— Гнездо на стършели? — погледна го въпросително тя.

Шон сви рамене, пристъпи напред и почука по стената.

Шумът моментално утихна.

— Май е гнездо на човеци — поклати глава той и плъзна пръсти по голата стена. Не след дълго откри каквото търсеше: малка желязна кука. Дръпна я и част от стената се отвори.

Нещо го блъсна в краката, друго се стовари върху гърдите му и го повали. Коридорът се огласи от стъпки на бягащи крака.

Докато се надигаше, ушите му се изпълниха и с други звуци: писъци и смях.

Обърна се. Пищеше момченце на около осем години, попаднало в желязната хватка на Мишел. А смехът идваше от нея — висок и подигравателен, очевидно предназначен за самия Шон.

Той стана и изтупа прахта от дрехите си.

— А сега е твой ред, господинчо — заяви с престорена строгост Мишел и разтърси детето. — Име, чин, служебен номер!

Момчето страхливо я погледна и Мишел изведнъж усети, че все още държи пистолета си в ръка.

— Уф, извинявай — направи гримаса тя и побърза да го прибере в кобура. — Хайде, започвай веднага. Какво търсиш тук?

— В такава къща лесно можеш да пострадаш, синко — обади се Шон.

— О, ние често идваме тук, но никой не е пострадал — оправда се детето.

— Тайна стая, а? — поинтересува се Шон, надничайки през процепа. — Как успяхте да я откриете?

— Брат ми Теди я откри, когато беше малък. Сега е мое владение. Всичките стари къщи имат тайни стаи.

Шон хвърли кос поглед към Мишел. После извади една десетдоларова банкнота от портфейла си и я подаде на момчето.

— Благодаря, синко.

Хлапето хукна навън, а те го последваха и седнаха на каменната пейка край входа.

— Значи ще търсим тайната стая на Бабидж Таун, а? — прошепна Мишел.

— Аха.

— А защо, ако мога да попитам?

— Да се намираме на работа. А ако наистина се окаже, че в Бабидж Таун действат шпиони… — Шон замълча, оставяйки изречението си недовършено.

— Те ще използват именно тази тайна стая, така ли? — довърши вместо него Мишел. — И от нея ще изпълзяват за тайните си нощни мисии? О, я стига!

— Какво ти е известно за Кемп Пиъри?

— Казах ти горе-долу всичко, което знам.

— В интернет няма нищо особено, освен няколко стандартни публикации.

— Това изненадва ли те?

— Човекът, който ме посрещна на летището, каза, че по време на Втората световна война базата била собственост на Военноморския флот и там се обучавали тюлени. След войната я напуснали, но през петдесетте години отново се върнали, прогонвайки всички местни.

— Кои всички?

— В околностите е имало две градчета: Магрудър и още едно, на което не помня името. Предполагам, че къщите още стоят.

— Но какво общо има това с разследването?

— Нищо — призна той. — Просто гимнастика на ума, докато ми хрумне нещо по-съществено.

— Като говорим за нещо по-съществено, нека те попитам, откъде Райвест е познавал Мънк Тюринг?

— Отначало твърдеше, че не го познава много добре, но когато си пийнахме, каза нещо интересно.

— Какво?

— Веднъж двамата ходили на риба, някъде нагоре по реката. Били с малка лодка и си пиели бирата просто защото не очаквали да уловят нещо.

— И?

— По едно време Мънк погледнал към Кемп Пиъри и казал: „Не е ли ирония на съдбата, че онези там пазят най-големите тайни на света?“

— А защо го е смятал за смешно? — въпросително го погледна Мишел.

— И Райвест го попитал същото, но Мънк замълчал.

— Не виждам с какво може да ни помогне тази случка.

— Аз не познавам Мънк Тюринг, но имам чувството, че той не е бил от хората, които говорят празни приказки. Хайде, тръгваме.

— Къде?

— Преди малко ти споменах, че в интернет има съвсем малко публикации за Кемп Пиъри.

— И какво от това?

— Автор на две от тях е човек на име Саут Фрийман, който живее в Арч — едно градче наблизо. Издател е на местния вестник и има славата на най-добрия местен историк. Според мен единствено той може да ни предложи повече информация за Кемп Пиъри.

