния път към наетата кола. Макар и кратко, пътуването до Макиас й предложи достатъчно време за размисъл. Откри Меган Райли във фоайето на мотела. Голямата овална маса, която използваше като бюро с разрешението на мисис Бърк, беше отрупана с документи. Кели седна насреща й.

— Продуктивна ли е работата ти? — подхвърли тя.

Меган захапа върха на химикалката и вдигна глава.

— Зависи какво разбираш под продуктивна.

— Имаш ли напредък?

— До известна степен. Тези неща не са лесни.

— Нищо в живота не е лесно, а най-вече важните неща.

— Шон и Мишел пак заминаха.

— Знам.

— Къде?

— Не знам.

— Или не искаш да ми кажеш.

— Защо мислиш така?

— Защото всички сте убедени, че съм млада и неопитна и само ще объркам нещата.

— Но това си е чистата истина.

— Благодаря. Много благодаря за подкрепата.

— Подкрепата се печели.

— Правя всичко, на което съм способна.

— Абсолютно сигурна ли си в това?

— А ти винаги ли си толкова груба?

— Охо, още нищо не знаеш. Ако стана наистина груба, няма как да не го разбереш.

— Искам да бъда в течение — тръсна глава младата жена.

— Пак ще повторя, че тези привилегии трябва да се спечелят.

Меган се облегна назад и закова поглед в лицето на Пол.

— Добре — кимна тя. — Защо не ми разкажеш нещо повече за брат си?

— А защо да го правя?

— Опитвам се да пиша жалби, за да го измъкна от затвора — махна към купчините документи пред себе си Меган. — Трябва да разполагам и с други аргументи, освен този театър с невменяемостта.

— Театър?

— Видях какво правихте в „Кътърс Рок“. Със сигурност общувахте по някакъв начин.

— Може би да, може би не — изплъзна се от директен отговор Кели Пол. — Съвсем неотдавна Шон ми съобщи, че криминологичните заключения не подкрепят обвинението. По труповете са открили остатъци от различна пръст. Ето нещо, което можеш да използваш.

— Не — поклати глава Меган. — Това е само отделно доказателство, което заседателите могат да приемат или отхвърлят, но не може да свали обвиненията.

— Не е задължително да искаме снемане на обвиненията. По-важно е да притиснем определени хора и да ги убедим, че залогът е огромен. С последици, които са далеч по-важни от екзекуцията на брат ми за престъпления, които не е извършил.

— Е, няма как да стане с изготвянето на искания до съда.

— Напротив, може да стане, но само при прецизно изпълнение на плана.

— А как ще стигнем до тези „определени хора“?

— Според мен в момента Шон и Мишел правят именно това.

— А кои са те?

Пол не отговори.

Меган облиза устни и скръсти ръце пред гърдите си.

— Не забравяй, че аз съм тази, която ще се бори да спаси брат ти! — процеди тя.

— Става въпрос за фирма, която работи в областта на сигурността.

— Тази фирма няма ли си име? То би внесло значителна тежест в защитата ни.

— В момента не съм склонна да споделям повече информация за нея.

— Значи знаеш коя е?

— Може би.

— Никак не ми помагаш!

— Никой не е казал, че трябва да ти помагам — хладно отвърна Пол, стана и се отдалечи.

Меган остана да гледа озадачено след нея.

Бънтинг захвърли телефона и изтича към един от прозорците, който гледаше към улицата. Навън вече цареше пълен мрак, нарушаван единствено от уличните лампи и фаровете на преминаващите автомобили. Погледна часовника си. Наближаваше десет. За миг го обзе надеждата, че всичко е някаква тъпа шега. Но после зърна един висок мъж, изправен под електрическия стълб от другата страна на улицата.

Вероятно Шон Кинг също го видя на прозореца, защото вдигна телефона към ухото си.

Бънтинг колебливо се дръпна навътре. Не знаеше как да постъпи. При нормални обстоятелства щеше да потърси помощта на Харкс, но сега това беше невъзможно.

Вече е крайно време да се оправям сам.

Облече сакото си и тръгна надолу по стълбите. Прислужницата почтително му кимна. Както и готвачът, когото срещна по-надолу. Той направи опит да им се усмихне, но сърцето му лудо блъскаше в гърдите. После срещна въпросителния поглед на мъжа от охраната, който дежуреше пред входната врата.

— Излизам да се поразтъпча — каза му той. — Няма нужда да идваше мен.

— Но, сър…

— Остани тук, Креймър. Всичко е наред.

Мъжът направи крачка назад и отвори вратата на шефа си.

Бънтинг се овладя, изпъна рамене, вирна глава и излезе навън.

Шон го изчака да пресече улицата и се приближи към него.

— Благодаря, че приехте да се срещнем, мистър Бънтинг — рече той.

— Не съм сигурен, че осъзнавате кой съм — хладно отвърна Бънтинг.

Шон огледа улицата, по която почти нямаше минувачи.

— Може би трябва потърсим някое по-уединено място — подхвърли той.

— Първо кажете какво искате.

— Добре, след като имате толкова много време за губене — изопнаха се чертите на Шон. — Но нещата са на път да излязат от контрол и това се отнася за всички.

Вместо отговор Бънтинг се обърна и тръгна надолу по улицата. Шон го последва. Няколко минути по-късно вече седяха в дъното на едно празно кафене и се гледаха втренчено през ръцете на сервитьорката, която пълнеше чашите им с горещо кафе.

— Какво искате? — попита Бънтинг, след като жената се оттегли.

— Едгар Рой.

Бънтинг замълча.

— Вие го познавате.

— Това не ми звучи като въпрос.

— Защото е факт.

— Пак ще попитам какво искате.

— Рой е затворен в „Кътърс Рок“ по обвинение в убийство. Вие прекрасно го знаете, защото сте ходили да го видите.

— Разполагате с вътрешни източници, така ли?

Шон се облегна назад и отпи глътка кафе. Горещата ароматна течност го стопли, тъй като бе измръзнал от дългото чакане пред великолепната къща.

— Много хора умряха — каза след кратката пауза той. — Моят приятел Тед Бърджин и секретарката му. Вашият човек Карла Дюкс, плюс един агент на ФБР. Да не споменавам шестте трупа в хамбара на Едгар Рой.

Бънтинг разбърка захарта в кафето си.

— Имате ли представа в какво се забърквате? — попита той.

— Вие сте в много тежко положение, мистър Бънтинг. На път сте да изгубите всичко.

— Слушах ви достатъчно. Благодаря, че сте загрижен за моето бъдеще.

Бънтинг понечи да се надигне, но Шон го хвана за китката.

— Вие имате репутацията на изключително умен човек, а работата ви допринася за сигурността на Америка. Ако не споделях това мнение, едва ли щеше да ме е грижа, че затъвате.

Бънтинг се върна на мястото си.

— Няма как да знаете, че не съм от „лошите“ — отсече той, погледна го по-внимателно и подхвърли: — Имам чувството, че това беше някакъв тест. Как се справих?

— По-добре си задайте въпроса защо разговаряте с мен — отвърна с въздишка Шон, помълча малко и добави: — Защото отлично знаете, че нещата са извън контрол. Вече е застрашена и личната ви свобода. Давате си сметка, че след като враговете ви отстраняват физически дори агент на ФБР, едва ли нещо ще им попречи да постъпят така и с президента на компания, занимаваща се с проекти в областта на разузнаването. Има стотици начини да го представят като инцидент. — Отново замълча, после тихо добави: — А вие имате три деца…