На другата сутрин Шон се обади на Хорейшо Барнс — психолог от Северна Вирджиния. Той наближаваше шейсетте, но въпреки това връзваше косата си на опашка и имаше гъста, добре оформена брадичка със сребристи нишки. Предпочиташе да носи избелели джинси и черна тениска, придвижваше се със стар „Харли Дейвидсън“. Беше се специализирал в проблемите на представителите на реда, предизвикани от стреса в работата им.

Шон подробно го запозна със събитията в бара и обясненията на Родни относно боя. След което си запази час с уговорката Хорейшо да бъде представен като обикновен лекар, който трябва да прегледа раните на Мишел.

Домът на Хорейшо Барнс беше необикновен като собственика му. Беше някогашен склад — просторен и ветровит, с дълга редица отдавна немити прозорци. Книгите бяха струпани направо на пода. Бюрото му представляваше две магарета за рязане на дърва, върху които беше закована стара врата. В един от ъглите блестеше черният харли.

— Оставя ли го отвън, на сутринта едва ли ще го намеря — обясни с широка усмивка домакинът. — Шон, ти изчезвай! Мишел няма нужда от теб, докато ми разказва за себе си.

Мишел не реагира, но Шон покорно ги остави насаме и тръгна към задръстеното от непотребни вещи преддверие. Един час по-късно Хорейшо се присъедини към него, оставяйки Мишел сама в огромното помещение на някогашния склад.

— Тя има доста сериозни проблеми, Шон…

— Колко сериозни?

— Според мен тя има нужда от известно време в клиника.

— Не правиш ли тази препоръка само за хора, които представляват опасност за себе си или за околните?

— Имам чувството, че е влязла в онзи бар с намерението да умре.

— Тя ли ти каза? — подскочи Шон.

— Не, работата ми е да чета между редовете.

— Коя болница имаш предвид?

— Една частна клиника в Рестън. За съжаление е скъпичка, приятелю.

— Ще намеря начин да осигуря парите.

Хорейшо седна на една дървена каса и му направи знак да стори същото.

— Хайде, започвай — рече той. — Искам да чуя какво мислиш за проблемите й.

Шон се подчини и в продължение на половин час му разказва за случилото се в Райтсбърг.

— Изненадан съм, че само един от вас се нуждае от терапия — заключи Хорейшо. — Сигурен ли си, че на теб ти няма нищо?

— И двамата пострадахме, но Мишел беше засегната много по-силно.

— Очевидно е престанала да вярва на преценките си, което за нея е тежък удар.

— Много държеше и на младежа — кимна Шон. — Но после разбра какъв е всъщност. Предполагам, че всеки на нейно място би бил потресен.

— А ти как го прие? — погледна го внимателно Хорейшо.

— Как мога да го приема? — изненада се Шон. — Та онзи психопат бе избил сума ти народ!

— Нямам предвид убийствата. Питам, как прие факта, че Мишел е свързана с друг мъж?

— Е, по онова време аз също имах връзка — отвърна с въздишка Шон.

— Нямам предвид точно това.

Шон изпитателно го погледна, но приятелят му отказа да навлезе в темата.

— Мислиш ли, че ще се оправи?

— Само ако тя пожелае. Ако не е сигурна, поне можем да й покажем как да го направи.

— Ами ако не иска?

— Става дума за друга планета — въздъхна Хорейшо. — Помни, че е влязла в бара отчасти с идеята да умре. Но в постъпката й все пак има и нещо друго. Фактът, че е влязла там и е решила да се бие с най-голямото говедо, може би ще се окаже сигнал, че иска да се оправи.

— Това пък откъде го измисли? — изгледа го невярващо Шон.

— Било е вик за помощ, приятелю. Странен, дори налудничав, но вик за помощ. Любопитно е да се разбере как е стигнала до него. Явно проблемите й не са от вчера.

— Имаш ли някакви предположения?

— Тя вече не вярва на инстинктите си. Следващата спирка е барът и юмруците на онази горила. Наказанието.

— Наказание ли? За какво?

— Не знам.

— А ако откаже да постъпи в клиниката? — загрижено го погледна Шон.

— Никой съдия няма да постанови принудително лечение. Или ще влезе в клиниката, или аз ще се заема с нея тук, в кабинета.

— В такъв случай ще намеря начин да я вкарам там.

— Как?

— Като се направя на адвокат.

Същата вечер, малко след като се прибраха в мотела, Шон седна на масата срещу Мишел и предпазливо започна:

— Човекът, когото си нападнала в бара, е повдигнал обвинение в съда. Мисля, че ще успея да уредя нещата, без да се стига до дело, но съдията ще иска нещо от теб.

— Например? — попита Мишел. Беше се свила на стола и избягваше погледа му.

— Психиатрично лечение. Хорейшо знае едно място, което е подходящо за теб.

— Мислиш, че съм луда, така ли? — втренчи се в него тя.

— Няма значение какво мисля аз. Ако държиш да бъдеш осъдена и да прекараш известно време в друго заведение, аз нищо не мога да направя. Но ако се съгласиш да се лекуваш, обвиненията срещу теб ще отпаднат. Според мен сделката си заслужава.

Шон замълча, молейки се тя никога да не разбере, че е говорил пълни глупости. За щастие Мишел прие идеята и подписа декларация, която му даваше право да се информира за хода на лечението и състоянието й. А той изобщо не изпита угризения заради малката измама. Сега оставаше Хорейшо Барнс да демонстрира магическите си способности.

— Не очаквай чудеса — предупреди го на следващия ден психоаналитикът, когато се срещнаха в някакво кафене. — Тези неща изискват време. А и тя има крехка психика.

— Никога не ми е приличала на човек с крехка психика — скептично поклати глава Шон.

— Външно е така. Но в душата й се вихрят коренно различни емоции. Тя е класически пример за победител с ясно изразени обсесивни инстинкти. Сподели, че тренирала по няколко часа дневно. Вярно ли е?

— Доста дразнещ навик — кимна Шон. — Но отдавна не е прибягвала до него.

— Не е ли прекалена чистница? По време на разговора ни отказа да отговори на този въпрос.

Шон за малко не се задави с кафето.

— Ако можеше да надникнеш в джипа й, изобщо нямаше да задаваш подобен въпрос. Тя е най-голямата мърла на света. Винаги има какво да прибави и към най-голямата купчина боклук.

— Вярно ли е, че е единственото момиче от петте деца в семейството?

Шон кимна.

— Баща й е бил полицейски началник в Тенеси, а всичките й братя са ченгета.

— Това вече е прекалено, Шон. Ако аз бях член на подобно семейство, едва ли щях да бъда арестуван двайсетина пъти още преди да завърша колежа.

— Бил си машина за нарушения, а? — усмихна се Шон.

— Беше през шейсетте, човече. Всеки под трийсет беше машина за нарушения.

— Все още не съм се свързал с родителите й. Не ми се иска да ги уведомявам за последните събития.

— Къде са те?

— На Хаваите, където се радват на втори меден месец. Свързах се с най-големия й брат Бил Максуел, който е полицай във Флорида. Разказах му само част от инцидента. Той настоя да тръгне незабавно. Убедих го да не идва. Тя ще се оправи ли?

— Знам какво искаш да чуеш, но все още не мога да ти отговоря — поклати глава Хорейшо. — Всичко зависи от нея.

По-късно през деня Шон отиде да види Мишел в клиниката. Завари я облечена в джинси и широка тениска, а косата й беше вързана на конска опашка.

Той седна на стола срещу нея. Взе ръката й между дланите си, а тя не се възпротиви.

— Ще се оправиш, Мишел.

Не беше сигурен дали не греши, но пръстите й май се стегнаха около ръката му. Побърза да ги стисне в отговор.

Вечерта реши да използва един от банкоматите в района и почти се изсмя на жалката сума, която се появи на дисплея. За съжаление още първите вноски за клиниката се оказаха доста солени и не можеха да се покрият с осигуровката на Мишел. Притиснат от безпаричието, Шон изтегли част от пенсионните си вноски, с което автоматично си навлече строги финансови санкции. Осребри и една стара застрахователна полица. След инцидента с Мишел той изобщо не беше работил, което нямаше как да не се отрази на финансите му.