— Защо?

— Защото след края на войната останалите са били освободени, може би малко след прокопаването на тунела. Но Фукс е останал пленник.

— Защо?

— И аз като Хорейшо отделих малко време за исторически справки. Ако Хайнрих Фукс е бил корабен радист, той положително е познавал „Енигма“. След края на войната съюзниците са оставили в плен всички, които са знаели шифъра. Не са им позволили да се върнат в родината си, за да използват познанията им.

— Въпреки капитулацията на Германия?

— Точно така. След края на бойните действия мнозина нацистки лидери и висши германски офицери са се пръснали по света. Съюзниците не са искали сред тях да се окажат шифровчици, които да им съобщят, че съюзниците са разбили „Енигма“, и които лесно биха им помогнали да създадат нова комуникационна мрежа.

— Още едно доказателство за ползата от историята в съвременния живот — кимна Мишел.

— Винаги съм бил на това мнение — отвърна Шон. — Хайде, да вървим.

„Боинг–767“ притежаваше мощни двигатели, допълнителни резервоари за гориво и всичко останало, необходимо за дългите презокеански полети. Широкият му корпус се наклони наляво и се насочи към бреговата линия на Съединените щати. Не след дълго прелетя над Норфък, щата Вирджиния, и започна да се снижава. Машината не беше регистрирана нито в международна, нито в американска компания, не беше частна собственост и не принадлежеше на никоя от големите военни корпорации. При нормални обстоятелства липсата на тези характеристики в самолет, прелитащ над една от ключовите военновъздушни бази на страната, би предизвикала светкавична реакция. Във въздушното пространство над Норфък биха се появили изтребители прехващачи, които бързо биха насочили неизвестния самолет за принудително кацане на най-близкото летище.

Обстоятелствата в случая не бяха нормални. В базата не прозвучаха сирените за тревога, пилотите не хукнаха към готовите за бой машини. Самолетът без отличителни знаци имаше разрешение от най-високо място да лети над цялата територия на САЩ и да се приземява на летище по свой избор. Боингът продължи полета си спокойно — както го правеше всяка събота вече почти две години. След по-малко от трийсет минути той щеше да спусне колесниците си, за да се приземи на писта, построена изцяло с парите на данъкоплатците. Въпреки че никой от тях не можеше да припари до нея.

Шон и Мишел стигнаха края на тунела и напрегнаха слух. Над главите им се издигаше плътна стена. Току-що бяха преминали под една от най-сложните системи за сигурност на територията на страната. Ако бяха на повърхността, вече щяха да бъдат заловени или ликвидирани.

Спогледаха се, вдигнаха ръце и натиснаха тежкия капак над главите си. Бяха напрегнати до крайност, готови да побегнат при най-малкия шум. Но тишината беше пълна. Капакът се отмести и те предпазливо се изкатериха нагоре. Главите им скоро се показаха от дупката. Краткото включване на фенерчето показа, че се намират в стая с тухлени стени, изпълнена с влажен и застоял въздух.

— Сякаш сме се върнали назад във времето — прошепна Мишел, оглеждайки голите стени, изгнилите подпори на тавана и пръстения под.

— Добре дошла в Порто Бело — кимна Шон. — По всяка вероятност именно тук са държали Фукс и останалите пленници.

Германците бяха прокопали тунела буквално под носа на флотската охрана. В ъгъла се виждаше купчина тухли от полусрутената външна стена.

— Това не ми харесва — поклати глава Мишел. — Имам чувството, че таванът всеки момент ще се срути върху главите ни.

Шон се наведе и вдигна една от тухлите.

— Издържал е повече от двеста години, не виждам защо да не издържи още един час — каза той и насочи фенерчето си към пода. Върху него личаха сравнително пресни следи. — Надявам се, че ги е оставил Мънк Тюринг…

— Добре, но къде е златото? — попита Мишел.

— Все още не сме претърсили къщата — отвърна Шон.

— Предпочитам да открия Виджи, а не съкровище.

— Трябва да побързаме — погледна часовника си той. — Самолетът скоро ще се приземи.

