— Давам ти възможност за избор — избоботи Харкс. — Ако убием нея, децата остават живи.

Бънтинг грабна снимките и ги притисна към гърдите си, сякаш за да ги предпази.

— Няма да нараниш семейството ми! — извика той.

— Или жена ти, или децата! — отсече Харкс. — Ако премахнем хлапетата, ти и госпожата винаги ще можете да си осиновите други!

— Мръсно копеле! Гадно, безсърдечно копеле!

— Ако до пет секунди не получа отговор, те ще умрат в рамките на пет минути. Всичките. Имаме информация, че тази вечер децата ще спят у леля си в Ню Джърси. Вече сме разположили там хора, които са готови за екзекуция. Изобщо не се надявай, че няма да го направим.

Бънтинг грабна дистанционното и натисна червения бутон. После извърна глава. Не можеше и не искаше да гледа агонията на Ейвъри.

Три минути изтекоха в пълно мълчание.

— Вече можеш да погледнеш — обади се Харкс.

— Не!

— Казах да погледнеш!

Оглушителният плесник принуди Бънтинг да се ококори. Железните пръсти с лекота извъртяха врата му към прозрачната стена. Остана зашеметен от онова, което видя.

Ейвъри все още беше там, жив и здрав. В стаята се появиха неколцина мъже, които му свалиха системите и разкопчаха коланите, пристягащи го към болничното легло. Той се надигна до седнало положение, разтри китките си и се огледа. На лицето му беше изписано видимо облекчение.

Бънтинг се приведе напред и направи опит да извие глава към Харкс.

Едрият мъж разхлаби хватката си.

— Защо правиш това?

— Махай се — отвърна Харкс и издърпа снимките от ръцете му. — Но не забравяй, че мога да ги убия когато пожелая. Хубавичко си помисли, ако случайно ти хрумне пак да се срещнеш с Кинг или пък да се обърнеш към ФБР. Аз на твое място бих го направил.

— Значи това беше предупреждение, така ли? — попита плахо Бънтинг.

— Нещо повече от предупреждение. Неизбежно е.

Десет минути по-късно Бънтинг седеше в кола, която пътуваше към къщата му. Лицето го болеше, сърцето му беше свито на топка, сълзите мокреха яката на ризата му. Набра последователно шест телефонни номера, принадлежащи на високопоставени държавни служители. Те бяха уникални, предназначени единствено за него. Насреща веднага разбираха кой ги търси, още повече че бяха контролирани непрекъснато. Бънтинг рядко ги използваше, но когато го правеше, хората отсреща вдигаха моментално.

Не и този път. И шестте номера даваха свободно.

Шон и Мишел най-накрая се добраха до Портсмът, където хапнаха набързо в някаква закусвалня. Платиха в брой и дремнаха в колата. Час по-късно се събудиха от алармата на джиесема на Мишел и замаяно се спогледаха.

Шон погледна часовника си.

— Още шест часа път — изохка той. — По обед сме там.

— Ох, веднъж да стигнем — простена тя. — Обещавам никога повече в живота си да не шофирам до Мейн!

— Аз пък мисля, че изобщо няма да се возя в кола.

— Не можем да се върнем в мотела.

— Знам. Затова възнамерявам да звънна на Кели Пол.

— Ами ако проследят обаждането?

— Смених си СИМ картата с друга, която купих в Ню Йорк. Вече изпратих съобщение на Кели с новия номер.

— Какво стана с Бънтинг?

— Каза, че ще си помисли. И на него му изпратих новия си номер.

— Дали изобщо ще се обади?

— Бог знае.

— Ами онези типове в парка? Сигурна съм, че бяха получили заповед да ни ликвидират. Дали Бънтинг има нещо общо с тях?

— Видях очите му, Мишел. Изплашен е до смърт. Не само за себе си, но и за семейството си. Инстинктът ми подсказва, че няма нищо общо с нападението срещу нас.

— Мислиш ли, че е мъртъв?

— Какво имаш предвид?

— Явно са знаели за срещата ви. Вероятно са изтръгнали тази информация със сила.

— Ох, не знам. Но ако е мъртъв, скоро ще се разчуе — отбеляза Мишел.

