— Те не наблюдават всичко и всички, Мишел — успокоително се обади Шон. — Няма как да стане, защото на тази планета живеят повече от шест милиарда души.

— Така ли? — стрелна го с поглед Мишел. — Но въпреки това могат да наблюдават, когото си искат. Помниш ли как се промъквахме към къщата на Едгар? Никой не ни проследи, никой не можеше да ни види. Но въпреки това се появиха онези бандити. Откъде са разбрали, че сме там? Бас държа, че домът на Едгар е бил обект на наблюдение!

— Наблюдение ли? — вдигна глава Рой. — На къщата ми?

— Да — отсече Мишел. — Не виждам друг начин.

Очите на Рой изглеждаха огромни зад очилата. По стъклата им пробягваха отраженията на палави пламъчета.

— Мислите, че домът ми е бил обект на спътниково наблюдение двайсет и четири часа в денонощието и седем дни в седмицата?

Двамата партньори се спогледаха.

— Не знам — призна Шон. — Защо питаш?

Рой гледаше в огъня и мълчеше.

Шон бавно разбра за какво става въпрос.

— Чакай малко! — сепна се той. — Ако това е вярно, защо спътникът не е засякъл хората, които са подхвърлили труповете в хамбара ти?

Рой потръпна, вцепенението го напусна.

— Има само един отговор на този въпрос — промълви той. — Някой е дал команда на спътника да гледа в друга посока, докато това се е случвало.

— Подобна заповед задължително ще остави следа върху хартиен носител, защото може да бъде издадена само от най-високо място — поклати глава Шон.

— Например от министъра на вътрешната сигурност — добави Рой.

— Какво е положението? Зле ли е?

Мейсън Куонтрел седеше в дълбокото кожено кресло на луксозния си частен самолет, който всъщност беше Боинг 787 „Дриймлайнър“, преустроен по вкуса на щастливия си собственик. На опашката му беше изрисуван бързоногият Меркурий, символ на огромната му компания. Фактически този боинг беше далеч по-голям и по-скъп от гълфстрийма на Питър Бънтинг, но милиардер като Куонтрел можеше да си позволи и най-луксозните играчки на пазара. Всъщност голяма част от цената беше платена от Чичо Сам.

— Доста — отвърна единственият друг пътник в салона.

Джеймс Харкс се облегна назад и отпи глътка минерална вода. За разлика от него Куонтрел вече довършваше втория си бърбън със сода. Президентът на компанията изглеждаше ужасно, с огромни торбички под очите.

— Тя ще ви удари с цялата си ярост, мистър Куонтрел.

— Но защо? — безпомощно разпери ръце магнатът. — При последната ни среща всичко изглеждаше наред. После ми се обади Бънтинг. На директния ми телефон в офиса. Мръсното копеле най-безочливо ме покани да проследя обаждането!

— А вие не успяхте?

— Не — мрачно въздъхна Куонтрел. — Тоя тип винаги е бил добър в шпионските неща. Знаеш ли, че го измъкнах направо от студентската скамейка в Станфорд, където защитаваше докторат?

— Не. За пръв път го чувам.

— Преди това беше стипендиант в Оксфорд. Бе завършил колеж за по-малко от три години и вече беше попаднал в полезрението на специалистите с една публикация за нарастващата заплаха от глобалния тероризъм и начините за борба с него. Много задълбочен труд, който почти предсказва събитията от единайсети септември двайсет години преди да се случат.

— А вие го привлякохте да работи за вас?

Самолетът се наклони наляво и започна плавно да се спуска.

— За три години — кимна Куонтрел. — Свърши страхотна работа. Буквално вкара компанията в нови релси. Беше толкова добър, че започнах да го подготвям да поеме работата в свои ръце. Той обаче имаше други идеи.

— Е-програмата? Струва ми се, че човек като вас охотно би прегърнал подобна идея.

— Естествено, но той не ми даде никакъв шанс. Напусна, създаде своя компания и бързо се нареди в челото на държавните доставчици. Трябва да призная обаче, че предлагаше добра стока. Всъщност много добра. А Е-програмата го изстреля в нова, много по-висока орбита.

— Еклесиаст — подхвърли Харкс. — Е-програмата.

