— Но не и това — отвърна тя и плъзна един пакет на масата. — Глокът, който ти обещах.

— И това е всичко?

— Не, има и още нещо. Искаш ли да видиш къде живее Питър Бънтинг?

— Защо? — изненадано я погледна Шон.

— А защо не?

Промяната на рутинния режим в „Кътърс Рок“ не остана извън вниманието на Едгар Рой. Досега всяка сутрин от престоя му там беше белязана от обиколките на Карла Дюкс. Капацитетът на затвора беше 214 обитатели, но в момента там пребиваваха само петдесет лишени от свобода. Рой научи това с помощта на наблюдение и анализ. Той обръщаше внимание на всичко — звуците от разнасяните табли с храна, опознаването и запаметяването на четирийсет и девет гласа дори когато говорят шепнешком, извикването на имената по списък по време на вечерната проверка.

А Карла Дюкс обикаляше килиите два пъти на ден — четири минути след осем сутринта и четири минути след четири следобед. Сега обаче минаваше шест, а жената изобщо не се беше появила.

Същевременно Рой чуваше много неща, най-вече откъслечните разговори между надзирателите. От тях разбра, че Карла Дюкс е мъртва, застреляна в дома си. Не се знаеше кой го е извършил.

Рой лежеше на леглото, заковал очи в тавана. Убийството на Дюкс беше прекъснало хронологията на спомените му. По принцип беше мек човек и не желаеше злото на никого и дори съжаляваше за нещастната съдба на тази жена. Беше наясно, че я бяха докарали тук специално заради него. Очевидно това не й беше приятно и тя нееднократно го беше демонстрирала.

После усети нечие присъствие в коридора пред килията. Подуши въздуха, без да помръдва. Освен уникалните умствени способности той по рождение притежаваше и невероятно изострени сетива.

Човекът отвън не беше надзирател. Рой отдавна беше обработил и класифицирал миризмите на всички надзиратели. Малцина от помощния персонал бяха допускани до килиите, но онзи навън не беше и от тях. Въпреки това миризмата му беше позната. Беше я подушвал и преди заедно с ритъма на дишане и походката.

В коридора стоеше агент Мърдок от ФБР.

— Здравей, Едгар — подвикна той.

Рой остана неподвижен в леглото, но въпреки това усети появата на още един човек в коридора. Този вече беше надзирател. Онзи, ниският, с големия задник, широките гърди и дебелия врат. Таркингтън, според служебния надпис на униформата му, който пиеше и пушеше. За да установи това, Рой не се нуждаеше от изострените си сетива. Достатъчно беше да подуши прекалено многото ментови бонбони за оправяне на дъха и честото използване на течност за устна дезинфекция.

Електронно управляваната врата бавно се плъзна встрани. Разнесоха се стъпки.

— Погледни ме, Едгар — каза Мърдок. — Знам, че можеш да го направиш, стига да искаш.

Рой остана на мястото си и затвори очи. Съзнанието му се изпразни, в главата му нахлу мрак, до който този човек нямаше как да стигне. Слухът му долови нов звук. Скърцането на подметки по цимента. Мърдок се тръшна на стола, завинтен в пода на килията.

— Добре, Едгар. Не е нужно да ме гледаш. Аз ще говоря, а ти ще слушаш.

Мърдок направи пауза. При следващия звук Рой разбра причината за нея. Надзирателят излезе. Очевидно агентът искаше да останат насаме. После почти неуловимото бръмчене утихна. Той прекрасно знаеше какво означава това — бяха изключили вградената в тавана видеокамера. Което подсказваше, че същата съдба е сполетяла и записващите устройства.

— Най-после ще можем да поговорим насаме — обади се Мърдок. — Мисля, че е крайно време да го направим.

Рой не помръдна. Очите му останаха затворени. Съзнанието му потъна в спомените. Родителите му се караха, както обикновено. Бяха необичайно агресивни за университетски преподаватели, чийто живот бе запълнен с отвлечени теоретически постановки. Освен това баща му пиеше. И когато докопаше шишето, от възпитанието му не оставаше нищо.