В един и половина стигнаха Макиас. След обаждането на Шон Кели Пол беше пренесла багажа им на новото място, което беше намерила, а после звънна да им обясни как да стигнат до там.

Оказа се, че става въпрос за малка вила с каменни основи близо до безлюден плаж на осем километра от „Мартас Ин“. Самата Кели Пол беше там и излезе да ги посрещне.

— Благодаря за помощта, която ни оказа — рече Мишел и приклекна два-три пъти, за да се раздвижи след дългото пътуване.

— Никога не изпращам хора на мисия, без да им осигуря подкрепление. Това е задължително условие в уравнението.

— Да ни беше предупредила — укори я Шон. — За малко не застрелях един от твоите хора.

— Може би си прав — кимна Кели. — Но така съм свикнала.

— Все пак спаси живота ни.

— След като го изложих на риск, като те изпратих на среща с Бънтинг.

— Е, без риск няма награда — философски заключи Мишел.

— Къде е Меган? — попита Шон.

— Все още е в мотела.

— Сама?

— Не. Уредих й полицейски надзор.

— Как успя?

— Обадих се на някои хора, а те пък се обадиха на други. За момента това е най-доброто, на което можем да разчитаме. Вие двамата вече сте белязани. Как мина срещата с Бънтинг?

— Притиснат от всички страни. Беше започнал да се отчайва. Каза, че няма нищо общо с убийствата, и аз му повярвах. Страхувам се обаче, че вече е мъртъв.

— А ти през цялото време си знаела, че Бънтинг няма нищо общо, нали? — подхвърли Мишел.

— Не бях сигурна. Но картинката се очертава все по-ясно с всяка изминала минута. Срещата ви с Бънтинг постигна една много важна цел.

— Каква? — погледна я с любопитство Шон.

— Джеймс Харкс е получил пълна свобода за действие.

— Значи наистина допускаш, че Питър Бънтинг е мъртъв?

— Не, поне засега. Докато са преследвали вас, най-вероятно са му отправили сурово предупреждение. Нещо от сорта „жестоко ще пострадаш, ако пак си отвориш устата“. Положително са заплашили семейството му.

— А защо това е добро за нас? — попита Мишел.

— Защото Бънтинг вече е убеден, че няма друг избор, освен да работи с нас.

— Току-що каза, че са го заплашили със смърт — възрази Шон.

— Най-важното, което трябва да знаем за Бънтинг, е, че той е изключително умен и находчив. В момента несъмнено е притиснат здраво. Може би дори са го пребили. Но рано или късно ще се замисли. Той мрази да губи и работи всеотдайно за интересите на страната. Истински патриот е. Баща му е проливал кръвта си за Америка, а той самият е готов да я защитава до последно.

— По всичко личи, че знаеш много неща за Бънтинг — отбеляза Мишел.

— Бях съвсем близо до мисълта да работя за него — кимна Пол. — А в подобни случаи искам да знам всичко за евентуалните си работодатели.

— А как ще се свържем с него? — попита Шон.

— Мисля, че по-скоро той ще се свърже с нас — отвърна Пол.

Съпругата на Бънтинг спеше дълбоко, облечена в новото си секси бельо. Минаваше три след полунощ и той реши да не я буди. Още преди няколко часа й беше изпратил есемес, че ще закъснее — разбира се, с разрешението на Харкс. За да не се тревожи и да не се обажда в полицията. Прекоси спалнята и влезе в банята да си измие лицето. От огледалото го гледаше човек, който беше летял към бездната със смразяваща бързина.

Взе няколко бучки лед от мини бара и ги притисна към грозния оток на лицето си. После влезе в гардеробната стая и затвори вратата след себе си, без да се съблича. Телефонът му звънна три пъти поред, но той не вдигна, защото на дисплея се изписваше името на Ейвъри.

Какво можеше да му каже?

Извинявай, Ейвъри, но се уплаших и те пожертвах. Останал си жив благодарение на Бога и необяснимата тактика на мръсниците, с които съм се забъркал.

После стана и тръгна да обикаля къщата. Спираше на прага на всяка от спалните, предназначени за децата му — прекалено просторни и луксозни дори за деца на богати родители. Изпитваше огромно облекчение, че в момента те са в Кънектикът, макар да беше наясно, че това с нищо не допринася за сигурността им. Харкс можеше да ги намери навсякъде.