Направиха кратък оглед на приземието и се качиха горе. Първият етаж се оказа абсолютно празен, без никакви мебели. На места личаха следи от някогашната елегантност — най-вече по останките от ламперия, солидната камина и британската корона, гравирана над входната врата. Но годините бяха взели своето. Помещението беше занемарено и изоставено, а елегантността му отдавна се беше превърнала в спомен. Въпреки това те се оглеждаха с трепет, обзети от респект към мястото, където легендарни военачалници като Уошингтън, Джеферсън и Адамс се бяха сражавали за независимостта на Америка.

От пръв поглед личеше, че запуснатото място никога не е представлявало интерес за ЦРУ. Разбраха защо в момента, в който надникнаха през напуканото оловно стъкло на един прозорец. Наоколо нямаше нищо, с изключение на тясна ивица застояла вода.

— Каналът, който води до Йорк — поясни Шон. — При прокопаването на тунела Фукс и колегите му са се придържали към извивките му с надеждата, че ще стигнат до реката, а оттам и до свободата.

Каналът беше важен и за конкретната им задача, тъй като бе съвсем близо до края на самолетната писта.

Претърсиха основно изоставената къща, за да бъдат сигурни, че Виджи не е там. Съкровище също нямаше. Излязоха навън и се насочиха предпазливо към водата. Мишел се обърна. Къщата беше построена върху равна поляна, пред входа й се издигаха две вековни дървета. Предната част на плоския покрив беше покрита с дебели каменни плочи, а под него се виждаше редица от тесни прозорчета. Отгоре стърчеше висок зидан комин. Цялата къща беше тухлена, е изключение на малката, опасно наклонена веранда, която беше изцяло дървена.

— Видях тази къща от въздуха, когато летяхме с Чамп — прошепна тя.

— Сигурен съм, че Мънк е поискал да се разходи с него по същата причина — кимна Шон. — Целта му е била да провери дали ловната хижа е обитавана и какво има около нея.

Минута по-късно се потопиха във водите на канала и поеха на изток, следвайки извивките на тунела с почти математическа точност. До този момент не бяха открили следи от човешко присъствие. Но и двамата си даваха ясна сметка, че това можеше да се промени мигновено, а човешкото същество насреща им положително щеше да носи автомат и да изгаря от желание да им види сметката.

Самолетът с изключени светлини се плъзна над гората около Бабидж Таун, прелетя над река Йорк и металните заграждения, след което меко се приземи на гладката трикилометрова писта. Спря доста преди края й, използвайки обратната тяга на двигателите и мощните спирачки.

Пилотите обърнаха машината и я насочиха към широка асфалтирана ивица в далечния край. Там вече ги чакаха малък автобус, хамър и товарен камион. Свистенето на двигателите бавно утихна. Подвижната стълба се приближи към вратата в задната част на корпуса. Тя се отвори и по стъпалата заслиза дълга върволица от хора. Камионът се приближи на заден ход към товарното отделение.

Шон и Мишел пропълзяха към оградата на пистата и проследиха цялата дейност благодарение на очилата за нощно виждане. Камерата на Шон, пригодена за снимки в отсъствието на светлина, записваше всичко.

Мишел трепна при вида на първия човек, който заслиза по подвижната стълба. Беше облечен в костюм, а главата му беше покрита с традиционната арабска кафия. След него се спуснаха още десетина души в същото облекло.

Мишел дръпна Шон за ръката и посочи към опашката на самолета, откъдето разтоварваха каргото. Сред куфарите и саковете се виждаха няколко обемисти бали, опаковани в черно фолио.

— По дяволите! — възкликна Шон. — Дали е това, за което си мисля?

Миг по-късно до малкия автобус спря рейндж роувър, от който слезе някаква жена.

Шон замръзна от изненада. Облечена в бежов костюм с панталон, Валъри Месълайн се насочи към групичката араби и започна разговор с тях. На верижка на шията й висеше бяла карта, вероятно служебен пропуск. Тази жена беше служителка на ЦРУ и артистка от световна класа, успяла да го накара да повярва на тъжната й история.