После в главата му се появи образът на сестра му, която влизаше в стаята. Вече висока и силна, тя решително се изправи между двамата, принуждавайки ги да сключат временно примирие. След което взе Рой на ръце и го пренесе в стаята му. Там му прочете една-две приказки, за да го успокои. Той винаги изпадаше в ужас при кавгите между родителите им. Единствено тя разбираше състоянието му, знаеше какво изпитва — както по отношение на заобикалящия го свят, така и онова, което ставаше в главата му.

— Трябва да приключваме, Едгар — отбеляза с успокояващ тон Мърдок. — И двамата знаем, че времето ни изтича.

Спомените на Рой превключиха на петгодишния му рожден ден. Нямаха гости, защото родителите му не канеха никого у дома. Сестра му, вече на шестнайсет, беше достигнала пълния си ръст и стърчеше доста над втория си баща.

Самият Рой беше станал метър и петдесет и тежеше четирийсет и пет килограма. Понякога — особено сутрин, докато се излежаваше в леглото, буквално усещаше как растат костите, сухожилията и ставите му.

На масата имаше малка торта с пет свещи, а между родителите му се разрази нов скандал. Този път особено бурен, с участието на кухненски нож, от който пострада майка му. Рой с удивление наблюдаваше как сестра му обезоръжи втория си баща, изви му ръцете зад гърба и го изхвърли от къщата. Поиска да извика полиция, но майка му й се примоли да не го прави.

Тялото му се стегна от скърцането на подметки по цимента. Мърдок беше станал и се надвесваше над него. Усети леко смушкване в гърба.

— Искам цялото ти внимание, Едгар! — извика той.

Рой не помръдна.

— Вече знаеш, че Карла Дюкс е мъртва, нали?

Ново смушкване, този път по-силно.

— Извадихме куршума. Изстрелян е от оръжието, с което е бил убит Тед Бърджин. Става въпрос за един и същ убиец.

В спомените си Рой вече беше на шест. Любимата му сестра се готвеше да заминава за колежа. Беше станала страхотна спортистка, практикуваше еднакво добре баскетбол, волейбол и гребане. Отлична ученичка, Кели беше удостоена с честта да произнесе прощалното слово в гимназията — нещо, което по-късно щеше да направи и в колежа. Рой беше смаян от нейните способности и непоколебимата й воля за победа, независимо от трудностите.

Той й помаха за сбогом, докато тя подреждаше багажа си в колата, която беше купила със свои пари, спечелени с работа на различни места. После тя се върна да го прегърне, а той вдъхна дълбоко миризмата — същата, която усещаше и в момента, легнал на леглото в килията.

— Ще ми липсваш, Кел — прошепна той.

— Често ще се връщам при теб, Еди — отвърна тя, после пъхна нещо в дланта му. Къс метал, окачен на верижка.

— Това е медальонът на свети архангел Михаил.

Рой повтори думите й. Винаги правеше така, когато получаваше нова информация. А тя винаги се усмихваше. Но този път не го направи. Очите й останаха сериозни.

— Той е закрилникът на децата, Еди. Най-силният представител на доброто в борбата му със злото. На иврит Михаил означава „Кой е като Бог?“, а отговорът е никой. Свети архангел Михаил представлява смирението пред лицето на Бога. Разбра ли това?

Рой повтори казаното дума по дума, включително интонацията.

— Той е архангел и главен враг за Сатаната заедно с всичките му паднали ангели.

Беше казала тези думи с очи, вперени в лицето на втория си баща, който почервеня и отмести поглед.

След това замина.

Поредният скандал избухна половин час по-късно, но този път с участието на Рой. Всичко започна с един шамар. Баща му беше пиян. Следващият удар беше по-силен и го събори от стола. Майка му направи опит да се намеси, но този път нямаше кой да го спре. В крайна сметка тя изгуби съзнание и се строполи на пода.

После баща му се обърна към него и му заповяда да си свали панталона. Шестгодишният Еди се разплака. Не искаше да прави това, но беше парализиран от ужас. Панталонките му кацнаха на кухненския под. Гласът на баща му стана тих, гальовен и напевен в алкохолното си опиянение. Рой усети ръцете му върху интимните си части. Пропитият със спирт дъх опари бузата му. Мъжът, когото вече не можеше да нарече свой баща, бавно се притисна към него.