— Моля те, Шон! — проплака тя и още по-здраво се вкопчи в него.

Той нахлузи маската и отново провери екипировката си.

— Ако не се върна до разсъмване, свържи се с Хейс и му разкажи всичко — глухо рече той и нежно се освободи от впитите в рамото му пръсти. — Всичко ще бъде наред, Мишел. Скоро пак ще се видим.

Миг по-късно се плъзна във водата и изчезна. Мишел се отпусна на глинестия бряг. Никога в живота си не беше изпитвала по-силно чувство за самота и за срам. Легна по гръб на влажната земя и насочи поглед към навъсеното небе. От очите й рукнаха горчиви сълзи.

Сред облаците тя видя странни видения, страшни картини, свързани с детството й. Те бавно приемаха формата на чудовищата от кошмарите й — същите, които не успя нито да разбере, нито да обясни. Появи се малко, изплашено до смърт момиченце, протегнало ръчички за помощ. Цял живот беше останала самотна, защото не можеше да се довери на никого. После се бе появил един човек, който отначало спечели уважението, а след това и доверието й. Който многократно й доказа, че никога няма да я подведе, който жертва абсолютно всичко, за да й помогне. Току-що тя позволи на този човек да се плъзне в мътните води на Йорк. Сам, без нея. За да изпълни една самоубийствена мисия. Отново сам.

Виденията изведнъж се стопиха и изчезнаха, облаците отново възвърнаха обичайния си сивкавометален вид. Мишел скочи крака, провери екипировката си и нагази във водата.

Шон се придвижваше на метър под повърхността на водата, използвайки уред за придвижване под вода, на който помагаше с равномерни тласъци на плавниците. Дишаше благодарение на малката кислородна бутилка, прикрепена директно към маската. Към глезена му беше привързана торба от непромокаема материя. Общо взето, екипировката за операцията беше доста импровизирана, събрана в последния момент. Това предполагаше хиляди начини за провал и само няколко с шанс за успех.

Името на песента доказа, че е на прав път. Преди години окръг Шенандоа се е наричал окръг Дънмор. Макар и далечна, връзката между двете наименования сочеше в една-единствена посока: към ловната хижа Порто Бело на територията на Кемп Пиъри. Без съмнение това е била крайната цел на Мънк Тюринг. За да разбере каква е била тя, той трябваше да мине по неговия път, въпреки че той го беше отвел до смъртта.

Достигна брега съвсем близо до мястото, на което беше акостирал Мънк Тюринг. Надяваше се Хорейшо Барнс да е успял да привлече вниманието на охраната. В душата му потрепваше слабата надежда, че управата на Кемп Пиъри не вярва някой друг луд да направи опит за проникване след неотдавнашната смърт на Тюринг.

Използването на електрическо фенерче беше изключено. Шон извади от раницата си очила за нощна виждане, сложи ги и натисна копчето. Пред очите му се появи зеленикаво сияние, сред което смътно се очертаваха контурите на терена. Не беше кой знае какво, но друг начин за придвижване в мрака нямаше.

Шон скри уреда за придвижване под вода в храстите и запълзя към оградата, откъдето връщане назад нямаше. Спря на известно разстояние от нея и включи малък апарат, чиято единствена функция беше да регистрира наличието на електрическо напрежение. Насочи го към оградата и зачака зелената лампичка да светне. В следващата секунда тя се появи. Това означаваше, че по оградата не тече ток и че върху нея липсват сензори за наблюдение.

Според събраната предварителна информация Шон беше наясно, че ЦРУ бе отхвърлило идеята да харчи пари и време за сигурността на отдалечените райони. За сметка на това охраната на съоръженията в действащата база беше на изключително високо ниво — една смъртоносна и високо ефективна машина. По тази причина Шон разчиташе на Хайнрих Фукс, който вероятно бе единственият затворник, успял да се измъкне от военнопленнически лагер.

Но в момента му се струваше наивно и нелепо да залага свободата, а вероятно и живота си на карта, която се беше оказала печеливша преди повече от шейсет години. Изведнъж го обзе страх, който граничеше с паника. Проснал се в червеникавата кал на брега на реката, той се готвеше да проникне в една от най-добре охраняваните секретни бази на Съединените щати. Прииска му се моментално да се гмурне в подканящите води на реката и да се прибере у дома. Но не можеше дори да помръдне. Беше като парализиран.

