— Май беше по-добре да си остана при федералните — едва чуто прошепна тя.

— Това ли искаш? — изгледа я Шон.

— Не, разбира се — отвърна Меган с далеч по-укрепнал глас. — Искам да разкрия мръсниците, които са извършили всичко това!

— Ние също.

— Добре, а сега какво?

— Отиваме при клиента ти.

— Но нали казахте, че той отказва да говори?

— Въпреки това ти трябва да го видиш. Аз ще уредя формалностите.

Шон и Мишел взеха по един душ, преоблякоха се и отидоха да хапнат. После се обадиха на Карла Дюкс, получиха разрешение за свиждане и поеха към „Кътърс Рок“. Посрещнаха ги с още по-големи формалности от предишния път. В един момент някакъв пазач прояви прекален ентусиазъм при претърсването на Мишел и тя не издържа.

— Хей, ченге — изсъска тя. — Ако още веднъж ме опипаш по задника, ще се наложи да ходиш с протези!

Мъжът се дръпна като опарен, вдигна поглед към тавана и им направи знак да преминават.

Най-после ги вкараха в малката стая за свиждане, а скоро след това доведоха и Рой. Нямаше промяна нито във външния вид, нито в поведението му. Меган неволно ахна и се облегна назад в стола. Остана неподвижна и след като вратата се затвори след надзирателите.

— Няма ли да опиташ да му зададеш някакви въпроси? — не се сдържа Шон.

Меган се изчерви, отвори куфарчето си и леко почука по стъклената преграда. Рой не реагира и руменината й се усили. Тя бавно прибра картичката, която искаше да му покаже.

— Мистър Рой, аз съм вашият юридически защитник по това дело. Обвинен сте в убийство на повече от един човек. Разбирате ли това?

Нищо.

Тя погледна Шон, който окуражително й кимна. Меган остана неподвижна, но в очите й проблесна учудване.

— Нуждаем се от вашето сътрудничество, за да подготвим защитата — добави Меган.

Рой продължаваше да зяпа в тавана.

— Беше убит още един човек, свързан с делото срещу вас, мистър Рой — обади се Шон. — Хилари Кънингам, която работеше за Тед Бърджин. Застреляна е в гръб, а после пренесена в дома му.

Отново никаква реакция.

Шон скочи на крака, заобиколи стъклената преграда и застана на крачка от затворника. Мишел побърза да се присъедини към него.

— Мислиш ли, че е разумно? — прошепна тя.

— Не знам, но май няма какво да губим.

— Освен някоя част от тялото си, ако този човек действително е психопат.

— Нали затова съм те взел? Да ме пазиш.

След тези думи направи малка стъпка напред и се приведе над Рой. Толкова близо, че усети дъха му. Слава богу, че все още диша, помисли си той. За разлика от Хилари и Бърджин, да не говорим за онези шестимата в хамбара.

— Запознахме се с клиента — прошепна в ухото му той. Много тихо, за да бъде сигурен, че само той го чува. — Това е сестрата, Кели Пол.

Изправи се и закова очи в лицето му. Нищо. След малко пак се наведе. Бузата му почти докосна ухото на Рой.

— Джуди Стивънс ти праща поздрави. Тя е убедена, че си невинен. Обещах да ти предам думите й.

Очите му отново се впиха в лицето на затворника. Тишината се проточи.

Меган понечи да каже нещо, но Шон я спря.

— Мисля, че за днес е достатъчно — обяви той.

— Но той не каза нито дума! — възкликна младата адвокатка.

Шон погледна Мишел, която веднага разбра, че той не е съгласен с това мнение.

Напуснаха стаята за разпит и поеха по коридора. Насреща им се появи фигурата на Брандън Мърдок и Шон забави крачка.

— Бюрото май е открило офис в „Кътърс Рок“ — язвително подхвърли Мишел.

— Аз пък мисля, че напразно си губите времето да разговаряте с една стена — не й остана длъжен Мърдок и погледна към Меган. — Май трябва хубаво да си помислите с какви хора се сближавате. Това може да ви донесе сериозни неприятности.

— Аз съм адвокат на Едгар Рой, а с кого общувам, не е ваша работа! — отсече Меган.

