— Ето защо исках да се посъветвам с теб — кимна Шон. — Трябва да разберем какво е получил Мънк Тюринг от Фокс. Онова, за което се споменава в писмото.

— Аз ли трябва да отговоря на този въпрос? — учудено го погледна Хорейшо. — Откъде да знам за какво става дума?

— През нощта Виджи се е промъкнала в стаята на Мишел и е оставила този плик. Според мен го е сторила, защото й се доверява.

— Добре де, но какво общо имам аз?

— Може би Тюринг е оставил документите на дъщеря си с препоръката да ги предаде само на човек, на когото вярва.

— Напълно възможно — съгласи се Хорейшо. — Виджи е много интелигентно дете, но може лесно да бъде манипулирана. От време на време дава точно отговорите, които се очакват от нея. Забелязах го по време на разговорите ни.

— Но категорично отрича, че е оставила плика в стаята на Мишел. Дори не признава, че е ходила там. Защо го прави?

Хорейшо дълго мълча. Когато най-сетне проговори, думите му прозвучаха бавно и някак несигурно.

— Може би ще ви изглежда смешно, но според мен Мънк Тюринг не е манипулирал дъщеря си, а по-скоро я е програмирал.

— Програмирал ли?! — подскочи от изненада Мишел.

— Подозирах го още от самото начало, но след чутото от вас вече съм почти сигурен. Според мен гениалният баща е предал на своята гениална, но все още наивна дъщеря определен вид информация, която тя да сподели само при точно определени обстоятелства. Виджи свири своята песен на Мишел, защото тя се отнася добре с нея и печели доверието й. По-късно Мишел рискува живота си за нея и тя прави още една стъпка… — Хорейшо замълча и впери любопитен поглед в лицето на Мишел. — Все пак е странно, че е го е сторила въпреки инцидента с джипа ти.

— Какъв инцидент? — наостри уши Шон.

— Малко спречкване с детето, нищо повече — отвърна Мишел, отбягвайки погледа му, и добави: — Съмнявам се, че ще я спасявам втори път, надявам се никога да не се наложи. Но какво трябва да направя, за да предизвикам следващата й стъпка?

— Нямам отговор на този въпрос — отвърна психоаналитикът.

Шон помълча известно време, после поклати глава.

— От всичко това следва, че за момента сме в безизходна ситуация. Чакаме информация от Джоун и се надяваме Алиша да дешифрира музиката. — Пъхна плика и снимката в джоба си и се прозя. — И бездруго сме станали рано, няма да е зле да похапнем.

— Много набързо. — Мишел погледна часовника си. — В девет имам среща с Чамп за обещаната въздушна разходка.

— Въпреки всичко ще отидеш, така ли? — мрачно я изгледа Шон.

— Да.

— Не забравяй, че той няма алиби за убийството на Райвест!

— Съмнявам се, че можем да получим полезна информация от невинни хора — тръсна глава Мишел. — Далеч по-разумно е да се навъртаме около онези, които може да се окажат виновни.

— Вътрешното чувство ми подсказва, че трябва да стоиш настрана от този човек.

— А пък моят разум ми нашепва, че не можем да си позволим този лукс — тръсна глава тя.

Хорейшо се извърна към Шон.

— Пак е твой ред, освен ако не си решил да се предадеш.

— Я млъквай! — сряза го Шон и се качи в джипа.

— Господи! — възкликна Хорейшо и хвърли закачлив поглед към Мишел. — Никога не съм виждал по-типичен случай от него!

— В какъв смисъл типичен? — озадачено попита тя.

Той я погледна недоумяващо, въздъхна тежко и се качи в джипа.

По-късно същата сутрин Хорейшо се обади на Саут Фрийман по две причини. На въпроса дали случайно не разполага със списъка на германските военнопленници в Кемп Пиъри по времето на Втората световна война Саут отговори с гръмогласен смях.

— О, да, ето го тук, на бюрото ми! Пентагонът отказа да ми го даде, но аз се поразходих до моите приятели от ЦРУ и шпионите веднага ми направиха разпечатка, след което любезно попитаха какви други тайни ме интересуват!

