Мишел се огледа. Каякът беше на двайсетина метра от тях и бързо се отдалечаваше. Въжето около глезена й беше опънато като струна. Тя натисна Виджи да легне по гръб, подложи ръка под кръста й и успокоително подвикна:

— Държа те, скъпа, не се бой. След малко ще стигнем до лодката и всичко ще свърши. От теб искам да се отпуснеш и да не се дърпаш, ясно?

Усетила, че не потъва, Виджи бързо се успокои. Мишел си даваше сметка, че опасността все още не е отминала, тъй като подхванатият от течението каяк ги теглеше силно. Изборът не беше голям — или да пререже въжето и да се добере до брега с плуване, подкрепяйки Виджи, или да издърпа каяка със свободната си ръка и да се прехвърлят в него. Но и двете възможности имаха своите недостатъци, особено на фона на усилващата се буря.

Мишел плуваше отлично, но въпреки това започна да се уморява. А брегът все още беше далеч. Можеше да използва течението, но рано или късно трябваше да се бори с него, за да стигне до сушата. Не знаеше дали ще й стигнат силите. Дори не искаше да мисли, че ще се наложи да избира кого да спаси — себе си или Виджи. На практика бе решила дилемата още в мига, в който скочи във водата. Или двете, или никой.

Въжето стягаше глезена й толкова силно, че беше невъзможно да държи Виджи както трябва. С цената на върховни усилия тя успя да се освободи от него и каякът бързо изчезна надолу по течението.

Надигна глава над водата и се огледа. Трябваше да стигнат до брега по най-бързия начин. Стисна Виджи през врата и задвижи краката си с максимално усилие. Свободната й ръка загреба по посока на сушата.

Бурята се разрази с пълна сила точно над главите им. Ушите й се изпълниха с грохота на гръмотевиците, свиренето на вятъра и тежкото скърцане на дърветата по брега. Виджи започна да трепери, очевидно усетила напрежението в спасителката си.

Мишел чу боботенето на мотора едва когато лодката се изравни с тях. Две силни ръце издърпаха Виджи от прегръдката й, а после сториха същото и с нея. Прегърнала скимтящото дете, Мишел се отпусна на напречната дъска и вдигна поглед към Чамп Полиън, който се беше концентрирал в управлението на лодката. Насочиха се право към пристана на Бабидж Таун.

Уверила се, че Виджи е настанена на сигурно място, тя се изправи до него.

— Благодаря. Там наистина стана опасно.

— Бях излязъл на разходка — лаконично съобщи той. — Видях как лодката на Виджи се преобърна и опитите ти да я спасиш. Веднага запалих моторницата, защото само с нея можех да ви помогна.

След минута стигнаха до кея и Чамп им помогна да се прехвърлят на дебелите дъски. Детето се движеше с видими усилия.

— Сигурна ли си, че е добре? — загрижено попита Чамп.

— Да, само е уплашена.

— Не мога да я виня.

Мишел прегърна Виджи през раменете и бавно я поведе нагоре по пътеката. Чамп ги изпрати до къщата на Алиша.

— Ако пилотираш толкова добре, колкото управляваш лодка, утрешната разходка ще бъде истинско удоволствие — вметна Мишел.

— Всъщност имаш ли нещо против да я отложим с един ден? — смутено я погледна той. — Трябва да свърша една неотложна работа.

— Няма проблем, Чамп. Когато ти е удобно.

Полиън свенливо се усмихна, промърмори нещо и се отдалечи.

— Ти ми спаси живота, Мик — рече Виджи, след като се преоблякоха в сухи дрехи.

— Заслугата е на мистър Чамп — поклати глава Мишел, сбърчи вежди и строго попита: — А на теб как ти хрумна да излезеш в реката сама?

Виджи сведе очи към ръцете си, лицето й посърна като увехнало цвете.

— Аз… Просто исках да бъда сама.

— Можеш да го направиш по много други начини, без да се излагаш на опасност.

— Благодаря ти, че ми спаси живота — повтори Виджи.

— Радвам се, че се случих наблизо.

Виджи седна зад пианото и започна да свири. Меко и нежно, без следа от бурните чувства, които демонстрира последния път. Мелодията беше бавна и тържествена, почти като погребален марш. През цялото време очите й не се отделяха от Мишел.

Звуците бавно затихнаха и в стаята се възцари тишина.

— Прекрасно, Виджи — промълви Мишел. — Каква беше тази музика?

Виджи стана и мълчаливо пое нагоре по стълбите. Миг по-късно вратата на стаята се затвори след нея.

