— Твърдите, че е компютър? — присви очи Шон.

— В сегашния си вид е само едно елементарно устройство, което извършва изчисления. Но не това е същественото. Компютърът използва език, състоящ се от единици и нули. При класическия компютър вие сте или единица, или нула, но никога двете едновременно. В квантовия свят обаче ограничението отпада. Атомът може да бъде единица и нула едновременно. Именно тук се крие красотата на цялата концепция. За да стигне до крайното решение, класическият компютър разнищва проблема по линеен път. При квантовия всеки отделен атом търси верния отговор паралелно с останалите. Например ако искаш да получиш корен квадратен от всички числа между едно и сто хиляди, представяш ги като редица от атоми и ги манипулираш, тоест бомбардираш с енергия. Правим го много внимателно, защото има опасност цялата система да рухне като къщичка от карти. И получаваме правилните отговори едновременно, в рамките на няколко милисекунди.

— Не разбирам как става на практика — поклати глава Шон.

— Естествено, че не разбираш — помръкна Чамп. — Защото не си гений. Предлагам да се върнем на нещата, които можеш да разбереш. Суперкомпютър като „Кю“ получава информацията под формата на отделни шейсет и четири битови сегмента. Нека си представим низ от шейсет и четири атома, което е нещо микроскопично в сравнение с „Кю“, който заема площ от четири декара. На теория шейсет и четири атомният квантов компютър може да извършва осемнайсет квинтилиона изчисления едновременно.

— Осемнайсет квинтилиона? — зяпна Шон. — Що за цифра е това?

— Ще се опитам да ти обясня с един пример. За да има мощността на шейсет и четирите микроскопични частици енергия, суперкомпютърът „Кю“ се нуждае от площта на петстотин слънца, за да вмести необходимите компютърни чипове. — На лицето на Чамп изплува широка усмивка. — Разбира се, ако открием начин да решим проблема с високата температура! Естествено, използването на молекули също е възможно. И те заемат твърде малко пространство. Ето защо преди малко споменах, че при компютрите размерът има значение. Само че в обратен смисъл: колкото по-малък е той, толкова по-добре.

— Всичко това е било известно на Мънк Тюринг, така ли? — присви очи Шон.

— Разбира се. Той беше един от най-надарените физици в екипа ми.

— Би ли могъл да продаде информацията, с която е разполагал?

— Допускам, че биха се намерили купувачи за информацията, с която разполагаше Мънк.

— Някой споменавал ли е пред теб, че в Бабидж Таун действат шпиони?

Шон зададе този въпрос импулсивно, за да види реакцията на събеседника си.

— Кой ти каза?

— Значи си чувал за подобни подозрения?

— Не съм, но мисля, че не е изключено — отвърна на пресекулки Чамп. Лицето му пребледня още повече.

— Добре, успокой се и ми кажи истината.

— Истината е, че не знам дали тук няма шпиони — на един дъх изрече ученият.

— А какво биха търсили, ако приемем, че има?

— Много неща. Дългогодишни изследвания, огромно количество резултати, проби и грешки, напредък и възможности. Всичко ни доближава до окончателния отговор.

— Който струва пари?

— Да. Струва страшно много пари.

— Толкова много, че си заслужава заради него да започне война?

— Моля се на бога да не е така, но…

— Преди осем-девет месеца Мънк Тюринг е пътувал в чужбина, което трябва да е станало с твое разрешение. Имаш ли представа къде е бил?

— Не. Каза, че било свързано със семейни проблеми. А ти откъде разбра?

— Няма значение. Значи наистина е напускал страната?

— Да — кимна Чамп, помълча малко и вдигна глава. — Нима го подозираш в шпионаж?

Шон не отговори и проследи с очи една от служителките, която се насочи към изхода. В момента, в който отвори външната врата, малката плочка до нея примигна няколко пъти. На влизане беше пропуснал да я забележи.

— Какво е това? — посочи я с пръст той.

— Скенер — отвърна ученият. — Регистрира автоматично всеки, който минава през вратата.

— Да, разбира се. Лен Райвест ми спомена за електронния контрол, благодарение на който е било проследено движението на Мънк Тюринг. Ще попитаме компютъра кога си дошъл тук снощи и кога си си тръгнал.

