Хорейшо Барнс паркира мотоциклета си пред блока на Феърфакс Корнър, извади от джоба си ключовете от апартамента на Мишел и Шон, след което колебливо спря. Не знаеше е какво да започне — е жилището или с джипа на младата дама. Освен ключовете от жилището Шон му беше предал и тези на тойотата, паркирана пред входа.

Решил да започне с джипа, Хорейшо пристъпи към него и отключи вратата откъм шофьора.

— Майчице мила! — беше първата му и единствена реакция.

Шон май не се беше пошегувал, когато го предупреди да носи маска и да провери кога за последен път си е правил ваксина срещу тетанус.

Качи се в кабината, извади от джоба си малък цифров фотоапарат и започна да снима. Багажникът и задните седалки бяха отрупани с какво ли не — спортни екипи, полуразтопени блокчета шоколад, бутилки от безалкохолни напитки, мухлясали остатъци от храна, кутия патрони за късоцевна пушка, измачкани дрехи, включително няколко чорапогащника, чифт гири с пластмасово покритие. Хорейшо с усилие отмести едната и погледът му попадна на списанията за бойни изкуства, разпилени върху задната седалка.

— Важно напомняне за един уважаван, но страхлив психолог — измърмори той. — Никога не ядосвай дамата, защото тя като нищо ще ти нарита дъртия мек задник!

Отвори страничните стъкла и замислено се отпусна на средната седалка. Явно имаше работа с класическа представителка на перфекционизма, със силна воля и твърд характер, която по необясними причини беше стигнала до своята пълна противоположност.

Изкачи стълбите до втория етаж и отключи наетия апартамент. Присъствието на Шон веднага си пролича, включително и по реда, който цареше в стаите. В едната бяха вещите на Мишел. Дрехите й бяха прилежно сгънати или поставени на закачалки, на пода нямаше боклуци. Върху гардероба имаше сейф за оръжие, в който по всяка вероятност се намираше пистолетът на Мишел.

Малкото балконче беше заето със състезателната лодка на Мишел, излъскана до блясък. До нея бяха опрени чифт гребла. Хорейшо ги щракна с фотоапарата и се прибра вътре. На масичката в тясното антре се беше събрала солидна купчина поща. Обикновено той не се докосваше до личната кореспонденция на никого, но сега се изкуши, съзнавайки, че друг шанс едва ли ще има. Повечето от писмата бяха за Шон, препратени от предишния му адрес. Други съдържаха сметки и неизбежните рекламни материали, от които страдаше цялото човечество. Но имаше и едно писмо за Мишел Максуел с клеймо от Хавайските острови.

Пликът в ръцете му вероятно съдържаше обичайните за подобни пътешествия поздрави.

Хорейшо сви рамене и бързо набра номера на Бил Максуел във Флорида. Отсреща вдигнаха на второто позвъняване.

— Удобно ли е да говорим? — попита в слушалката той. — Ако случайно сте в момент на напрегнато преследване, ще изчакам на телефона, докато заловите лошите или пък чуя скърцането на смачкани ламарини.

— Не, не — засмя се Бил. — Днес съм в почивка. Готвех се да ходя на риба. Какво става? Как е Мик?

Хорейшо вече знаеше, че всички в семейството я наричат Мик. Така бяха свикнали от малки.

— Подобрява се, и то бързо. Слушайте, исках да ви попитам дали родителите ви все още живеят в Тенеси?

— Да, там са. По средата на пътя между Нашвил и Ноксвил, където татко построи нова къща след пенсионирането си. Всички му помогнахме кой с колкото може. В сравнение с обикновените ченгета шефовете в полицията получават сравнително добри пари, но ние сме голямо семейство и татко нямаше кой знае какви спестявания. Това беше начин да му се отблагодарим.

— Страхотно, Бил. А често ли виждате родителите си?

— Не толкова често, колкото бих искал. Четири-пет пъти в годината, не повече. Аз съм чак в Тампа. Полетите са скъпи, а пътуването с кола е прекалено дълго. На всичкото отгоре имам три деца.

— А другите ви братя често ли ги виждат?

— Може би по-често от мен, тъй като живеят по-близо. Защо се интересувате?

— Правя опит да си освежа мозъка. А Мишел? Смятам, че и тя е поддържала близки отношения с родителите ви, тъй като Вирджиния не е далеч.