— Какво? А, да. Тогава все още не подозирах за библейските му наклонности. — Куонтрел пресуши чашата си и горчиво добави: — После продаде идеята си на важните клечки във Вашингтон, а всички останали започнахме да дишаме праха му. Вече години наред е така.

— Не помислихте ли да го съдите?

— Нямаше за какво. Той разработи идеите си, след като ме напусна, и нито веднъж не наруши клаузата за въздържане от конкуренция. Беше прекалено умен, за да го направи. А аз го мразя, защото не обичам да губя. Страшно много го мразя! — Остави чашата на масичката и си закопча колана, тъй като самолетът навлезе в турбулентна зона. — А Елън Фостър е в състояние да ми причини далеч по-големи злини. Нямам предвид само долари и центове.

— Може — съгласи се Харкс.

— Получила е картбланш от президента.

— Така е.

— Съпътстващи загуби. За мен ли се отнася това?

— Логично е, не мислите ли?

— Но тя трябва да намеси Бънтинг и останалите. Как мисли да стигне до тях?

— Държи един много силен коз.

— Какъв коз?

— Меган Райли.

Куонтрел се приведе напред, в погледа му се четеше смайване.

— Адвокатката? Нима е човек на Елън?

— Не. Но е отвлечена. Фостър я крие на сигурно място.

— Много необичайно — замислено потърка брадичката си Куонтрел.

— Така е.

— Явно е пропуснала да ме информира за намеренията си.

— Мен също.

— И възнамерява да я използва като примамка за Бънтинг и останалите? Но как ще го направи?

— Като наблегне на съвестта им и чувството за вина. Райли е невинната жертва в тази история. Ако я използваме както трябва, може би ще ги накараме да се появят.

— А Фостър играе с надеждата да запази репутацията си заедно с министерския пост?

— Точно така. Казах й, че ще бъде трудно, но не и невъзможно.

— Моето ликвидиране е част от плановете й, така ли?

— Едно е да искаш, друго е да можеш — дипломатично отвърна Харкс.

— Значи имаме изход?

— Мисля, че да. Изключително изгоден за вас, стига да разиграем картите си както трябва.

— Разбира се, ти знаеш какво правят — изгледа го Куонтрел.

— Изправят ви един срещу друг — кимна Харкс. — Бънтинг ви се е обадил, за да ви настрои срещу Фостър. Пол е постъпила по същия начин с Фостър, притискайки я в онази дамска тоалетна.

— Умно. Фостър е налапала въдицата. Признавам, че и аз загубих ума и дума след обаждането на Бънтинг.

— Кели Пол може да бъде много убедителна.

— В момента тя е най-опасната пешка на шахматната дъска — кимна Куонтрел.

— Аз не бих я нарекъл пешка, сър. Не бива да я подценяваме.

— Имал си работа с нея и преди, така ли?

— Един-два пъти. С твърде незадоволителни за мен резултати.

— Плашиш ме, Харкс. Малко хора могат да се справят с теб.

— Тя вече знае от Бънтинг, че съм замесен. Но и двамата не подозират, че работя за вас. Това никой не го знае.

— Ето го големия ми коз — доволно се усмихна Куонтрел. — Колко време ти трябва, за да изиграеш картата „Райли“?

— Чакам вашите заповеди, мистър Куонтрел.

— Действай! — отсече Куонтрел с типичната бързина, с която издаваше разпорежданията си в Мъркюри Груп.

— Не мога да повярвам, че съм пропуснал подобно нещо — промълви Бънтинг.

Кели Пол седеше насреща му и се взираше в телефона в ръцете си. Току-що беше получила обаждане от Шон Кинг. Намираха се в нейния „временен“ апартамент в Ню Йорк, недалеч от къщата на Бънтинг. В момента тя беше празна, а семейството му — на сигурно място. Поне засега.

— Спътниковото наблюдение — каза Пол.

— Двайсет и четири часа, седем дни в седмицата — добави Бънтинг.

— Осигурено от МВС?

— Предполагам. Но са пропуснали да ме уведомят. — Той погледна към прозореца, зад който се лееше проливен дъжд. — Но пренасочването на спътниковото наблюдение не е лесна работа. Очевидно Едгар е бил неотложен приоритет за тях.