Чамп понечи да отговори, но в този момент някой блъсна входната врата. В помещението влетя шериф Хейс, следван по петите от униформен полицай с мрачно изражение.

— Търсих те навсякъде! — задъхано заяви Хейс, обръщайки се към Шон. — Отиваме на спешно съвещание с Иън Уитфийлд. Всъщност той покани само мен, но аз предпочитам да присъстваш и ти.

— Кой, по дяволите, е Иън Уитфийлд?

— Той управлява Кемп Пиъри, затова не е зле да побързаме. — Шерифът заби подозрителен поглед в лицето му. — Идваш ли, или не?

— Идвам.

След като стоически понесе ранната вечеря и придружи Черил на беседата за нарушения в храненето, Мишел напусна клиниката. Преди да си тръгне, се отби да се сбогува със Санди.

— Моят приятел във Вашингтон ми съобщи, че с Бари е свършено. Всички били отвратени от мръсотиите му. Изхвърлили са го от Програмата за защита на свидетелите и са накарали прокурора да поиска максимално наказание.

— Не знам как да ти благодаря, Мишел — промълви Санди. — Не ми се мисли какво щеше да се случи, ако не беше извадила онези патрони!

— Нали затова са приятелите — усмихна се Мишел. — Дори и когато са луди.

— Сега забрави за мен и иди да намериш твоя човек.

— Ние сме само приятели, Санди — въздъхна Мишел.

— Но отиваш при него, нали?

— О, да. Адски ми липсва.

— Отлично. А като го видиш, ще решиш дали все още искаш да бъдете само приятели.

Мишел се обърна и тръгна към вратата.

— Не забравяй да ме поканиш на сватбата — подвикна след нея Санди. — На твое място бих инвестирала в металотърсач, защото не се знае кой ще се появи на церемонията.

Преди да напусне клиниката, Мишел се отби при старшата сестра да остави съобщение за Хорейшо Барнс.

— Кажете на мистър „Харли Дейвидсън“ да ме зачеркне от списъка си, защото се излекувах — обяви тя.

— Радвам се, че лечението ни се оказа толкова ефикасно — усмихна се сестрата.

— О, вашето лечение няма нищо общо. Цялата работа я свърши онзи гадняр Бари, който ми подейства далеч по-добре от хапчетата за щастие.

Тежкият портал се затръшна зад гърба й. Тя спря за миг и пое дълбоко свежия нощен въздух. После взе такси и се насочи към новия апартамент, стискайки в ръка ключовете, които й беше оставил Шон. Там веднага се зае да създаде обичайната бъркотия, като не пожали и някои вещи на партньора си. Разбира се, той щеше да ги подреди наново, тъй като обичаше реда.

После тя хукна навън, скочи в джипа и го подкара със свалени стъкла. Изду стереото е любимата си група „Аеросмит“ и с наслада зарови крака в боклуците по пода. Трябваше й малко разтоварване, нищо повече. Особено след сеансите с Барнс. През цялото време знаеше кой ще излезе победител в тази психологическата битка, но дребният мъж бе проявил страхотна настоятелност. Трябваше да му се признае. После тя изхвърли от съзнанието си всички мисли за Хорейшо Барнс и се съсредоточи върху единствената и най-важна задача: да се присъедини към Шон. Може би трябва да му звънне и да го предупреди. Така бе редно. Но Мишел не беше от жените, които постъпват така. Не искаше да си го признае, но някъде дълбоко в съзнанието й я глождеше тревожната мисъл, че ако му се обади, Шон може би ще й каже да не тръгва.

Прибра се в апартамента и след кратко, но задълбочено претърсване откри онова, което й трябваше — папка с фотокопирани документи за задачата в Бабидж Таун, в която имаше и подробни инструкции за придвижването дотам. Шон беше споменал, че ще използва частен самолет, който без съмнение му е бил предоставен от мис Джоун Досадницата. След кратък размисъл Мишел избра колата. За нормален шофьор пътуването би отнело около четири часа, но тя беше убедена, че ще стигне за по-малко от три, разбира се, натискайки докрай газта и ползвайки услугите на незаконния антирадар. Фактът, че не е наета от фирмата на Джоун, изобщо не я вълнуваше. Важно беше разследването. А когато двамата с Шон работеха, нищо не можеше да ги спре. Това беше главното. