— А ако не искам? — глухо попита тя.

— Губиш. Печелят демоните. Изборът е твой.

Мишел се върна на мястото си с бавни, почти незабележими движения.

Хорейшо я наблюдаваше втренчено. Очите й останаха заковани в пода, по шията и раменете й пробяга лек тик.

— Не знам какво искаш от мен! — Гласът й прозвуча глухо и колебливо.

— Мога да проявя лекомислие и да ти кажа истината право в очите — въздъхна той. — Не действам така. Искам да разговаряме, Мишел. Това е всичко. Искам да ти задавам въпроси и да изслушвам отговорите ти, но преди всичко искам да разговаряме. За теб, за живота ти. Ще можеш ли?

Изтече цяла минута в мълчание. Вкопчени в страничните облегалки на стола, кокалчетата на пръстите й побеляха от напрежение.

— Добре — промълви най-сетне тя. Гласът й премина в шепот.

— Шон вероятно ти е казал, че ходих да видя къщата, в която си живяла, когато си била шестгодишна.

— Да.

— Поговорих си с една жена на име Хейзъл Роуз. Помниш ли я?

Мишел кимна.

— Защото тя те помни много добре. Следила е кариерата ти. Помоли ме да ти предам, че много се гордее с теб. — Хорейшо замълча за миг, но Мишел не реагира. — Хейзъл ми разказа как си й ходила на гости заедно с другите деца от квартала и сте пиели чай. Спомняш ли си?

— Не.

Хорейшо продължи да я наблюдава, чудейки се дали да продължи. За разговори като този наръчници нямаше. Той често следваше вътрешното си чувство, ръководейки се от езика на тялото на пациента и надявайки се, че го е разчел правилно.

— Хейзъл спомена и за оградата от прекрасните розови храсти, които сте отглеждали на двора — подхвърли той.

При тези думи тялото на Мишел изведнъж омекна, сякаш някой бе дръпнал шалтера на сърцето й. В първия миг му се стори, че ще припадне. Но тя тръсна глава, изправи гръб и глухо промълви:

— Баща ми ги беше засадил.

— Точно така. Като подарък за рождения ти ден. Но някой ги е изсякъл.

— Хлапета, които искаха да отмъстят на баща ми за нещо.

— Това е само едно от възможните обяснения.

Мишел отново се вцепени, но очите й останаха забити в пода.

— Хейзъл забелязала промяната у теб. Помниш ли на какво се дължеше тя?

— Как да помня, след като съм била едва на шест?

— Но помниш розовите храсти. Помниш, че баща ти ги е засадил, а някой ги е изсякъл.

— Може би на шест години съм извършила брутално убийство, за което не желая да си спомням! — остро отвърна тя. — Това задоволява ли любопитството ти?

— Пак ли се връщаме към конфронтацията? — кротко попита той. — Надявах се, че миролюбивият разговор ще прогони агресивността ти поне за десетина минути. Мимоходом ще отбележа, че рядко прибягвам до него.

В погледа й се появи неподправено любопитство.

— А защо го прилагаш точно с мен?

— Защото усещам, че те изпускам, Мишел — тихо отвърна той. — Никак не ми се ще да стигнем до точката, от която връщане няма.

— По дяволите, Хорейшо! — избухна тя. — Аз съм тук, работя, мисля, помагам на Шон и на онова момиченце, което в момента има огромна нужда от помощ! Това нередно ли е? Кажи ми, толкова ли съм лоша?

— На този въпрос можеш да отговориш единствено ти.

За миг му се стори, че в очите й проблясва влага, но в следващия те отново станаха твърди като камък.

— Знам, че се опитваш да ми помогнеш — въздъхна тя. — Шон също. Знам, че имам проблеми. Опитвам се да се справя с тях и същевременно да работя.

— Това е похвално. Но докато работиш, ти загърбваш проблемите си. Напълно ги игнорираш.

— Твърдиш, че на шестгодишна възраст съм се променила, а? — премина в нападение Мишел. — Но на практика животът ми не се подреди чак толкова зле. Печелил ли си олимпийски медал? Бил ли си ченге? Охранявал ли си президента? Аз съм била всичко това. А някога спасявал ли си човешки живот? Аз съм го правила, и то няколко пъти.

— Не казвам, че животът ти се е подредил зле. Постиженията ти наистина са забележителни. Но аз говоря за бъдещето ти. Тревожи ме самоунищожителното ти поведение. Опитвам се да ти обясня, че в даден момент ще трябва да платиш сметката.

Мишел бавно се изправи.

— Нима искаш да кажеш, че всичко, което съм направила досега, е свързано с някаква случка в детството ми? — присви очи тя. — На мен ли го казваш?! — Последните й думи преминаха в крясък.

— Не аз — поклати глава Хорейшо. — Ти го каза!

В следващия момент Мишел просто изчезна — точно по начина, по който го правеше Виджи. Стъпките й заглъхнаха по посока на изхода. Миг по-късно изръмжа мотор, последван от свистене на гуми по чакъла.

Хорейшо разтърка слепоочията си, излезе навън и яхна големия харли. Този път беше твърдо решен да не я изпуска.

— Мисля, че задължително трябва да ти пазя гърба, Шон — промърмори шериф Хейс, докато управляваше личния си автомобил към Уилямсбърг.

— Няма как да стане, защото Уитфийлд и горилата му знаят как изглеждаш — поклати глава Шон.

— В такъв случай ще изпратя някой от заместниците си. Съгласен съм с Мишел, че Уитфийлд не е от хората, които ще позволяват някой да задиря жена му.

— Май не му пука дали жена му хойка. Останах с впечатлението, че дамата не е за пръв път в онзи бар.

— Да, ама той вече те знае. Ако те види с нея, веднага ще реши, че го шпионираш.

— Но той едва ли допуска, че познавам жена му. В случай че изпрати горилата си или се появи лично, ще се направя на изненадан и веднага ще се оттегля.

— Нима вярваш, че подобен номер ще мине при човек като Уитфийлд? — изненадано го погледна Хейс.

— Вероятно не — призна Шон. — Но ако имаш по-добра идея, казвай! А и изобщо не съм сигурен, че ще я заваря в онова заведение. Като нищо ще излезе, че просто си губим времето.

— Но дори тази Месълайн да знае нещо, откъде-накъде ще го сподели с теб?

— Е, не съм съвсем новак в това упражнение. Мисля, че умея да измъквам информация от хората.

— Но нали каза, че първия път не се е получило нищо?

— То си беше за първия път.

— Наистина ли вярваш, че Уитфийлд има нещо общо със смъртта на Мънк и Лен?

— Мънк намери смъртта си на територията на базата, а Уитфийлд прави всичко възможно да ни отстрани от случая. От същото място някой стреля по мен. Пак там се приземяват самолети с изключени светлини.

— Самолети ли? — учудено го погледна Хейс.

— Прелитат точно над Бабидж Таун — кимна Шон. — Големи реактивни самолети, които могат да осъществяват трансконтинентални полети. Никой не знае кой лети с тях. В допълнение Конгресът отпуска средства за строителството уж на спални помещения за курсантите в Кемп Пиъри, въпреки че там има много съвсем запазени къщи.

— Защо казваш „уж“?

— Защото една сграда може да има най-различни предназначения. Включително център за провеждане на разпити или пък камера за изтезания.

Хейс за малко не изпусна кормилото.

— Да не си се побъркал, по дяволите? — ахна той. — Тези неща са абсолютно забранени от закона!

— Може би Мънк е видял в Кемп Пиъри нещо, което не е трябвало да види, като например как пускат ток на никому неизвестни затворници. Това не е ли достатъчно, за да бъде премахнат?

— Не, не ти вярвам! — тръсна глава Хейс. — А какво ще кажеш за Лен Райвест?

— Мънк му е разказал какво е видял. Или самият той е заподозрял нещо. Уитфийлд е научил и… Лен Райвест го няма.

— Но защо не е отишъл в полицията, по дяволите? Все пак е бил бивш агент на ФБР!

— Може би се е страхувал да се изправи срещу ЦРУ и Иън Уитфийлд. Може би са замесени хора на високи постове в правителството. А може би е споделил съмненията с не когото трябва.

— Значи имаш предвид доста мащабна конспирация, така ли?

— А защо не? Такива неща се случват всеки ден. Ако залозите са достатъчно високи, около тях се изгражда съответната конспиративна мрежа. Между другото, във Вашингтон не ги наричат конспирация, а политика.