Мишел се плесна по бедрото и бавно се изправи.

— Саут Фрийман, Мънк Тюринг, Чамп Полиън? Що за шантави имена са това, по дяволите?

Арч се оказа съвсем малко градче с един-единствен светофар и няколко магазинчета по главната улица, по средата на която минаваше отдавна изоставена железопътна линия, наподобяваща белези от шевове върху отдавна зараснала рана. Редакцията на „Магрудър Газет“ се помещаваше в едноетажна тухлена сграда, която плачеше за ремонт. Ръждясала табела на входа гласеше, че там е седалището и на Историческото дружество на Магрудър.

— Защо вестникът не се казва „Арч Газет“, след като се издава в градчето Арч? — попита Мишел, докато паркираше джипа.

— Имам своите съмнения, но по-добре да попитаме добрия стар Саут — отговори неопределено Шон.

Посрещна ги надхвърлил шейсет чернокож дългуч с изпито лице и посребрена брада. От тънките, напукани устни стърчеше запалена цигара.

— Саут Фрийман — протегна им ръка той. — Получих телефонното ви съобщение. Уверявам ви, че сте попаднали на най-подходящото място, след като проявявате интерес към историята на региона.

Влязоха в малкия офис, задръстен от метални шкафове и две очукани бюра, върху едното от които блестеше нов компютър. По стените имаше увеличени фотографии на местните забележителности, включително една сателитна снимка на Кемп Пиъри, под която висеше табела с надпис: АДЪТ НА ЗЕМЯТА.

— Виждам, че сте запален почитател на най-голямата разузнавателна централа в страната — посочи надписа Шон.

— Че как иначе? — сви рамене Саут. — Държавата отне бащините ни къщи и ни изрита на улицата.

— Сторили са го военните, а не ЦРУ — поправи го Шон.

— Военните, флотът, ЦРУ — все тая. За мен всички те са представители на Империята на злото.

— Прочетох статиите ви за Кемп Пиъри — смени темата Шон.

— Не сте имали кой знае какъв избор, нали? — отбеляза Саут, смачка цигарата си в пепелника и веднага запали нова. Мишел прогони с ръка облаците тютюнев дим над главата си.

— В Магрудър ли сте живели? — стрелна го с поглед тя. — Предположих, че е така заради името на вестника ви.

— Да — кимна домакинът. — На днешната територия на Кемп Пиъри имаше две населени места: Биглърс Мил и Магрудър, където съм роден. Сега те съществуват единствено в списъка на изчезналите градове от официалния регистър на Вирджиния.

— И такава статистика ли има? — вдигна вежди Шон.

Вместо отговор Фрийман посочи продълговат лист, прикрепен към дъската за съобщения.

— Убедете се сами. Там са записани всички окръзи, градове и села, които са се слели с други населени места, били са преименувани или като Магрудър са били присвоени от проклетото правителство.

Шон се приближи към дъската и хвърли един поглед на списъка.

— От статиите ви става ясно, че къщите все още са там, всъщност дори цели квартали.

— Не мога да се закълна — въздъхна възрастният мъж. — Нали разбирате, че там не допускат такива като мен. Но хората, които са били на това място, твърдят, че повечето от къщите са непокътнати. Включително тази, в която съм се родил и отраснал. Ето защо кръстих вестника „Магрудър Газет“. Моят начин да поддържам илюзията, че градчето все още е живо.

— Всички са правили жертви по време на войната — отбеляза Шон.

— Нямам нищо против саможертвите, стига да се правят от всички.

— Какво искате да кажете?

— Навремето в Магрудър са живели главно работници от така наречената афроамериканска общност. Тогава ги наричали цветнокожи. Не съм виждал флотът да прочиства някой от богатите квартали в околността, населени с бели. Никой от тях не беше прогонен. Все старата история: изритай бедните чернокожи, защото на никого не му пука за тях.

— Разбирам проблема, Саут — меко промълви Шон. — Наистина го разбирам. Но ние дойдохме, за да поговорим за Кемп Пиъри и историята на региона.