Мишел извърна глава с отвращение.

— Дали се е случило нещо интересно в Кемп Пиъри, Саут? — побърза да се намеси Шон. — Имам предвид периода около Втората световна война, когато базата е била под управлението на флота?

— Интересно ли? Не си спомням. Ако изключим евакуираните градчета и съоръженията на ЦРУ, местността е само гори и езера. Защо питаш?

— Мислех си за скрити съкровища, потопени кораби, ей такива неща — разочаровано измърмори Шон.

— Е, имаше и такава легенда — усмихна се Саут. — Но трябва да те предупредя, че е пълна глупост.

— Разкажи ни я, Саут — помоли Хорейшо.

— Защо? Дори да има нещо вярно в нея, вие няма как да се промъкнете в Кемп Пиъри.

— Въпреки това — рече Шон.

Фрийман се облегна назад, помълча известно време и после каза:

— Е, добре. Но става въпрос за нещо, което се е случило много отдавна, още по колониално време.

— Да го чуем! — нетърпеливо заповяда Мишел.

— Хей, госпожице! — обидено я погледна вестникарят. — Не съм длъжен да ви разказвам каквото и да било!

— Спокойно, Саут — вдигна ръка Шон. — Не бързай. — Той седна на един стол срещу бюрото и хвърли убийствен поглед към Мишел, която се настани на ръба на бюрото и заби леден поглед в лицето на журналиста.

— Е, хубаво — примири се Фрийман, облегна се на стола и започна разказа си. — Нали си спомняте за лорд Дънмор, за когото ви разказах предишния път?

— Последният губернатор на Вирджиния, нали? — вметна Шон.

— Именно. Според легендата англичаните докарали тук тонове злато, за да финансират бойните действия. Парите им трябвали за да плащат на шпионите и германските наемници, които се биели на страната на англичаните, а също така и за да привличат местното население на тяхна страна.

Самият Дънмор имал задачата да настрои индианците срещу американската армия и да ги накара да се бият срещу нея. Днес малцина си дават сметка, но по време на войната голяма част от местните са се колебаели чия страна да вземат. Всичко зависело от това кой е победил в поредното голямо сражение и чия армия е окупирала съответното населено място. По тази причина златото на Дънмор би трябвало да играе изключително важна роля.

— Но той е бил във Уилямсбърг — възрази Шон.

— Откъдето са го прогонили, принуждавайки го да се скрие в ловната си хижа Порто Бело — контрира Саут. — Същата, която фигурира в Националния регистър. — Стана и пристъпи към картата. — Ето я тук, почти в центъра на Кемп Пиъри.

Домакинът се върна на мястото си, а Шон стана и закрачи напред-назад.

— Окей, златото е било пренесено в Порто Бело — каза той. — Но какво се е случило с него след това?

— Никой не знае. И не е било в Порто Бело, защото не е съществувало.

— Сигурен ли си? — обърна се да го погледне Шон.

— Нека бъдем реалисти — въздъхна старият вестникар. — Ако в Кемп Пиъри е имало съкровище, все някой трябва да го е открил. Новината за подобно нещо няма как да не се разчуе.

— А ако никой не го е открил? — контрира Шон.

— Съмнявам се. Дънмор не е бил толкова умен, че да скрие така добре планина от злато.

— Територията на Кемп Пиъри включва хиляди квадратни километри — обади се Мишел. — Части от нея със сигурност не са изследвани нито от флота, нито от ЦРУ.

— Възможно е — кимна Фрийман, очевидно скептичен по въпроса. — Но дори да е така, едва ли някой вече може да го открие. Прав ли съм? — Той извърна глава към Шон, който се беше втренчил в нещо, окачено на стената. — Прав ли съм?

Шон продължаваше да гледа втренчено някакъв лист хартия, прикрепен към стената.

— Хей, какво има? — разтревожено попита Мишел.

Шон рязко се обърна.

— Саут, сигурен ли си в точността на онзи списък с вече несъществуващите населени места във Вирджиния, който ни показа предишния път? — възбудено попита той.

— Абсолютно — кимна Фрийман, стана от мястото си и пристъпи към него. — Съставен е от специалистите в Ричмънд и е проверен от властите.

— Това е то, мамка му! — възкликна Шон.

— Какво? — извика Хорейшо.

