— Аванс за разходите — отвърна на безмълвния му въпрос тя. — Убедена съм, че имаш нужда от него.

Той се взря в чека, прибра го в джоба си и промърмори:

— Задължен съм ти, Джоун.

— Дано си искрен — прошепна тя, изпращайки с поглед отдалечаващата се фигура.

Мишел мълчаливо разглеждаше бравата, очаквайки всеки момент да се появи поредният служител на клиниката с бележник в ръце, престорено загрижена физиономия и поредица от любезни въпроси. Тук дните си приличаха като близнаци. Закуска, сеанс с психиатър, обяд, време за физически упражнения, нов сеанс, час лично време, после нова психиатрична интервенция. Главната цел на специалистите беше овладяване на емоциите й, укротяване на самоунищожителното насилие, властващо в душата й. После идваше ред на вечерята, едно-две хапчета, които имаше право да откаже, и лягане. Тя предпочиташе да взема хапчетата, защото те й помагаха да спи добре и да не сънува онова, което я очакваше на следващия ден в този ад.

Бравата не помръдваше. Тя бавно се надигна и огледа лишеното от прозорци помещение с ярко боядисани стени. Залюля се на пети и пръсти, напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна, подлагайки на тест пукнатите си ребра.

До този момент почти не се беше замисляла за събитията в онзи бар. Но поведението й безспорно беше глупаво. Толкова глупаво, че дори не успя да се самоубие. Нима е възможно човек да оцени собствената си негодност?

Вратата се отвори и тя се обърна. В стаята влезе Хорейшо Барнс, облечен в обичайните си протъркани джинси, маратонки и черна тениска с Джими Хендрикс с китара. Изобщо не си беше направил труда да потърси обичайната за заведението бяла престилка. След постъпването й в клиниката бяха разговаряли няколко пъти, но без да засягат нищо специално. Тя започваше да мисли, че този човек не е особено умен или пък просто не му пука дали тя ще се оправи, или не. А на мен пука ли ми?

Вместо обичайния бележник под мишницата му се виждаше портативен магнетофон.

— Нали нямаш нищо против? — погледна я извинително Хорейшо. — Страхувам се, че ставам жертва на преждевременна деменция. Понякога трябва да се сетя къде е вратата, за да успея да изляза навън…

— Все ми е тая — сви рамене Мишел.

Хорейшо прие отговора с добродушна усмивка, включи магнетофона и го сложи на масата пред нея.

— Как сме днес?

— Ние сме добре, а вие как сте, мистър Барнс?

Психологът се усмихна на заядливия й тон и невъзмутимо отвърна:

— Хорейшо. Баща ми настояваше да му викам „докторе“.

— Какъв доктор е бил?

— Беше завеждащ психиатрично отделение в Харвардската университетска болница. Доктор Стивън Коули Барнс. Ама аз му виках Стиви.

— Харвард значи… Много впечатляващо. А ти как не си станал доктор?

— Баща ми искаше да стана психиатър. Беше планирал всичко вместо мен. Кръстил ме Хорейшо на някакъв далечен роднина на семейството, живял по колониално време. Надявал се името да придаде някаква историческа тежест на живота ми. Представяш ли си? Не искам да ти казвам какви неприятности си имах в училище. А в гимназията ми викаха „курва“ или „плъх“ само защото старецът ми е проявил тоя тъп снобизъм. Затова отидох в Йейл и станах психоаналитик.

— Разбунтувал си се значи?

— В известен смисъл, да. От болничния ти картон разбирам, че си прекарала неспокойна нощ.

Мишел дори не мигна от рязката смяна на темата.

— Не ми се спеше — кратко отвърна тя.

— Кошмари — кимна Хорейшо. — Принудени са били да те събудят.

— Не си спомням.

— Затова съм тук. Ще ти помогна да си спомниш.

— А защо трябва да си спомням кошмари? — скръсти ръце Мишел.

— Ще се изненадаш, когато откриеш колко много неща ни казват кошмарите — меко промълви Хорейшо. — Самият аз стигам до най-добрите си психологически заключения именно когато ме събуди някой гаден кошмар.

— А ако не желая? Това брои ли се?

— Разбира се. Желаеш ли да анализираш кошмарите си?

— Не съвсем.