— Приемам това за „не, по дяволите“ — въздъхна Хорейшо, а след това го попита дали не познава някой вестникар от Тенеси, близо до родното място на Мишел. И улучи десетката.

— Тоби Рукър издава седмичник в едно градче на около час път южно от Нашвил — отвърна Фрийман и му каза името на градчето. Хорейшо почти падна от стола. Беше родното място на пациентката му.

— За какво ти е? — пожела да узнае Саут.

— Трябват ми сведения за един човек, изчезнал преди близо трийсет години оттам.

— Тоби трябва да знае нещо, тъй като живее в града повече от четирийсет години — отвърна Фрийман, продиктува му телефонния номер и добави: — Ей сега ще му звънна да го предупредя, че ще го потърсиш.

— Страшно съм ти благодарен, Саут! — възкликна Хорейшо.

— Че как иначе? И не забравяй за споразумението ни. Или получавам изключителните права, или ще те удуша!

— Разбира се — отвърна психоаналитикът, изчака двайсетина минути и набра номера.

Отсреща вдигнаха на второто позвъняване. Мъжки глас се представи като Тоби Рукър, добавяйки, че току-що е приключил разговора си със Саут Фрийман и обеща да провери каквото може.

Хорейшо едва бе затворил телефона, когато долови някакъв шум отвън и надникна през прозореца. Беше хеликоптер, летящ ниско над територията на Бабидж Таун. Той го проследи с поглед, докато се стопяваше в далечината, и си помисли за Мишел, която по това време най-вероятно се намираше на хиляди метри височина в компанията на мъж, на когото Шон не се доверяваше. Недоверието му беше толкова голямо, че беше помолил Хорейшо за една специална услуга.

— Върни се жива и здрава, Мишел — полугласно промърмори той. — Ние с теб имаме да разговаряме за още много неща.

Излитането беше безупречно. Самолетът „Чесна“, модел „Гранд Караван“, беше широк и удобен, с единичен салон за четиринайсет души, включително пилота и помощника му. Чамп я увери, че машината е оборудвана с всички съвременни навигационни средства.

— Много хора ли возиш? — попита Мишел.

— По принцип съм единак и летя сам — отвърна Чамп. — Горе се мисли по-добре.

— Каква загуба — поклати глава тя, хвърляйки поглед към луксозния салон зад гърба си.

— Ако нещата вървят добре, може би ще си купя собствен самолет.

— Нямаш вид на човек, който се интересува от материалните неща.

— И наистина не се интересувам — сви рамене той. — Станах учен, защото ми харесваше да решавам сложни проблеми. Но напоследък всичко става все по-трудно, имам предвид живота извън науката…

Недовършеното изречение увисна във въздуха.

— Хайде, говори — меко го подкани Мишел.

Той извърна глава към страничното прозорче.

— Квантовите компютри имат огромен потенциал, който може да промени света както в положителен, така и в отрицателен смисъл.

— Вероятно същото е мислил и онзи, който е открил атомната бомба — подхвърли тя.

— По-добре да сменим темата — потръпна Чамп.

— Добре. Покажи ми какво може малката птичка.

Той издърпа щурвала и чесната рязко започна да набира височина. Леко, сякаш без усилия. После преминаха към серия от резки пикирания и остри завои, включително един пълен лупинг. Мишел дори не мигна, тъй като беше летяла на всякакви самолети при възможно най-тежки условия.

— Ето го покрития с мрачна слава Кемп Пиъри — промърмори Чамп и махна към прозорчето. — Ако се снижим още малко, със сигурност ще ни свалят.

— Наистина ли? Няма ли начин да се спуснем още мъничко?

Чамп слезе на седемстотин метра, а тя се наведе напред, опитвайки се да запамети топографията на района.

— Значи не можем да се спуснем по-ниско, така ли?

— Зависи дали обичаш да рискуваш — подхвърли той.

— Не съм много склонна да рискувам, но ти май си на другия полюс…

— Най-странното е, че преди да те срещна, бях крайно предпазлив.

Щурвалът помръдна наляво, скоростта намаля. Самолетът полетя по права линия, следвайки контурите на река Йорк.

— Това е всичко, което можем да си позволим, без да ни пратят една ракета отзад — каза Чамп.