— Сър? Добре ли сте?

После опита вратата. Не беше заключена. Тялото на мъжа се люшна наляво и увисна на предпазния колан. Шон го подхвана за рамото и го върна обратно. Мишел ускори крачка.

— Инфаркт? — попита тя.

Шон се взря в лицето на човека.

— Не — решително рече той.

— Откъде знаеш?

Той включи джиесема си и освети огнестрелната рана между очите на непознатия. Цялото купе беше оплискано с кръв и мозък.

— От упор — прошепна Мишел. — Кожата е обгоряла, има следи и от дулото. Мисля, че това не е работа на лос.

Шон мълчеше.

— Извади портфейла и потърси някакъв документ за самоличност — подкани го Мишел.

— Няма нужда.

— Защо?

— Защото го познавам — отвърна Шон.

— Какво?! Кой е той?

— Тед Бърджин. Някогашният ми професор, а в момента адвокат на Едгар Рой.

Пръв се появи представител на местната полиция в лицето на помощник-шериф на окръг Вашингтон в очукана, но добре поддържана патрулка с американски двигател V8 и снопче антени, стърчащи от багажника. Той слезе на банкета с ръка върху служебното си оръжие и закова подозрителен поглед в Шон и Мишел. После бавно се приближи. Те обясниха какво бяха заварили, той огледа тялото, промърмори едно „по дяволите“ и включи радиостанцията си, за да извика подкрепление.

Петнайсет минути по-късно зад тях спряха два автомобила на щатската полиция в Мейн. На страничните им врати пишеше „Оперативен екип Джей“. От тях слязоха щатските полицаи — млади, високи и стройни, с безупречни сини униформи, които изглеждаха сребристи на слабата светлина на луната. Първата им работа беше да оградят местопрестъплението с жълти ленти, а втората — да разпитат Мишел и Шон. Единият от униформените набираше отговорите им на лаптоп, който измъкна от колата си.

Когато Шон обясни кои са, защо са тук и им разкри, че убитият Тед Бърджин е бил официалният защитник на Едгар Рой, единият от щатските полицаи се отдалечи на няколко крачки и вдигна портативната радиостанция пред устата си. После зачакаха подкрепленията.

— Знаете ли кой е Едгар Рой, момчета? — попита Шон.

— Всички в района знаят кой е Едгар Рой — отговори единият от униформените.

— Как така? — учудено го погледна Мишел.

— ФБР ще дойдат тук по най-бързия начин — съобщи мъжът с радиостанцията.

— ФБР? — възкликна Шон.

— Рой е федерален затворник — кимна ченгето. — А ние имаме категорична заповед от Вашингтон да се свържем с тях, ако нещо се случи с него. И аз я изпълних. Всъщност докладвах на лейтенанта, който ще ги повика.

— Къде е най-близкото оперативно бюро на ФБР? — попита Мишел.

— В Бостън.

— Бостън? Но ние сме в Мейн!

— Федералните нямат оперативно бюро в Мейн. Всичко минава през Бостън, Масачузетс.

— Но Бостън е далече — рече Шон. — Нима трябва да висим тук, докато дойдат? И двамата сме доста уморени.

— Нашият лейтенант вече пътува насам — поясни полицаят. — Говорете с него.

Лейтенантът се появи двайсет минути по-късно, но не показа никакво благоразположение към тях.

— Ще стоите тук и ще чакате — отсече той, след което се отдалечи за кратък разговор с подчинените си и за оглед на местопрестъплението.

После пристигна и екипът на криминалистите, натоварен със съответното оборудване. Седнали на капака на форда, Шон и Мишел наблюдаваха действията им. Бърджин беше официално обявен за мъртъв от човек, който би трябвало да е съдебен лекар или патолог — Шон не си спомняше каква е системата, използвана в Мейн. От откъслечните фрази, които си разменяха криминалистите и полицаите, стана ясно, че куршумът е останал в главата на убития.

— Липсва изходна рана, липсва куршумът, който най-вероятно е изстрелян от малокалибрено оръжие — обобщи Мишел.

— Което не го прави по-малко смъртоносен — отвърна с гримаса Шон.

