— Да бе, вярно! — ухили се до ушите онзи. — Чу ли какво каза тоя тип, скъпа?

Хорейшо се обърна и вдигна ръка.

— Но в такъв случай ще влезе в затвора до края на дните си за въоръжен грабеж и убийство — предупреди той. — А доколкото ми известно, в добрия стар Тенеси още не са отменили смъртното наказание. Нали така, Дарил? Тук все още има смъртно наказание за убийците, а и за техните съучастници

Нещастникът зяпна, неспособен да измисли отговор.

Хорейшо се обърна към Линда Сю.

— А ти гледай да не се гръмнеш, без да искаш!

— Сложила съм проклетия предпазител — сопнато отвърна тя.

— Това е цяло чудо, защото съм чувал, че револверите нямат предпазители.

— О — възкликна жената.

— О, я!

Старческият дом действително се оказа на около един час път. В коридора се носеше острата миризма на урина и човешки изпражнения.

Хорейшо често бе посещавал подобни държавни заведения, защото депресията е обичайно явление сред старите хора. Всъщност кой не би изпаднал в депресия в подобна дупка? Старците бяха подредени като щайги в инвалидните си колички и проходилки.

Откъм рецепцията долетя тенекиеният смях на някакво телевизионно предаване, който обаче не беше в състояние да заглуши кашлицата и стенанията на остатъците от едно поколение, изоставено сред воняща купчина бетон и разбити надежди.

Линда Сю вървеше бързо, без да обръща внимание на страданието около себе си.

Две минути по-късно влязоха в стаята на баба й с размери два на три, обзаведена с личен телевизор, който не даваше признаци на живот. Обитателката й седеше на един стол, облечена в униформения кариран халат. От износените чехли преливаха подути зачервени крака, мрежичка пристягаше оредялата бяла коса. Лицето й беше изпито и сбръчкано, а зъбите — жълти, разкривени и протрити като речни камъни. Но очите й, макар загубили цвета си, бяха ясни и спокойни.

— Отдавна не си идвала, Линди — каза тя с мек южняшки акцент.

Линда Сю прие забележката с видима досада.

— Заета съм — сопна се тя. — Гледам деца, грижа се за мъж.

— Кой мъж? Онзи, който е в затвора, или другият — който ще влезе?

Хорейшо е мъка сдържа усмивката си. Старицата явно не страдаше от деменция.

— Тоя човек се интересува от хората, които са живели едно време в квартала — смени темата Линда Сю, посочвайки Хорейшо.

Погледът на баба й се премести върху лицето му. В очите й проблесна любопитство. Може би се радваше, че някой ще я накара да забрави за момент мрачното ежедневие, помисли си той и разтърси ръката й.

— Казвам се Хорейшо Барнс. Много се радвам да ви видя. Благодаря, че ми отделяте от времето си.

— Хейзъл Роуз — отвърна жената. — Тук времето е единственото нещо, с което човек разполага в изобилие. Какво ви интересува?

Той накратко й разказа за семейство Максуел.

— О, разбира се, че ги помня — кимна тя. — Франк Максуел изглеждаше много представителен в униформата си. Имаше един куп момчета — всичките едри и хубави.

— А помните ли дъщеря им Мишел?

— Да. — Хейзъл се облегна. — Я ми кажете, защо се интересувате от тях?

— Сигурно ще ви се стори отегчително.

— Едва ли ще е по-отегчително от живота ми тук. Затова започвайте. Със сигурност ще разнообразите живота на една самотна старица.

— Представители на семейството ме наеха да разкрия някои неща, случили се по времето, когато Мишел е била шестгодишна. Някъде преди двайсет и седем-осем години.

— Случили се? Какво по-точно?

— Нещо, което е довело до рязка промяна в личността й.

— Едно шестгодишно дете не може да бъде личност — изсумтя Линда Сю.

— Напротив — поклати глава Хорейшо. — Личността на човек се формира именно на шест-седемгодишна възраст.

Линда Сю отново изсумтя и започна да си играе е каишката на чантата, а той насочи вниманието си към възрастната жена.

— Да сте забелязали нещо подобно? Знам, че е било отдавна, но спомените ви много ще ми помогнат.

Хейзъл навлажни устните си и се замисли.

