— Кой да предположи, че ЦРУ има толкова голямо сърце! — язвително вметна Шон, изключи апарата и с отвращение го захвърли на леглото. После отиде в стаята на Мишел да й съобщи новината.

— Трябва да вземем Хорейшо и да се махаме — предупреди го тя, в отговор на което той се обърна и тръгна към вратата. — Къде отиваш?

— На пристанището. Искам да помисля на спокойствие. Хайде, ела. На връщане ще приберем Хорейшо.

Прекосиха гората по тясната пътека и седнаха на кея.

— Господи, къде изчезна Виджи? — с отчаяние промълви Мишел. — Къде?

— Там — отвърна Шон и махна към отсрещния бряг. — На същото място, където убиха баща й.

— А предложението за помощ на Уитфийлд е само за заблуда, така ли?

Той мрачно кимна.

— Значи мислиш, че не е жива?

— Натам вървят нещата.

— Но защо, Шон? Защо Виджи?

— Защото е получила информация от баща си. Някой е разбрал за нещата, които сподели с нас. И е решил да й попречи да ни каже останалото.

— Но как биха могли да научат?

— По всяка вероятност между двата бряга на реката няма никакви тайни.

Мишел отправи замислен поглед към спокойните води на Йорк. Спокойни поне засега.

— Знам какво означава ЦРУ — тихо промълви тя. — Но да убият едно дете?

— Шегуваш се, нали? — горчиво попита той. — Когато става въпрос за националната сигурност, тези типове са готови да убият дори собствените си майки!

— Какво ли е открил Мънк? — въздъхна тя. — Толкова ли е важно, че е трябвало да го премахнат и да отвлекат и дъщеря му?

— Нямам отговор на този въпрос. Знам твърде малко, а вероятно и не съм достатъчно умен. Но в едно съм сигурен: Мънк е станал жертва на предумишлено убийство, Лен Райвест — също. Все още не знам мотивите. Възможно е да са били убити от различни хора или организации и по различни причини, но убийството им е факт. Мънк Тюринг е познавал възрастен човек, който по всяка вероятност е бил военнопленник в Кемп Пиъри и му е разказал за нещо, което се е случило там, и го е накарало да влезе в забранената зона и да бъде убит.

— Тоест Хенри Фокс е успял да избяга, но Мънк не е имал този късмет, така ли?

— Така изглежда — мрачно въздъхна Шон.

— А сега и Виджи! — преглътна сълзите си тя и той побърза да я прегърне през раменете.

— Съжалявам, Мишел. Този път оплетох конците, при това здравата.

— Двамата я изпуснахме, Шон — простена през сълзи младата жена. — Двамата!

Шон помълча известно време, после бавно заговори:

— Сутринта излязохме някъде около шест, още беше тъмно. Алиша беше заета с нотите. Това означава, че след нашето излизане всеки би могъл да дойде и да отвлече Виджи. Една бърза моторница може да пресече реката за броени минути.

Мишел мълчеше, сълзите се стичаха по лицето й. Той бръкна в джоба си и й подаде носната си кърпа.

— Какво ще правим сега? — прошепна тя.

— Сега аз ще отида да прескоча онази ограда — отвърна с мрачна решителност той, отправил поглед към отсрещния бряг.

— Какво?! — сепнато се отдръпна тя.

— Няма друг начин, Мишел. Аз обърках нещата и оставих Виджи без охрана. Не мога просто да седя спокойно и да чакам развоя на събитията. Ще се опитам да я спася, защото съм длъжен да го направя.

— Добре — въздъхна тя. — Кога тръгваме?

— Ти няма да дойдеш.

— В такъв случай и ти няма да ходиш никъде.

— Не мога да ти го позволя, Мишел! Нима не разбираш, че всичките ми разсъждения могат да се окажат погрешни? Нямам право да рискувам живота ти!

— Какъв живот, Шон? Понякога дори не знам коя съм. В момента мисля единствено за Виджи Тюринг. По тази причина или ще прескочим проклетата ограда заедно, или и ти няма да мръднеш оттук!

Той мълчаливо я гледаше, трогнат и едновременно горд от предаността й. Но после си спомни за предупрежденията на Джоун и Хорейшо и сърцето му се сви.

— Утре вечер ще кацне поредният самолет на ЦРУ — добави тя. — Не мислиш ли, че ще се опитат да изведат Виджи с него? Имам чувството, че поне дотогава ще я оставят жива.