— Такъв е всеки изстрел от упор. Куршумът прониква в черепа, кинетичната му енергия превръща в каша меката мозъчна тъкан и споменатият орган престава да действа вследствие на масивния кръвоизлив. Всичко това става в рамките на няколко секунди. Следва бърза смърт.

— Тези процеси са ми известни, благодаря — язвително отвърна Шон.

Представителите на щатските правоохранителни органи не ги изпускаха от очи.

— Май сме заподозрени — отбеляза Мишел.

— Всеки е заподозрян до доказване на противното.

Така изтече доста време. После лейтенантът отново се приближи към тях.

— Полковникът пътува насам — съобщи той.

— А кой е полковникът? — любезно попита Мишел.

— Началникът на щатската полиция в Мейн, госпожо.

— Ясно — кимна тя. — Но ние вече дадохме показанията си.

— Разбрах, че сте познавали покойника…

— Само аз — отвърна Шон.

— И сте го последвали тук?

— Не сме го последвали. Вече обясних това на вашите полицаи. Имахме среща с него.

— Ще ви бъда благодарен, ако обясните и на мен.

Охо, май наистина сме заподозрени, рече си Шон, след което започна да описва пътуването.

— Значи твърдите, че не сте подозирали за инцидента, а просто сте били първите, които са попаднали на него?

— Точно така — кимна Шон.

Човекът бутна широкополата шапка на тила си.

— Лично аз не обичам съвпаденията.

— Аз също — увери го Шон. — Но понякога се случват. Освен това наоколо няма кой знае колко къщи и хора. Той е пътувал към мястото на срещата ни, използвайки същия път. Късно е. Ако някой е трябвало да попадне на него, това несъмнено сме били ние.

— Което означава, че съвпадението не е кой знае какво — добави Мишел.

Лейтенантът не ги чу, заковал поглед в издутината под мишницата й. После посегна към пистолета си и подсвирна. Петима от хората му незабавно се изправиха до него.

— Въоръжена ли сте, госпожо? — попита лейтенантът. Полицаите край него замръзнаха. Лицата на двамата, които първи се отзоваха на повикването, видимо помръкнаха. Те отлично знаеха какво ги чака за един толкова важен пропуск.

— Да — спокойно отвърна Мишел.

— Защо моите хора не знаят за това?

Лицата на двамата полицаи видимо побеляха под унищожителния му поглед.

— Защото не са ме попитали.

Лейтенантът измъкна пистолета си. Миг по-късно в гърдите на Шон и Мишел бяха насочени шест цеви, готови да бълват смъртоносните си муниции.

— Чакайте — извика Шон. — Тя притежава разрешително. Освен това с оръжието й не е стреляно.

— Ръцете на тила, с преплетени пръсти! — изкрещя лейтенантът. — Веднага!

Те се подчиниха.

Отнеха пистолета на Мишел и го прегледаха. Междувременно и двамата бяха обискирани за други оръжия.

— Зареден догоре, сър — докладва един от полицаите. — Не е стреляно с него, поне напоследък.

— Ние обаче не знаем откога е мъртъв този човек в колата — възрази лейтенантът. — А и един изстрелян патрон лесно се заменя с нов.

— Не съм го застреляла — отсече Мишел.

— Ако убийството е наше дело, дали щяхме да повикаме полиция и да висим тук, докато се появи? — добави Шон.

— Това ще го решат други — отвърна лейтенантът и подаде оръжието на полицая до себе си. — Да се прибере като веществено доказателство.

— Имам разрешително за него — обади се Мишел.

— Дайте да го видя.

Ченгето прегледа документа съвсем набързо и й го върна.

— Разрешителното е без значение, ако сте използвали оръжието, за да убиете този човек.

— „Този човек“ има входна рана от малокалибрен куршум, а изходна липсва — отвърна с хладна ирония Мишел. — Изстрел от близко разстояние би оставил следи от барут по лицето му. Но в случая барутът е попаднал вътре в раната, защото цевта е прогорила кожата му. Прилича на двайсет и втори калибър, но може да бъде и трийсет и втори. Последният оставя отпечатък с ширина осем милиметра. Дупката от моето оръжие щеше да бъде с петдесет процента по-голяма. Ако съм го застреляла от упор, куршумът щеше да пръсне главата му, да пробие облегалката и задното стъкло и да прелети още километър и нещо отвъд колата.