— Отивам да изпуша една цигара — стана Линда Сю, на която очевидно й доскуча. Пръстът й предупредително се заби в лицето на Хорейшо. — Тук има само един изход, затова хич и не помисляй да се измъкваш без… Ти знаеш какво. — Тя дари баба си с крива усмивка и напусна стаята.

— Колко й обещахте? — попита Хейзъл, загледана след внучката си.

Хорейшо се усмихна и придърпа един стол.

— Стотачка. Която по-скоро би трябвало да предложа на вас.

— Тук няма къде да ги харча — махна с ръка възрастната жена. — По-добре ги дайте на Линди. С тъпаците, с които живее, парите винаги са й добре дошли. И ето я днес: с четири деца от четири различни донора на сперма, извинявайте за израза. И вероятно с още четири, преди да приключи е раждането.

Старицата млъкна и отново се замисли, а Хорейшо реши да остави инициативата в нейни ръце.

— Как е Мишел? — попита след известно време тя.

— Била е и по-добре — откровено призна Хорейшо.

— Следях кариерата й — сподели бабата. — Вестниците писаха за нея.

— Така ли? — учудено я погледна той. — А защо?

— Как така защо? Момичето постигна много. Олимпийски медал, служба в Сикрет Сървис. Сигурна съм, че се е гордеела с успехите си.

— Откъде сте сигурна?

— Сам казахте, че човек оформя характера си в най-ранна възраст. Момичето беше упорито и решително. По нищо не отстъпваше на братята си, или поне се опитваше. Като я гледах, винаги си спомнях старата поговорка: не е важно колко голямо е кучето, важно е колко хъс влага в боя. А тя беше от хората, които не се спират пред нищо.

— Би трябвало да се занимавате е психология — с уважение поклати глава Хорейшо.

— Едно време исках да стана лекарка. В гимназията бях трета по успех.

— А защо не станахте?

— Защото по-големият ми брат също искаше да стане доктор, а в онези години момчетата имаха предимство. Останах у дома да гледам болните ни родители. После се омъжих, родих деца. Мъжът ми умря от инфаркт един ден след като се пенсионира, а аз се озовах тук. Скапана работа, ама тъй ми било писано. Такъв ми беше животът, друг нямах.

— Никак не е малко да се грижиш за семейство и да отгледаш деца — успокои я Хорейшо.

— Не се оплаквам. Но всеки си има мечти. Някои хора се борят за тях и успяват да ги постигнат. Например Мишел.

— Забелязахте ли промяната у нея?

— Да. Не мога да кажа дали е била на шест или по-голяма. Много вода изтече оттогава. Но детето изведнъж започна да ме отбягва, въпреки че дотогава бяхме добри приятелки. Канех я у нас, пиехме чай с другите деца от квартала. Когато се заселиха тук, моите вече бяха големи. Тя престана да идва у дома, стана плашлива. Подскачаше от всичко, лесно се разплакваше. Опитах се да поговоря с майка й, но Сали Максуел не искаше и да чуе. Малко по-късно се преместиха да живеят другаде.

— А имате ли представа какво се е случило? Защо Мишел се е променила така изведнъж?

— Много съм мислила през годините, но нищо не ми хрумна.

— От близките й разбрах, че изведнъж е станала небрежна, дори мърлява. И до ден-днешен си е такава.

— Не ме канеха често на гости — поклати глава възрастната жена. — Сали беше претрупана е домашна работа, защото мъжът й все го нямаше.

— Е, такава е полицейската професия — заяви Хорейшо. — Извънредни часове и всичко останало.

— Мишел беше изтърсачето. Франк беше амбициозен човек и много искаше да пробие в някой от големите градове. Денем работеше, а вечер ходеше на лекции в един от местните колежи. Учеше право.

— Да, наистина е бил амбициозен — съгласи се Хорейшо. — Друго да ми кажете?

Хейзъл понечи да поклати глава, после спря.

— Едно нещо доста ме озадачи. Но то едва ли е свързано с онова, което искате да знаете.

Хорейшо напрегнато се приведе напред.

— В момента всичко ме интересува!

— Едно време имаха прекрасни розови храсти пред къщата. Доколкото си спомням, Франк ги засади лично като подарък на Сали за годишнината от сватбата им. Бяха наистина разкошни. И как ухаеха само! Често ходех дотам, за да ги помириша.