Жената изглеждаше толкова зле, че Шон стана, пристъпи към бюрото и я прегърна през раменете.

— Всичко ще се оправи, Алиша — промълви той.

— Престани с тези глупости! — дръпна се тя. — Не знаеш дали ще се оправи, или ще стане още по-зле! Имай предвид, че се страхувам най-вече за Виджи. Може да се окаже, че и тя е в опасност, и то голяма!

— Защо?

— Ти си експертът, ти ми кажи!

— Детето знае ли, че баща му няма да се върне?

— Още се опитвам да я подготвя за новината — размърда се смутено Алиша. — Но не ми е лесно.

— Ако наистина си загрижена за нея, би трябвало да й събереш багажа и да заминете някъде далеч от Бабидж Таун.

— Не мога. Тук е работата ми.

— Но нали каза, че сигурността на Виджи е най-важното нещо за теб?

— Тук Виджи се чувства добре. Ако я заведа някъде другаде, може да се срине психически.

— Бих казал, че няма голяма разлика дали детето ще остане тук, където вероятно ще бъде застрашена сигурността му, или ще замине на безопасно място, но с цената на психическата му стабилност — отбеляза Шон.

— Аз имам друга идея — рече Алиша, сграбчи ръката му и пламенно добави: — Ние оставаме, а ти поемаш грижа за сигурността ни!

— Вече си имам работа — възрази Шон. Всъщност не една, а две, поправи се мислено той.

— Тя е дете и има нужда от помощ. Нима ще откажеш да помогнеш на едно единайсетгодишно момиченце, току-що загубило баща си?

Шон понечи да отговори, после само сви рамене и направи безуспешен опит да издърпа ръката си.

— Добре де, ще я държа под око — съгласи се той.

— Благодаря ти! — просълзи се Алиша. — Много ти благодаря!

— Но след като поемам ролята на неофициален бодигард, май ще трябва да се запозная с младата дама.

Алиша изчака малко да възстанови душевното си равновесие и се изправи.

— Да вървим. Тя трябва да е привършила с упражнението по разлагане на числа, което й възложих.

— Какво?

— Виджи притежава забележителни умения да смята наум. Не чак толкова големи, че да ме остави без работа, но нещо, скрито дълбоко в съзнанието й, може би е ключът към решението на задачата, което търся.

— Значи уязвимото момиченце ще преобрази света? — втренчи се в нея Шон.

Алиша се усмихна.

— Блажени кротките, защото те ще наследят земята — рече тя.

Очакванията му за кротко и срамежливо момиченце се оказаха напълно безпочвени. Виджи Тюринг беше пълно с енергия дете с огромни сини очи, които не пропускаха нищо. Носеше панталони и яркочервена блузка, а краката й бяха боси. В момента, в който Алиша й представи Шон, тя хвана ръката му и го поведе към пианото.

— Седни — разпореди му тя с леко променлив тембър, който загатваше за приближаването на пубертета.

Той се подчини.

— Свириш ли?

Погледът на сините й очи беше смущаващо прям.

— Само на бас китара — ухили се Шон. — Избрах я, защото има най-малко струни. Задължително условие за човек като мен, който всекидневно губи милиони сиви клетки.

Тя с нищо не показа, че оценява малката му шега. Седна пред пианото и изсвири някаква непозната мелодия.

— Предавам се — вдигна ръце той. — Кой е авторът?

— Оригинална композиция на Виженер Тюринг — поясни Алиша.

Шон респектирано замълча.

— Харесва ли ти? — простичко попита Виджи.

— Ти си изключително надарена музикантка — кимна той.

В усмивката й най-сетне се долови нещо детско, свързано с радостта от похвалата и желанието да се представи добре. А той се уплаши. Детето беше готово да се довери на всеки. Тук е пълно с шпиони, беше казал Райвест.

— Виджи, я ми кажи…

Тя подхвана друга мелодия и той млъкна. Малката свърши, стана от пианото, седна на един от кухненските столове и отправи поглед навън. Големите й очи престанаха да шарят и изведнъж започнаха да се присвиват. В следващия миг се превърнаха с тесни цепки.

— Виджи? — надигна се Шон.

