— И ние чухме същото — кимна Шон. — Какви бяха служебните му задължения?

— Да решава проблемите. Всичко, с което не можехме да се оправим, отиваше при Едгар.

— Що за човек беше? — попита Мишел.

— Затворен. Нито веднъж не дойде да изпием по бира след работа. От тук директно се връщаше във фермата си. Според мен обичаше да чете.

— А ходили ли сте някога във фермата му?

— Само веднъж, когато го интервюирах за работа.

— Кой ви насочи към него?

— Познат на мой приятел. Били заедно в колежа. Аз поддържам всякакви контакти, защото ми трябват хора с изключителни способности. Но Едгар беше нещо много повече. Научих, че за известно време е прекъснал учението си, но нямам представа защо. Все пак реших да го поканя на интервю и той прие. Направо ме шашна. На бюрото ми се търкаляше едно от онези кубчета на Рубик. Докато разговаряхме, той го въртеше в ръцете си. Не знам колко пъти го разбъркваше и подреждаше, почти без да го поглежда. Самият аз успях да го подредя само веднъж. Но той сякаш виждаше всяка от възможните комбинации. Бас държа, че е страхотен шахматист.

— Не съм допускал, че данъчната служба издирва таланти — подхвърли Шон. — Заплатите, които предлагате, трудно могат да се сравнят с тези на Уолстрийт.

— Едгар не проявяваше интерес към Уолстрийт. Но не ме разбирайте погрешно. Със сигурност би могъл да измисли някой алгоритъм, който да му донесе милиарди. Или пък да изработи нов софтуер в Силиконовата долина със същия успех.

— Но не е имал интерес към тези неща, така ли?

— Точно така. Беше доволен, че има своята ферма, своите книги и своите числа.

— Числа ли? — вдигна вежди Мишел.

— Да. Този човек обичаше числата и онова, което правеше с тях. Обичаше и сложните неща. Той беше в състояние да обхване тонове параграфи и алинеи от закона за данъчното облагане в различните му приложения — върху приходите, даренията, недвижимата собственост, корпоративната собственост, дружествата, текущите лихви, капиталовите приходи, а после да визуализира общото им действие. И го правеше за удоволствие, представяте ли си? Разбирате ли колко забележително беше това? Данъчният закон е истински кошмар! Дори аз не го разбирам във всичките му части. Всъщност изобщо не го разбирам. А и не познавам човек, който да е наясно с него. С изключение на Едгар. Убеден съм, че той е единственият в тази страна, който е наясно с всеки раздел, алинея и параграф от него.

— Това наистина е забележително — промърмори Мишел.

— О, да. Благодарение на него нашата малка данъчна служба се прочу в цялата страна. Всички искаха да го имат. Имам предвид в рамките на данъчната система. Направиха всичко възможно да го привлекат, но той беше доволен тук и не искаше да се мести другаде. Лично аз съм много щастлив, тъй като благодарение на премиите за отлична работа пенсията ми ще бъде повече от добра.

— Доколкото съм информиран, той често е ходил във Вашингтон — подхвърли Шон. — По какви причини? Може би защото е бил единственият човек в страната, който се е оправял в дебрите на този сложен закон?

Дружелюбното изражение на Ръсел се стопи.

— Кой ви каза, че често е ходил там? — попита той.

— Защо, нима не е истина?

— Зависи какво имате предвид под често.

— А как бихте го определили вие? — попита Мишел.

— Веднъж седмично.

— Рой попадаше ли в тази категория?

— Ще трябва да направя справка с архивите.

— Толкова голяма ли е тукашната данъчна служба?

— Доста по-голяма, отколкото ви изглежда.

Шон превключи скоростите.

— Значи са го арестували като ваш служител? — попита той.

Ръсел се облегна назад и скръсти ръце на шкембето си. Зад гърба му имаше висок рафт с дебели папки, чиито надписи предизвикваха световъртеж.

— А вие наистина ли представлявате интересите на Едгар? — подозрително попита той.

— Точно така. Наети сме от личния му адвокат Тед Бърджин.

— Който, както чувам, междувременно е починал.

— Така е. Убиха го в Мейн, съвсем близо до мястото, където държат Рой.

