Мишел продължи към стаята си. Вече беше сигурна, че има само един начин да се справи с този нещастник: да открие тайните му занимания. Реши да се заеме с тази задача веднага, отдавайки й всичките си сили и енергия. Вече се досещаше откъде трябва да започне.

Местната полиция си беше свършила работата, също както и ФБР в лицето на мрачния и упорит Майкъл Вентрис. Докато Шон обясняваше как е открил трупа, федералният агент почти не го погледна.

— А защо се върна тук? — попита той след необичайно проточилата се пауза.

— Бяхме се разбрали тази сутрин да се видим, за да поговорим за случая — отвърна Шон. — Влязох, защото никой не дойде да ми отвори.

Инстинктът го предупреждаваше да не споменава за сутрешната стрелба на брега.

— От тукашните хора разбрах, че са наели някакво частно ченге да разследва случая — равнодушно го изгледа Вентрис. — Да не би да си ти?

— Аз съм.

— Ще ти дам един съвет. Гледай да не ми се пречкаш в краката и да не пипаш нищо. Сториш ли го, ще ти бъде за пръв и последен път.

— Ясно — кимна Шон. Не посмя да попита защо ФБР поема следствието за убийството на един обикновен гражданин.

Тленните останки на Лен Райвест бяха закарани във временната морга, където щяха да правят компания на Мънк Тюринг. Местният шериф гледаше празната вана и поклащаше глава. Изправен до него, Шон правеше същото, но мислите му със сигурност бяха по-различни от тези на шерифа.

Райвест беше убит между полунощ, когато се бяха разделили, и сутринта, когато Шон го беше открил. Отрязък от шест часа и половина. А Чамп Полиън се беше прибрал някъде към два през нощта. Но Шон все пак не беше сигурен.

— Аз съм шериф Мъркъл Хейс — извади го от размисъла мъжът до него. — А вие сте Шон Кинг, нали?

— Да.

— Бивш агент на Сикрет Сървис?

— Да.

Хейс беше на около петдесет, с късо подстригана посивяла коса, малко коремче, тънки крака и широки кокалести рамене. Приведеният гръб го правеше да изглежда по-нисък, отколкото беше.

— Имате ли идея какво се е случило?

— Снощи бях с Лен. Пийна няколко питиета, може би малко повече, отколкото трябва. Тръгнах си около полунощ, след като той заспа на канапето долу.

— За какво си говорихте с Лен?

Шон беше подготвен за този въпрос и дори остана малко изненадан, че Вентрис не му го зададе.

— За различни неща. Включително и за смъртта на Мънк Тюринг, за Бабидж Таун.

— Според вас Лен беше ли много пиян? Дотолкова, че да се удави във ваната?

— Не съм сигурен дали беше достатъчно пиян, за да го направи.

Хейс мълчаливо кимна.

— Вратата беше отключена, когато влязох — каза Шон. — А помня, че снощи я заключих.

— Значи или той я е отключил, или…

— Точно така.

— Вече започнахме да разпитваме хората, но никой не е видял нищо. Разбира се, ФБР също се намеси.

— Но защо ФБР се бърка в едно обикновено разследване? Райвест не е федерален служител, инцидентът не е станал на федерална територия, а доколкото ми е известно, никой не е извършил престъпление извън границите на щата.

— Елате да се поразходим — дръпна го за ръкава Хейс.

Къщата на Райвест беше оградена с обичайната за такива случаи жълта полицейска лента. Линейката с тялото току-що беше потеглила. Сред тълпата стояха Алиша Чадуик и Чамп Полиън и тихо разговаряха.

Алиша улови погледа му, но той извърна глава. Все още не беше готов да разговаря нито с нея, нито с Чамп.

Хейс мълчаливо го заведе до колата без отличителни знаци и му посочи да се качи на мястото до шофьора. Проговори едва когато затвориха вратите.

— Искам ви предложа нещо, което вероятно ще ви се стори малко необичайно. Какво ще кажете да действаме заедно по разследването?

— Заедно? — вдигна вежди Шон. — Но вие сте местният шериф, а аз — частен детектив!

— Неофициално. Но ние е вас имаме едни и същи цели: да разкрием убиеца на Райвест.