Показалецът на Шон се заби върху едно име от списъка.

— Ето го! Във Вирджиния е съществувало населено място с името Дънмор!

— Да, ама вече го няма — жлъчно се обади Фрийман. — Сменили са го веднага след като са прогонили разбойника. Днес окръгът се нарича Шенандоа. Доста приятно място.

Шон се обърна и хукна към вратата, следван от останалите. Нещата не бяха свързани нито с нотите, нито с текста към нея. Ключът беше името на песента: Шенандоа.

— Хей, какво толкова важно има в окръг Шенандоа? — извика Фрийман, застанал на прага на офиса си. Замълча колкото да си поеме въздух и изрева: — И не забравяй за споразумението! Искам проклетия „Пулицър“, чуваш ли?

Лодката бавно се плъзгаше в нощния мрак. Скоростта беше едва пет възела. На слабата светлина на контролните прибори се очертаваше самотната фигура зад руля. Застудя и Хорейшо Барнс дръпна ципа на непромокаемото си яке. Моторницата леко се поклащаше от вълните, които вятърът започваше да вдига. След десетилетия навигация в залива Чесъпик той нямаше проблеми с управлението на лодката във водите на Йорк, включително нощем.

Хорейшо отпи глътка кафе от картонената чаша и леко поклати глава. Даваше си ясна сметка, че му бяха възложили най-лесната задача: просто да се влачи по течението и да задържа вниманието на човешките и електронните очи, които несъмнено го следяха от отсрещния бряг. ЦРУ нямаше какво друго да направи, тъй като той се придържаше в свободни за навигация води, далеч от базата.

После той изведнъж си спомни какво се беше случило на Шон, и то съвсем скоро — някой беше стрелял по него, въпреки че се бе намирал още по-далеч, чак на отсрещния бряг. При тази мисъл Хорейшо бързо се сгуши на подвижното столче зад руля. Нямаше смисъл да предлага лесна мишена на мръсниците. Въздъхна и се замисли за съдбата на Мишел и Шон, които неусетно бяха заели важно място в живота му.

— Пазете се, моля ви! — прошепна той срещу вятъра, който ставаше все по-студен и силен. После вдигна глава към небето и добави: — Моля те, Господи, направи така, че да получим минимални присъди, ако ни спипат!

Облечени в леководолазни костюми, Шон и Мишел правеха последен оглед на екипировката си на брега срещу Кемп Пиъри.

Шон пое дълбоко въздух.

— Нямаме право на грешка, Мишел — каза той. — Една погрешна стъпка и сме мъртви!

Мишел не каза нищо.

— Готова ли си? — погледна я той.

Стотици пъти в живота си беше чувала този въпрос, стотици пъти отговорът й беше бърз и категоричен: „Да.“ Но сега се поколеба. В съзнанието й се появиха видения: могъщи и кристално ясни, предупреждаващи за надвисналата опасност. Видя се как блокира в най-неподходящото време, видя се обзета от внезапен, но мощен самоубийствен импулс, който бързо я превръща в труп. Но най-страшното видение беше безжизненото тяло на Шон Кинг, загинал заради нейна грешка.

— Мишел? — докосна ръката й той и тя почти подскочи. — Добре ли си?

Не беше в състояние да го погледне в очите, тялото й започна да трепери.

— Какво има, Мишел?

— Шон, аз… Аз… Не мога да го направя, Шон! — Усети как пръстите му се стягат около китката й и забързано добави: — Съжалявам, но просто не мога да дойда с теб. Сигурно ще ме помислиш за жалка страхливка, но става въпрос за друго… — Останала без думи, тя безпомощно млъкна.

— Престани! — твърдо рече той. — Просто престани! Ти си най-смелият човек, когото познавам! Грешката е изцяло моя. Нямах никакво право да искам това от теб!

— Не можеш да отидеш сам, Шон! — вкопчи се в рамото му тя. — Те ще те убият!

Шон приклекна и започна да опипва маската си, избягвайки погледа й.

— Трябва, Мишел — тихо промълви той. — По много причини.

— Опасността е твърде голяма!

— Такива са повечето неща в живота, за които си заслужава да умрем. — Очите му се насочиха към противоположния бряг. — Там става нещо много лошо. Трябва да разбера какво и да се опитам да го спра.