Мощният двигател на осемметровата твърда надуваема лодка с лекота пореше неспокойните води на река Йорк. Зад руля стоеше Иън Уитфийлд, който сякаш не забелязваше бурята. На плоската палуба лежеше каякът на Мишел, от задната му халка висеше дълго въже. Уитфийлд завъртя ръчката на газта и лодката се стрелна към яхтения пристан на Бабидж Таун. Минута по-късно бордът опря в кея. Той прехвърли каяка на плаващия понтон и се върна в лодката. Лицето му за миг се изкриви от болка. Беше облечен с жълто непромокаемо яке и къси панталони в цвят каки, разкриващи мускулестите му силно загорели крака. Десният беше осеян с белези и при дъжд неизменно започваше да го наболява.

Той подаде газ, лодката подскочи и се стрелна напред. Носът й се насочи към отсрещния бряг под ъгъл от четирийсет и пет градуса. След броени секунди лодката и шефът на Кемп Пиъри се превърнаха в точица, която бързо изчезна.

Рано на следващата сутрин от бурята нямаше дори следа. Мишел и Шон отново се срещнаха на изолираното място, на около километър и половина от Бабидж Таун. Предишната вечер тя му разказа за премеждието в реката, а той на свой ред й съобщи новината за разклатеното алиби на Чамп Полиън. Целта на настоящата среща беше да обсъдят подробностите далеч от подозрителните очи и уши на обитателите на градчето.

— Я ми разкажи отново за решението на Виджи да гребе по време на буря — рече Шон.

— Обяснението й беше, че искала да бъде сама.

— Или да огледа Кемп Пиъри отблизо.

— Но защо да го прави?

— Не знам.

— А ти какво откри?

— Разговарях с Хейс — отвърна Шон. — Успял е да хвърли едно око на паспорта на Мънк, който действително е пътувал до Германия.

— Знае ли се къде?

— Кацнал е във Франкфурт. Това е всичко, което ми каза Хейс. Обадих се на Джоун и я помолих за допълнителни сведения. — В ръцете му се появи руло хартия, което разстла върху покрива на джипа. — Това е увеличено копие на сателитната карта на Кемп Пиъри, която заснех в офиса на Фрийман. Чух различни цифри, но в най-общи линии базата заема площ от около четирийсет квадратни километра, в голямата си част девствени гори. Както вече знаем, тялото на Мънк е било открито сравнително близо до самолетната писта. Южно от нея се намират няколко бункера, а отвъд тях има малко пристанище. — Пръстът му се плъзна по редица точки, обозначени върху картата. — Това по всяка вероятност са селищата, за които спомена Фрийман. Ето го Биглърс Мил, тук е Порто Бело, а отвъд него Куинс Лейк и Магрудър. На запад основният комплекс граничи с междущатска магистрала шейсет и четири, а на юг с Националния исторически панорамен път. — Показалецът му се заби в едно отдалечено кръгче на картата. — А тук е центърът за доставки на флота Чийтам Анекс.

— Южно от пистата има едно дълбоко врязано в сушата заливче на река Йорк — отбеляза Мишел.

— Което положително се охранява добре — добави Шон. — Най-вероятно е минирано.

— Значи се прехвърляме през оградата — тръсна глава Мишел. — Пристигна ли екипировката?

— Да — кимна Шон, после се облегна на джипа и внезапно добави: — Не искам да се прехвърляме през оградата, Мишел. Това е пълна лудост. Дори да са разминем с куршумите, със сигурност ще ни пъхнат в затвора до края на живота ни. Просто не мога да ти позволя да го направиш.

— Ако си намислил да отидеш сам, забрави.

— Ако Джоун се добере до маршрута на Мънк в Германия, може би няма да се наложи да поемаме този риск.

— Но маршрутът му най-вероятно няма да има нищо общо със сегашната ситуация — отбеляза тя.

— А Виджи? Забрави ли за „кодовете и кръвта“?

— Не съм, но по тази линия няма нищо ново — поклати глава Мишел. — След инцидента в реката тя е унила и вглъбена в себе си — нещо напълно разбираемо. Но най-непонятна за мен е промяната в начина й на свирене. Обикновено подхвърляше едно „харесвам те, Мишел“, започваше да блъска клавишите с всичка сила и завършваше с „кодове и кръв“, преди да се затвори в стаята си. След инцидента обаче нещата се промениха. Тя ми благодари, че съм я спасила, след което започна да свири някаква тиха и много приятна музика. Сякаш и с нея искаше да ми благодари. Беше много затрогващо. А после…