— Технически погледнато, това означава, че вече не го представлявате — обяви с победоносна усмивка Ръсел, очевидно решил, че така слага точка на разговора.

— Напротив. Рой се представлява от адвокатската кантора на Бърджин и по делото вече е назначен друг адвокат.

Ръсел очевидно не обърна внимание на думите му и разпери ръце.

— Не виждам какво повече мога да ви кажа.

— Можете, разбира се. Не отговорихте на въпроса ми дали Рой е бил арестуван на работното си място. Или може би службата ви е прекалено голяма и за това?

— Не съм длъжен да ви отговарям. Вие не сте от полицията.

— Отказът да разговаряте с нас на практика ни дава напълно достатъчна информация — притисна го Мишел.

— Сигурен съм, че и полицията ви е разпитвала — добави Шон. — Защо просто не ни кажете онова, което сте споделили с тях?

— А вие защо не ги попитате? Вече ви казах достатъчно, освен това имам работа.

— Винаги е приятно да чуеш истината направо от извора — процеди Мишел. — Надявам се, че разбирате своята роля в процедурите.

— Не харесвам начина, по който ми говорите!

— Мислите ли, че е виновен? — приведе се напред Шон.

— Сигурно — сви рамене Ръсел.

— Защо?

— Всички гении са малко откачени. За разлика от нас те мислят прекалено много. Затова допускам, че е извършил престъплението, в което е обвинен. Фактът, че един човек знае наизуст всички параграфи и алинеи на закона за данъчното облагане, автоматично го вкарва в категорията на лудите.

— Да се надяваме, че няма да ви изберат за съдебен заседател! — враждебно го изгледа Мишел, предизвиквайки недоволната му гримаса.

— Забелязахте ли нещо особено в поведението на Рой? — побърза да попита Шон. — Нещо, което да сочи, че би могъл да е сериен убиец?

Ръсел пусна една фалшива прозявка.

— Какво по-точно би трябвало да забележа? — попита с преднамерено отегчен тон той.

— Откъде да знам! — кипна Мишел. — Може би някоя и друга човешка глава в буркан на бюрото му. Или нещо още по-тайнствено, шибан тлъст тъпак!

Минута по-късно вече крачеха към изхода, съпровождани от побелял охранител, който изглеждаше твърд и непреклонен като счетоводителите в сградата. В един момент той протегна ръка към гърба на Мишел с очевидното намерение да я побутне.

— Само да ме пипнеш, и си мъртъв! — изсъска тя.

Мъжът светкавично отдръпна ръката си и се намръщи.

Вероятно беше разтегнал някой мускул.

— Направо съм влюбен в тактиката ти за водене на разпит — въздъхна Шон, след като се озоваха на открито. — Толкова изтънчена, толкова задълбочена!

— Понякога мечтая за добрата стара значка! — отвърна Мишел. — С нея няма как да те изритат, преди да получиш отговори на въпросите си, дори и да се държиш като задник! А оня идиот и бездруго нямаше да ни каже нищо полезно.

— Тук си права. Може би е имал основателни причини да си затвори устата.

— Рой със сигурност не е работил за данъчните, когато са го арестували. Иначе онзи дебелак щеше да ни каже. А сега крие нещо. Реши да мълчи, защото се страхува да не го хванем в лъжа.

Една жена се приближи към тях, когато бяха на няколко крачки от ленд крузъра на Мишел.

Скромна на вид, с права светлоруса коса и очила, зад които блестяха ясни сини очи.

— Може ли за момент?

Двамата се обърнаха едновременно.

— Разбрах, че се интересувате от Едгар…

— Познавахте ли го? — бързо попита Шон.

— Работехме един до друг. Аз съм Джуди… Джуди Стивънс.

— Дойдохме да зададем няколко въпроса на вашия шеф, но той не пожела да разговаря с нас.

— Мистър Ръсел не обича да казва нищо, което може да му причини главоболия — кимна жената.

— Тоест да го захапе за задника, нали? — навъсено уточни Мишел.

— Точно така — кимна с лека усмивка Джуди, а бузите й поруменяха.

— Но вие нямате подобен проблем, така ли? — подхвърли Шон.

— Искам истината да излезе наяве.