— Бил винаги преувеличава.

— Не и в този случай. Но той каза и още нещо, което ми се струва интересно.

— Какво?

— Можеш ли да отгатнеш?

— Стига с игрите, за бога — въздъхна Мишел. — Просто ми кажи.

— Добре — кимна Хорейшо. — Той каза, че като малка си била страшно подредена. Всичко около теб е имало своето точно определено място, което е много необичайно за дете. Дори са се шегували с теб. А след това изведнъж си се превърнала в пълната си противоположност.

— Какво толкова? Просто съм го надживяла. На всеки може да се случи. И днес съм абсолютна мърла.

— Права си, че се случва. Но обикновено, когато си само на шест, това не става без причина, а още по-малко само за една нощ. Ако се бе случило в пубертета, изобщо нямаше да му обърна внимание. Всички тийнейджъри са разпилени. На тринайсет май нещо се обърква в някаква определена хромозома и започваш да живееш сред хаос и мръсотия и твърдо да се опълчваш срещу изискванията на родителите ти. А аз просто се питам какво те е тласнало натам далеч преди задействането на въпросната хромозома.

— На кого му пука? Беше толкова отдавна.

— В нашия случай дупката във времето е без значение. Важното е да разберем какво се е въртяло в главата ти тогава.

— Знаеш ли, че никога не сме говорили за отношенията ми с един човек, който изби много хора. Аз не съм психоаналитик, но не мислиш ли, че има връзка със сегашното ми състояние?

— Добре, да поговорим за него — кимна Хорейшо.

Мишел се облегна назад и сложи ръце върху бедрата си.

— Всъщност нямам кой знае какво да кажа. Той беше мил и привлекателен, страшно надарен художник, изключителен спортист и ездач, с много интересна биография. Отнасяше се добре с мен, повдигаше самочувствието ми. Бракът му не вървеше. — Помълча малко и с мрачна ирония добави: — Фактически имаше само един недостатък: беше сериен убиец.

— А ти не си могла да повярваш, че такъв човек е успял да те измами толкова лесно.

— Не е ли нормална реакция?

— Нормална е. Но трябва да се съобразим с факта, че повечето серийни убийци са и големи измамници. То е част от психологическата маска, с която прикриват истинската си същност и която им позволява да подбират жертвите си с голяма лекота. Типичен пример в това отношение е известният Тед Бънди.

— Благодаря, вече се чувствам по-добре — саркастично отвърна тя.

— И заради този единичен инцидент ти зачеркваш години на успешна професионална кариера, обръщаш гръб на здравия разум? Това нормално ли е?

— Изобщо не ми пука дали е нормално. Важно е как се чувствам.

— Мислиш ли, че си го обичала?

— Мисля, че бих могла да го обичам, но след известно време — отвърна след кратка пауза тя. — И всеки път, когато си спомня за него, ми се приисква да повърна или да прережа вените си. В крайна сметка мръсникът се опита да ме убие и ако не беше Шон, със сигурност щеше да го направи.

— Шон Спасителя, а? Без съмнение ти си му била много благодарна.

— Разбира се.

— Но, доколкото съм осведомен, по същото време и той е имал връзка.

— Шон е голямо момче, може да прави каквото пожелае — безстрастно отвърна Мишел.

— Но се получава така, че и той е допуснал голяма грешка.

— Дано да го е разбрал — побърза да каже тя. — Всъщност убедена съм, че го е разбрал.

— Шон умен ли е според теб?

— Един от най-умните, които познавам.

— Но се е излъгал по отношение на онази жена.

— Разбра го обаче навреме и това му помогна. Докато аз си останах заблудена.

— А какво беше отношението ти към връзката на Шон с онази жена?

— Вече ти казах, той е голямо момче.

— Имах друго предвид.

— Чувствах се гадно, какво друго? — рязко отвърна тя. — Сега доволен ли си?

— Гадно, защото е предпочел нея пред теб?

— Май не си много тактичен — присви очи Мишел.

— Да приемем, че е така. Това ли е истината?

— Най-вече защото бях убедена, че се прави на глупак.

— Защо?