Бил забави отговора си, а в гласа му се долови колебание.

— За съжаление не е точно така. Пътят дотам е дълъг. Никога не съм я заварвал в дома на мама и татко. Редовно се чувам с братята ми и доколкото разбирам, те също не са я виждали.

— Може би родителите ви са ходили при нея — предположи Хорейшо.

— Едва ли, защото Мик никога не е живяла в жилище, в което има място за гости — отвърна Бил. — Самият аз опитах един-два пъти, главно заради децата. Те са адски горди, че леля им е олимпийска медалистка и е била лична охрана на президента. Но така и не ги заведох на гости, защото останах с впечатлението, че на нея ще й бъде неудобно.

— Неудобно ли? Защо?

— Винаги беше много заета. Докато работеше в Сикрет Сървис, можех да приема, че е така, макар че служителите там също излизат в отпуск. Надявах се, че след преминаването й в частния сектор ще разполага с повече свободно време, но уви…

— Кога за последен път я видяхте?

Бил замълча за момент.

— Мисля, че беше преди около четири години. Бях на полицейска конференция във Вашингтон и вечеряхме заедно. Тогава тя все още работеше в Сикрет Сървис.

— Мислите ли, че се е отчуждила от семейството?

— След всичките ви въпроси започвам да си мисля, че е точно така.

— Извинете ме за настойчивостта, Бил. Но искам да й помогна по най-добрия начин.

— Разбирам. Много искам сестра ми да се върне при нас. Може да е малко странна, но ние си я обичаме.

— Наистина е странна. Току-що разгледах джипа й.

— И още не сте се обадили на хигиенната инспекция? — засмя се Бил.

— Значи знаете какво съм видял — въздъхна Хорейшо.

— Да, веднъж. Надявам се да не се повтори. Ходихме с нейната кола на вечерята, за която ви споменах. Докато бях вътре, се стараех да не дишам, а когато се прибрах в хотела, дълго стоях под душа!

— Мишел проявявала ли е някакви странности? Например постоянно миене на ръце, проверяване на врати и прозорци преди излизане, опипване на стола преди сядане? Такива неща…

— Имате предвид някакви мании, нали? Не си спомням такива неща.

— Казахте, че се е променила рязко на шестгодишна възраст. Сигурен ли сте?

— По онова време вече бях завършил колежа и не се задържах много у дома. Но когато се прибрах за месец-два, ми стана ясно, че тя вече е съвсем различна. Тогава нашите живееха в малко градче на един час път от Нашвил.

— Не беше ли просто промяна на дете, което расте. Случва се често и се приема за нещо нормално.

— Беше повече от това, Хорейшо, повярвайте ми. И моите деца се промениха, но съвсем не толкова рязко.

— Окей, разбрах. Прегледах бележките си, в които съм записал как точно се е променила според вас. От дружелюбна станала затворена, от общителна — срамежлива, от доверчива — подозрителна. А плачеше ли?

— Само нощем. Можете да попитате и братята ми. Убеден съм, че те също са го забелязали.

— И стана небрежна в личните си навици, така ли?

— Най-добре си спомням пода в стаята й. Преди беше чист като аптека. После, за една нощ, се превърна в кочина. Дори килимът не се виждаше. Винаги съм й казвал, че се държи като разглезено дете.

— Това може да обясни някои нейни прояви, Бил. Но не и всички. Моята работа е именно да търся причините за необяснимите постъпки и действия, защото те са там, дълбоко в душата й. — Хорейшо замълча за момент, после добави: — Е, хубаво. Ще ви задам един въпрос, който предварително ме кара да се радвам, че сте на две хиляди километра оттук…

— Знам какъв е този въпрос и веднага ви отговарям: Мик никога не е била обект на насилие.

— Явно, че сте мислили по тази тема.

— Аз съм полицай. Виждал съм ужасни неща, включително и деца, обект на насилие. Мишел няма нищо общо с тях. Никога не съм забелязал типичните признаци у нея. А и татко не е такъв човек. Искам да кажа, че никога не би му минало през ума такова нещо. Вечно беше на работа. Ще ви призная нещо: аз много обичам моя старец, но ако дори за секунда съм допускал нещо подобно, положително щях да взема мерки. Не съм станал ченге, защото обичам да си затварям очите.