Тя дори не го погледна, а Алиша му направи знак да се присъедини към нея на канапето.

— От време на време изпада в тези състояния — шепнешком обясни тя. — Сякаш се затваря в свой собствен свят. Ще изчакаме да се върне в нормалното си състояние.

— Преглеждана ли е от специалист? — понижи глас Шон. — Взема ли някакви лекарства?

— За специалист не знам, но лекарства не взема. Ще проверя по-подробно за какво става въпрос, защото вече съм й настойник.

— Какво знаеш за майката на Виджи?

— Мънк каза, че са разведени отдавна и че той има пълни родителски права.

— Така каза и Райвест. Но ако се появи майката на Виджи, съдът положително ще й присъди родителските права. Няма да го стори само в случай, че е в затвора или ако се докаже, че тя не е в състояние да се грижи за детето.

— Но Мънк ме е посочил за настойник.

— При появата на родител това няма значение.

— Ще мисля, когато се случи — отсече Алиша.

— 18 313 и 22 307.

Двамата едновременно се извърнаха към Виджи, която ги гледаше втренчено.

— Това са простите делители на 408 508 091 — поясни тя. — Нали така?

— Точно така — кимна Алиша. — Ако умножим 18 313 по 22 307, ще получим 408 508 091.

Виджи се разсмя и запляска с ръце.

— Но аз ти продиктувах тези числа само преди час — учуди се Алиша. — Как успя да ги обработиш толкова бързо?

— Видях ги в главата си.

— Подредени ли бяха? — напрегнато попита Алиша. — Пак ли ги умножи наум?

— Не, просто изскочиха. Не съм умножавала нищо. Просто се появиха.

— Или си го направила по начин, абсолютно непознат за простосмъртните — промърмори сякаш на себе си Алиша, после тръсна глава и добави: — Виджи, мистър Кинг иска да те попита нещо…

Момиченцето очаквателно се обърна към Шон.

— Не е точно въпрос — приятелски рече той. — Просто искам да ти кажа, че ще идвам да те виждам от време на време. Имаш ли нещо против?

Виджи погледна Алиша, която кимна.

— Нямам нищо против — отвърна момичето. — Но все пак трябва да попитам и Мънк.

— Така ли наричаш баща си? — попита той. — Просто Мънк?

— Той също ме нарича по име. Нали така правят всички?

— Да, разбира се. Не познавам баща ти, но по всичко личи, че е добър човек.

— Страхотен е. В колежа е бил член на рок група. Тогава е свирил на йоника. А после си купи и китара, за да свирим заедно. — Виджи насочи очи към прозореца и Шон си помисли, че отново ще потъне в своя свят. Но детето поклати глава и промълви: — Много искам да се върне. Имам да му разказвам толкова неща.

— Например? — попита Шон малко по-бързо от необходимото.

Виджи се втурна към пианото и заблъска по клавишите.

Шон търпеливо изчака първата пауза и бързо попита:

— Кога видя баща си за последен път, Виджи?

Въпросът му предизвика нова серия яростни акорди.

— Виджи!

В следващия миг Алиша започна да го дърпа към вратата, а Виджи стовари юмручета върху клавишите, скочи от столчето и избяга от стаята. Миг по-късно се разнесе шум от затръшване на врата.

В стаята влезе жената, която Шон бе видял да спи на канапето предишната вечер.

— След няколко минути ще се върна, мисис Греъм — каза Алиша, след което направи знак на Шон и тръгна към вратата.

— Виждам какви са проблемите с Виджи — замислено се почеса по главата Шон.

— Според мен тя усеща, че нещо се е случило с баща й. Затваря се в мига, в който се заговори за него.

Шон огледа къщата и му се стори, че вижда Виджи на един от прозорците, но само след миг тя изчезна.

Той се извърна към Алиша и попита:

— Какви бяха числата, за които говорихте? Възможно ли е да ги е пресметнала с калкулатор?

— Да, но би й отнело цял ден. 18 313 е 2100-ното по ред просто число, което означава, че трябва да обработи всички преди него, за да види дали 408 508 091 се дели на тях без остатък. При положение, че знае този прост делител, вторият се открива значително по-лесно. Но тя не е използвала калкулатор. Наистина го е видяла в главата си.