— Засега сте негов адвокат.

— Това пък какво означава? — попита Шон.

— Нищо конкретно. Но нещата се променят.

— Хайде изплюй камъчето, Мърдок — подкани го той. — Тук си сред приятели. Какво му е толкова специалното на Рой? Защо толкова много си се загрижил за него?

— Заради шест трупа.

— Джефри Дамър беше обвинен за доста повече трупове, но тогава Бюрото не летеше с хеликоптери из цялата страна и не вдигаше пушилка.

— Всяко дело е едно отделно царство.

— Охо, май си станал и поет — иронично подхвърли Мишел.

— Желая ви ползотворен ден — каза Мърдок и се отдалечи.

Върнаха се в мотела. Меган се оттегли в стаята си, а Шон и Мишел седнаха на малката предна веранда.

— Забеляза ли нещо, когато споменах на Рой името на Кели Пол? — попита той.

— Не знаех, че си го споменал. Не чувах абсолютно нищо.

— Направих го нарочно, срещу евентуално подслушване. Но в замяна на това получих реакция. Съвсем незначителна, но достатъчна. Леко потрепване на главата и почти неуловимо разширение на зениците.

— Смяташ, че те е разбрал, така ли?

— Абсолютно. Но това не беше всичко. Същото се случи и когато му казах за Джуди Стивънс.

— Значи се преструва! Но защо? Може би, за да отърве процеса? Но до изправянето му пред съда има още много време, а той не може вечно да се прави на зомбиран!

— Не съм сигурен, че го прави, за да избегне процеса.

— А за какво друго?

— Ако си отговорим на този въпрос, вероятно ще си отговорим и на всички останали.

Едгар Рой седеше в обичайната си поза — изтегнат на железния, завинтен в пода стол. Дългите му крака бяха изпънати максимално напред, а очите му фиксираха една точка на тавана, намираща се на двайсет сантиметра от далечната стена и на дванайсет от страничната. Представяше си я като някакъв кръстопът и това му беше достатъчно, за да се чувства удобно.

Скритата в предпазна ниша камера регистрираше всички движения в малката бетонна килия. В стената беше вградено подслушвателно устройство, което би трябвало да записва всяка негова дума. Но от затварянето му тук той не беше отворил уста.

По-несъвършените умове вероятно не биха издържали на всичко това, особено за продължителен период от време. Но Рой притежаваше уникалното качество да потъва в собственото си съзнание. За него то беше много интересно място. Там се съхраняваха безброй спомени, загадки и подбрани размишления, които можеха да го забавляват вечно.

Напоследък се беше върнал към най-ранните си спомени, подредени в строга хронология. Първият от тях датираше от времето, когато беше едва на осемнайсет месеца. Майка му го плесна, защото беше затворил вратата на котарака. Помнеше точните й думи, помнеше мяукането на котарака Чарли зад вратата, помнеше и музиката от включеното радио. Помнеше и всичко останало — цветове, миризми, звуци. Винаги беше така. Другите се оплакваха, че не помнят какво са правили вчера, да не говорим за по-старите спомени. А проблемът на Рой беше обратният — не забравяше нищо, включително и най-незначителните подробности. Независимо дали искаше да ги забрави или не. Те просто бяха там, в главата му. Завинаги.

Никога нищо не забравям.

С течение на времето той започна да свиква. Научи се да складира информацията в различни дискретни места на съзнанието си, които се отличаваха с неограничен обем и способността да изскачат на повърхността в мига, в който ги повика. Приличаха на съвременните USB флашки и ZIP устройства. Беше в състояние да ги включи в мига, в който се нуждаеше от тях, а после отново да ги изключи, без дори да се замисля.

Никога не се беше хвалил с тези специални умения. Разбира се, с течение на годините околните започнаха да го смятат за побъркан заради особения начин, по който работеше мозъкът му. И това го накара да крие таланта си, вместо да се хвали с него. И обратното, хората, които знаеха за дарбата му, смятаха, че би могъл да постигне много повече в живота.

Лесно беше да сложиш етикет на някого, стига да не си на негово място. Но никой не можеше да бъде на неговото място.