Той не отговори и отново насочи поглед към отсрещния бряг. Запита се дали наистина иска да се изпречи на пътя на човек като Иън Уитфийлд. Отговорът беше отрицателен. След което тръсна глава. Да, разбира се! Не само беше готов да се изпречи на пътя му, но и да го смачка!

После внезапно му хрумна една идея и той скочи.

— Хайде, тръгваме!

Обаждането на Тоби Рукър дойде малко преди Хорейшо да приключи с опаковането на нещата си.

— Успях да открия нещичко — обяви той. — Горе-долу по времето, което ви интересува, на около час път нагоре, към Смоуки Маунтънс, е била открита изоставена кола. По онова време бях репортер на свободна практика, но още си спомням случая.

— Чия собственост е била колата?

— На някой си Уилям Джойнър, сержант в армията. През седемдесетте години работел в тукашния център за набиране на доброволци.

— Какво се е случило с него?

— Никой не знае — въздъхна Рукър. — Колата му била празна. Разследването на полицията и военните не довело до нищо.

— Женен ли е бил?

— Не, макар че е наближавал трийсетте. Постъпил в армията на осемнайсет, участвал във Виетнамската война. Завърнал се в Щатите около шест години, преди да изчезне.

— Някакви романтични връзки? — колебливо попита Хорейшо. — Приятелки, гаджета?

— В архивите не е отбелязано нищо. Защо питате?

— Просто така — бързо отвърна Хорейшо.

— А защо изобщо се интересувате от него, ако смея да попитам? Саут не ми каза нищо.

— От любопитство, нищо повече. Казвате, че разследването не е довело до нищо, така ли?

— Точно така. Няма ли труп, няма следствено заключение. Може би на Джойнър просто му е писнало от войската и е решил да смени професията. Има много такива случаи.

Хорейшо благодари и прекъсна връзката. По всичко личеше, че преди да изчезне, този Джойнър бе имал интимна връзка със съпругата на Франк Максуел. Никой не бе открил тялото му. Но какво бе видяла преди години Мишел? Какво я бе наранило толкова дълбоко? Психоаналитикът добре знаеше, че отговор на тези въпроси може да му даде единствено тя. Дори да бе прогонила спомена с усилие на волята, той със сигурност бе някъде там, погребан дълбоко в подсъзнанието й.

Шон и Мишел влязоха в хангара за лодки, взеха няколко инструмента и ги разпределиха по раниците си. После се върнаха в централната сграда и казаха на пазача, че трябва да помогнат на Хорейшо.

— Изнасяме се по нареждане на Чамп.

Пазачът кимна и им направи знак да влязат. Двамата изкачиха тичешком стълбите до последния етаж и бързо се насочиха към предишната стая на Шон. Влязоха в нея, затвориха вратата след себе си и се обърнаха към стената, зад която според изчисленията на Виджи би трябвало да се намира тайната стая.

— Врата със сигурност има, но ние нямаме време да я търсим — каза Шон и вдигна раницата си. След няколко минути напрегната работа в стената зейна малка дупка. Шон включи фенерчето и надникна през нея.

— По дяволите! — изруга той.

— Какво?

— Ще видиш — отвърна той. — Да побързаме!

Атакуваха стената с подновено усърдие. Не след дълго дупката стана достатъчно широка, те се промушиха през нея и огледаха стените, отрупани със сложна електронна апаратура. В дъното се виждаше малка врата.

— До нея се стига през заключената стая от другата страна — досети се Шон.

Телевизионните монитори край една от стените показваха картина от вътрешността на всички бараки.

— Ето я номер едно — махна към един от тях Шон.

— А тази тук трябва да е номер две, която е на разположение на Чамп — добави Мишел, после насочи вниманието си към компютърните екрани в съседство, по които течеше бавен, но непрекъснат поток от цифри.

— Записват тайно цялата информация от залата на Чамп Полиън! — възкликна Шон.

— Значи Лен Райвест е бил прав за присъствието на шпиони в Бабидж Таун — кимна Мишел. — Но не е знаел, че става въпрос за електронен шпионаж. — Вниманието й беше привлечено от малка червена лампичка на стената, която тревожно мигаше. — По дяволите! — възкликна тя. — Дано не е това, за което си мисля!