— Условието не е ли валидно и за Тюринг?

— Сам знаете колко много убийства се представят като самоубийства — заяви шерифът.

— Без съмнение. Самият Райвест мислеше така.

— Интересно. Какво друго сподели той е вас?

— Нищо. Но аз останах с впечатлението, че повече му се иска да се окаже убийство. Което не означава, че наистина е така.

— Естествено. А и обстоятелствата сочат обратното: личното оръжие с отпечатъците на Тюринг по него, доброволното му прехвърляне от другата страна на реката.

— Доколкото разбрах, човекът не е бил склонен към самоубийство.

— Не всички го демонстрират — поклати глава Хейс. — Направих си труда да надникна в служебното ви досие. Прочетох нещичко и за работата ви по двете разследвания в Райтсбърг. Оценката им е повече от положителна. И тъй, какво ще кажете?

— Нека ви дам отговор, след като информирам началниците си — изрече на глас той.

— Защо не кажете направо „да“?

— Вижте, и без това работя по случая, а те вече са два. Така че, ако открия или ми хрумне нещо, ще ви съобщя. — Той погледна многозначително Хейс. — Но и вие, ако научите нещо, ми се обадете.

Хейс обмисли думите му, после протегна ръка.

— Добре, приемам.

— Междувременно можете да направите нещо за мен още сега, в този момент.

— Какво?

— Да ме откарате до моргата, за да хвърля едно око на трупа на Мънк Тюринг.

Временната морга се помещаваше в празен офис в центъра на градчето Уайт Федър. Управляваше се от командирован съдебен лекар, който не изглеждаше никак щастлив, че се намира далеч от родния си Уилямсбърг. Той отвори хладилната камера и изтегли носилката с трупа на Мънк Тюринг. Приживе човекът явно не е бил хубавец, а смъртта не беше променила този факт. Беше нисък и набит, с добре очертано коремче, обезобразено от голям срез от шията до слабините. Шон безуспешно се опита да открие някаква прилика с малката му дъщеря. Вероятно момиченцето приличаше изцяло на майка си.

Изпълнявайки заповедта на шериф Хейс, съдебният лекар старателно запозна Шон със своите заключения. Мънк Тюринг, трийсет и седем годишен, ръст 170 сантиметра, тегло 85 килограма и т.н. Причина за смъртта: огнестрелна рана в дясното слепоочие.

— Мънк не е бил левак, което подкрепя идеята за самоубийство — каза Шон.

— Все още не съм стигнал до този въпрос — изгледа го подозрително патологът. — Откъде знаете?

— Дясната ръка е малко по-голяма, е мазолеста длан. А в дома на жертвата открих бейзболна ръкавица, която не е пригодена за левак.

Хейс одобрително кимна, а съдебният лекар просто сведе поглед към записките си.

Шон се приведе над трупа.

— Доколкото ми е известно, вие сте открили някакви следи по ръцете му.

— Да — потвърди патологът. — Червеникави частици по дланите и под ноктите. — Той им показа за какво става въпрос с помощта на силна лупа, след което пусна ръката на мъртвеца.

— Прилича на ръжда — каза Хейс. — Вероятно от прескачането на оградата на Кемп Пиъри.

Шон се извърна към съдебния лекар и попита:

— Разполагате с дрехите му, нали?

На масата се появи малък вързоп. Черен кадифен панталон, памучна риза на бели и сини райета, яке с качулка, бельо, чорапи и чифт кални обувки.

Хейс вдигна малък сак от непромокаема материя.

— Беше открит до трупа. Вътре има одеяло и електрическо фенерче — и двете собственост на Тюринг.

— Вероятно е използвал одеялото, за да се прехвърли през бодливата тел — продължи Шон и посочи множеството дупки в материята. — Но това е доста несигурно предположение, тъй като по тялото му липсват драскотини.

— Липсват и ръкавици, които също би трябвало да са част от екипировката — добави Хейс.

— Ако е имал ръкавици, нямаше да остави отпечатъци по оръжието. Започвам да си мисля, че този човек действително се е самоубил.

— На основата на уликите не мога да кажа дали става въпрос за самоубийство, или не — намеси се съдебният лекар.