— Беше вещица. Бях наясно, че единствената й цел е да го сграбчи в ноктите си. Освен това беше и убийца, въпреки че така и не успяхме да го докажем.

— Подозираш, че е убивала хора, докато се е срещала с Шон?

Мишел се поколеба.

— Не мога да кажа такова нещо. Тя просто не ми харесваше.

— Което означава, че инстинктът не те е подвел по отношение на нея.

— Предполагам — въздъхна Мишел и се облегна назад. — Всъщност никога не съм се замисляла.

— Затова съм тук — кимна Хорейшо. — Да те накарам да се замислиш. А често става така, че пациентите допринасят за този процес, без дори да го съзнават.

— Как така?

— Ами както е станало в онзи бар. Част от теб иска да нарани някого, дори да го убие. Но друга част търси човек, който да те победи, да те накаже, включително и със смърт. В резултат си пребита, но все пак оставаш жива. Не вярвам, че си очаквала точно този резултат, когато си прекрачила прага на въпросния бар.

— Откъде си толкова сигурен? — предизвикателно попита тя.

— Сигурен съм, защото хората, които наистина са решили да умрат, прибягват до далеч по-надеждни средства — такива, от които няма връщане назад. — Пръстите му започнаха да се присвиват един по един. — Изстрел в главата, обесване, газ от кухненската печка, отрова. Такива хора не се нуждаят от помощ. Те искат да умрат и в повечето случаи успяват. А ти не си го искала, ето защо си жива.

— Да предположим, че си прав. Какво ще правим оттук нататък?

— Оттук нататък искам да си поговорим за шестгодишната Мишел Максуел.

— Я върви по дяволите! — извика Мишел, скочи и се втурна към вратата.

Хорейшо бавно завинти капачката на писалката си и доволно промърмори:

— Най-после си дойдохме на думата.

Пред Шон се издигаше масивна триетажна сграда, дълга шейсет-седемдесет метра. Тя беше обединила в себе си различни архитектурни стилове; на покрива се виждаха осем масивни комина и триъгълни прозорци. Имаше английска оранжерия, веранда в тоскански стил и крило с кубе, покрито с медни плочи. От Джоун знаеше, че сградата е била построена от Айзак Ранс Питърман, натрупал състояние в месопреработвателната индустрия. Бе нарекъл сградата на дъщеря си Гуендолин. Името й и в момента беше изписано над арката на входа. Една доста натруфена и помпозна Гуендолин с трудно определима идентичност, помисли си Шон.

На павирания паркинг отпред имаше само една кола — лъскав черен мерцедес кабрио. Хамърът мина покрай униформения пазач на портала и плавно спря до него.

Няколко минути по-късно багажът на Шон беше пренесен в стаята за гости, самият той бе поканен в кабинета на Чамп Полиън — огромно помещение, задръстено от книги, лаптопи, принтери купища чертежи, електронни уреди и принтерни разпечатки със знаци и символи, които Шон никога не би могъл да дешифрира. На гърба на вратата висеше екип за бойни изкуства.

Миг по-късно вратата се отвори и в кабинета се появи Чамп Полиън. Беше висок почти колкото Шон, но по-слаб, около четирийсетгодишен. Кестенявата му коса със сребърни нишки беше старателно сресана на път. Носеше панталон в цвят каки, сако от туид с парчета мека кожа на лактите, бяла риза под тънък пуловер и папийонка. Шон почти очакваше да види лула в ръката му, която щеше да допълни представата за учен от 40-те години на XX век.

Мъжът се настани зад бюрото и качи върху него огромните си маратонки 45-и номер, събаряйки различни предмети.

— Аз съм Чамп Полиън, а вие — Шон Кинг — делово установи той. — Искате ли кафе?

— Да, моля.

Чамп изрови телефона изпод купищата хартия и поръча кафе.

— Разбирам, че случаят е поет от ФБР — обади се Шон.

Чамп кимна.

— Сградата гъмжи от полицаи и федерални агенти, което не ми харесва. И не само на мен.

— Тюринг е бил открит на територията на ЦРУ, така ли?

— Защо Мънк е отишъл там, по дяволите? Нима не е знаел, че онези типове са въоръжени и съвсем не се шегуват?