После нещо го докосна по рамото и той едва не изкрещя. Спряха го топли устни, долепили се до ухото му.

— Спокойно, Шон — прошепна Мишел. — Ще се справим заедно.

Обърна се. Тя беше коленичила до него. Изражението на лицето й му каза всичко. Той стисна ръката й и леко кимна. Как изобщо се беше усъмнил в нея, по дяволите? За такива операции тя бе по-подготвена дори от самия него!

Парализата и паниката изчезнаха така внезапно, както се бяха появили. Той напълни дробовете си с въздух и запълзя напред, следван от Мишел. Стигнаха до оградата. Тя остана да наблюдава, а той извади ножици за метал и проряза малка дупка в мрежата. Прехвърлиха раниците си и се промушиха през нея, след което Шон старателно закрепи мрежата на мястото й. Обърнаха се и потънаха в гората.

Няколко минути по-късно спряха и Шон извади картата на Хайнрих Фукс. Полетата й бяха покрити с изчисленията, които бяха направили заедно преди началото на операцията. Наложи се да рискуват и да включат фенерчето.

Фукс не бе маркирал входа на тунела. Но и да го беше направил, той отдавна щеше да е заличен от времето. Но Мънк Тюринг им бе помогнал, добавяйки под картата посоките на компаса, пътеките за придвижване и всичко останало. А ключът към пълното разшифроване беше поверил на дъщеря си. Шон си даваше ясна сметка, че Мънк не беше рискувал живота си просто за да измине пътя за бягство на немския военнопленник. Несъмнено бе имал друга, далеч по-важна причина да го направи.

Следвайки указанията на Тюринг, те се отправиха на северозапад и се озоваха на малка, заобиколена от брези полянка. Това беше мястото. Шон започна да измерва разстоянието с крачки, но Мишел го спря.

— Колко висок е бил Тюринг?

— Един и седемдесет.

— Ти си със седемнайсет сантиметра по-висок — прошепна тя. — Нека аз измеря разстоянието.

Направи го с по-малки крачки от нормалните за нея. Мънк Тюринг трябва да е бил изключително прецизен човек, помисли си Шон, докато гледаше как Мишел се промъква между дървета и храсти, които изглеждаха абсолютно лишени от човешко присъствие. Въпреки това беше сигурен, че всеки момент ще открият входа на тунела.

Отпусна се на колене и започна да опипва земята. За маркировка служеха дълги и жилави ластари, които се вписваха в терена напълно естествено. Тайният вход беше маркиран с V а не с обичайното X. Буквата на Виджи, която присъстваше и в писмото. Присъедини се към Мишел и двамата започнаха да ровят с ръце земята.

Скоро напипаха дебела дъска и започнаха да я теглят нагоре. Оказа се, че тя е част от солиден дървен капак с размери метър на метър, под който зейна дълбока дупка.

Влязоха в нея, увиснаха на ръце и бавно разтвориха пръсти. Приземиха се меко на пръстения под на тунела, който се оказа на около два метра под дупката. Мишел се покатери на раменете на Шон и дръпна капака на мястото му.

— Мънк е използвал въже, което е пуснал вътре, преди да скочи — прошепна тя и посочи с ръка към стената. — Иначе не би могъл да затвори входа.

— И аз нося въже — отвърна Шон. — На връщане пак ще те повдигна, за да го завържеш горе.

Уверили се, че капакът е на мястото си, те рискуваха да включат фенерчето. Тунелът се спускаше надолу, таванът беше твърде нисък за високи хора. Стените бяха от червеникава глина, сухи и солидни, подсилени от масивни дървени подпори, които минаваха и под тавана.

— Едва ли отговарят на елементарните изисквания за сигурност на рудниците — нервно прошепна Мишел. — Хайнрих Фукс ли ги е поставил? Според мен е непосилна работа за сам човек.

— Тук са работили и други пленници, но само той е успял да се измъкне — отвърна Шон.