— Хей, откъде знаеш всичко това? — стреснато го изгледа Хорейшо.

— Аз все пак съм журналист, човече — обидено отвърна Саут.

Психоаналитикът замълча, на лицето му се изписа дълбока тревога.

Саут се усмихна криво.

— Шибана работа, а?

— Абсолютно шибана — мрачно се съгласи Хорейшо.

— Нямах време да претърся сградата за прословутата тайна стая — сподели Шон в момента, в който се срещна с Мишел. — Искаш ли да го направим заедно?

Минута по-късно вече бяха в главната зала на централната сграда, изчакаха подходящия момент и започнаха обиколката си. Огледаха десетина от помещенията на първия етаж и се насочиха към библиотеката.

— Не го правите както трябва — долетя тих глас зад тях.

Двамата се обърнаха и се втренчиха във Виджи, която пренебрежително ги наблюдаваше от канапето в ъгъла на просторното помещение.

— Защо не си на училище? — окопити се първа Мишел.

— Защото съм болна.

— Не изглеждаш болна.

— Свърших със заниманията за днес, включително и с домашните. След което ви видях как душите наоколо.

— Не душим — възрази Шон.

— Търсите тайната стая, за която ми споменахте, ама не го правите както трябва — пренебрежително отвърна Виджи.

— А ти можеш да го направиш както трябва, така ли? — изгледа я Шон. — Хайде, покажи ни.

Виджи извади лист хартия, гъсто изписан с числа и уравнения.

— Още като ме попитахте за тази стая, направих някои изчисления. Взех външните и вътрешните размери на сградата и ги сравних с действителната й физическа конфигурация.

— Не може да бъде! — възкликна Шон. — Та ти си само на единайсет!

— В резултат стигнах до много интересно откритие — пренебрегна забележката му Виджи.

— Какво по-точно? — поинтересува се Мишел.

— В сградата съществува пространство с размери четири на четири метра, което не отговаря на конфигурацията. — Пръстът й посочи някакви сложни формули, абсолютно неразбираеми за Шон и Мишел.

— Добре, мис Айнщайн — предаде се Шон. — Къде се намира това пространство?

— На третия етаж, в западния коридор, непосредствено до последната спалня вдясно.

Шон пресметна наум и изненадано вдигна глава.

— Но това е точно до стаята, в която бяха настанили мен!

Виджи сложи ръце на кръста си и го прониза с поглед.

— А мистър Айнщайн не го е забелязал, а?

Шон се обърна и хукна към стълбището. Мишел и Виджи го последваха.

Минута по-късно бяха на третия етаж и спряха пред стената в дъното на коридора.

— Гледайте да не дойде някой — прошепна Шон и започна да опипва ламперията. Търсеше процеп или скрито резе като онова, което бяха открили в изоставената къща. Десет минути по-късно се предаде и погледна към Мишел. — Ако искаш, опитай и ти. Аз не открих нищо.

След още десет минути тя мрачно поклати глава.

— Нищо.

— Виджи, сигурна ли си, че това е мястото? — попита Шон.

— Абсолютно — тросна се момичето.

— В такъв случай или става въпрос за неизползвано пространство, а не за тайна стая, или се отваря по начин, който не можем да открием — замислено промълви той.

— Защо не опитаме от предишната ти спалня? — предложи Мишел.

— Вярно! — рече той, влезе в опразнената стая и започна да почуква по стената. — Бие на кухо, но не виждам нищо, което прилича на скрито резе.

Излязоха отново в коридора и се насочиха към стаята от другата страна на кухината. Но вратата й се оказа заключена.

— Е, какво ще правим сега? — попита Мишел. — Няма как да пробием дупка в стената, без да привлечем вниманието. А и какво ще стане, ако действително открием тайната стая? Тя сигурно е празна като онази в изоставената къща.

— Вече обсъждахме този въпрос, Мишел. Ако Райвест се окаже прав в твърдението си за присъствието на шпиони в Бабидж Таун, най-вероятното им скривалище ще бъде именно такава стая.

— Шпиони ли?! — възкликна Виджи.

— Хей, това да си остане между нас! — предупреди я Шон.

— А за какво биха я използвали шпионите? — замислено попита Мишел.

— Ако знаех, изобщо нямаше да си правя труда да я търся! — сряза я Шон.

— Според мен в момента не можем да направим нищо повече — поклати глава тя и се обърна към Виджи. — Благодарим ти за помощта. Нито аз, нито Шон щяхме да се оправим без теб.

Върху лицето на момичето изплува горда усмивка.

Хорейшо благодари на Фрийман и пое към квартирата си. Не след дълго влезе в стаята и се зае да проверява съобщенията на телефонния секретар. Бяха много, но само едно от тях моментално привлече вниманието му. Набра номера и притисна слушалката до ухото си.

— Ало?

— Мисис Роуз? Хейзъл Роуз?

— Задръжте така. Тя е на съседното легло.

Хорейшо нетърпеливо зачака прехвърлянето на слушалката, после в ухото му бръмна плътен глас с южняшки акцент.

— Ало? Кой се обажда?

— Мисис Роуз, аз съм Хорейшо Барнс. Току-що прослушах съобщението ви.

— О, да, мистър Барнс. Исках да ви благодаря за всичко, което направихте за мен. Преместиха ме в дома, за който говорихме. Просто не мога да повярвам на очите си. Тук имат библиотека с истински книги, а не само списания.

Ентусиазмът на Хорейшо бързо се стопи. Беше се надявал, че възрастната жена си е спомнила още нещо за детството на Мишел.

— Много се радвам — отвърна в слушалката той. — Сигурен съм, че там ще се почувствате много по-добре. Благодаря, че се обадихте.

— Задръжте малко. Не се обадих само за да ви благодаря.

— Така ли?

— Спомних си нещо. Не знам дали ще ви помогне, но реших да ви го кажа.

— Отлично, мисис Роуз. Всичко ще ми бъде от полза.

Гласът на Хейзъл Роуз се сниши до шепот вероятно заради другата жена в стаята.

— Нали помните какво ви казах за Франк Максуел? Ходеше на вечерно училище, за да получи дипломата, която щеше да му позволи да заеме по-висок пост в полицията…

— Да, помня. Мишел вероятно се е чувствала доста самотна, защото по онова време братята й вече са били далеч от семейното гнездо.

— Така е. Но според мен тя не беше единствената самотна душа в онази къща.

— В смисъл?

— Не сте го чули от мен, да знаете!

— Заклевам се! Хайде, говорете!

В слушалката прозвуча тежка въздишка.

— Горе-долу по времето, за което говорихме, на улицата се появяваше една кола. Веднъж седмично, винаги малко встрани от къщата.

— Каква кола?

— Честно казано, аз почти не й обръщах внимание, особено в началото. Освен това сутрин, когато мъжът ми отиваше на работа, колата я нямаше. Знам го със сигурност, защото ставах да му приготвя закуската.

— А разбрахте ли чия е колата?

— Не. Но веднъж я видях и на друго място — паркирана пред „Деъри Куин“.

— Видяхте ли кой я караше?

— Да. Един хубавец в униформа.

— Каква униформа?

— Военна.

— Имаше ли казарма наблизо?

— Не, но в града действаше база за набиране на професионални войници.

— Значи този мъж е работил в нея, така ли?

— Може би. Никога не си направих труда да проверя, защото не ми влизаше в работата.

— Но защо мислите, че колата е имала някаква връзка с дома на Максуел?

— По онова време тя беше единствената къща край пътя, ако не броим нашата. А в останалите мъжете нощуваха у дома си.

— За разлика от Франк Максуел, така ли?

— Точно така. Но когато той си беше у дома, колата я нямаше.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

— И това просто ви направи впечатление, а? — скептично промърмори той.

— Направи ми впечатление едва след като дойдохте да си поговорим. Но има ли смисъл да се ровим в това след толкова години? Каква полза?

— Защо тогава решихте да го споделите с мен?

— Защото доста мислих и стигнах до заключението, че истината, каквато и да тя, може би ще помогне на Мишел. Тогава тя беше малко момиченце и едва ли има вина за случилото се, каквото и да е то.