— Добре. Направих си труда да проверя дневника, в който се записват отклоненията в поведението ти. Попитала си доктор Рейнолдс дали у дома удовлетворяват сексуалните му желания. Имаш ли нещо против да ми обясниш защо си му задала този въпрос?

— Защото все надничаше под халата ми, особено когато си кръстосвах краката. Ако забелязваш, вече нося панталони.

— Е, такъв ми бил късметът — съкрушено въздъхна Хорейшо и отново смени темата. — Дай сега да поговорим за причините, които те отведоха в онзи бар.

— Нали вече го обсъждахме? В продължение на три дни, ако не греша…

— Подигравай се колкото щеш. Но нали трябва да оправдая заплатата си?

— Добре — въздъхна Мишел. — Влязох да изпия едно-две питиета. Ти защо ходиш по заведения?

— По-добре да не знаеш. Само ще посоча, че имам запазени столчета край бара в единайсет различни щата.

— Влязох да пийна нещо — повтори Мишел.

— А после какво стана?

— После участвах в сбиване и ме претрепаха. Такива сбивания са ежедневие в цяла Америка. Е, стига ли да си оправдаеш заплатата?

— Била ли си и преди в този бар?

— Не. Обичам новите места. Авантюристка според дефинициите в дебелите ви книги.

— И аз съм такъв. Но да влезеш посред нощ в заведение в най-престъпния квартал на Вашингтон си е чиста лудост! Мислиш ли, че си направила добър избор?

— Излезе, че не е добър — сладко му се усмихна тя.

— Познаваше ли горилата, с която се сби?

— Не. Честно казано, дори не съм сигурна как тръгна всичко.

— В такъв случай започвай, Мишел. Искам истината, цялата истина.

— Какво означава това?

— Според показанията на един куп свидетели ти си отишла при най-голямата горила в заведението, потупала си го по рамото и си му нанесла най-гадния ритник, който някой някога е виждал.

— Вероятно си наясно, че свидетелските показания се отличават с изключителна неточност.

— Шон е разговарял с човека, когото си нападнала.

Мишел трепна от неочакваната новина, но бързо се съвзе.

— Така ли? А защо?

Но Хорейшо не захапа въдицата.

— Онзи му е казал някои интересни неща. Искаш ли да ги чуеш?

— Виждам, че изгаряш от нетърпение да ме запознаеш с тях — направи се на отегчена Мишел. — Хайде, давай.

— Признал, че си му позволила почти да те убие…

— Сбъркал е — спокойно отвърна тя. — Просто направих погрешно движение и той ме спипа. Точка по въпроса.

— Сестрите казаха, че снощи си викала на сън. „Сбогом, Шон“ или нещо подобно. Защо не му кажеш, ако искаш да сложиш край на партньорството си с него? Или предпочиташ аз да му кажа?

— Не, не, аз просто… — Мишел изведнъж млъкна, усетила капана. — Откъде да знам какво съм викала? Нали съм спала!

— Виж какво, аз съм един от най-добрите анализатори на сънища — въздъхна Хорейшо. — А кошмарите ги интерпретирам напълно безплатно. Имаш късмет, че изобщо се занимавам с теб, но тази седмица бизнесът е в застой.

Мишел извъртя очи.

— Ти вярваш на Шон, нали? — невъзмутимо попита Хорейшо.

— Колкото на всеки друг! — троснато отвърна тя. — Което не е много, особено напоследък.

— Напоследък значи. Какво се е променило за теб напоследък?

— Виж какво, ако продължаваш да се хващаш за всяка дума, ще спра да разговарям с теб! — заплашително го изгледа Мишел.

— Добре, разбрах. Доколкото ми е известно, родителите ти не знаят, че си тук. Искаш ли да се свържем с тях?

— Не! — почти изкрещя тя, после светкавично се овладя и добави: — Слушай, човек се обажда на родителите си, когато го повишат или получи някаква награда, а не когато го затворят в лудницата!

— Защо тогава прие да дойдеш тук?

— Защото Шон каза, че трябва да го направя, за да не ме вкарат в затвора!

— Да избегнеш затвора значи… Това ли е единствената причина, или има и нещо друго?

Мишел се облегна назад и подви дългите си крака под себе си.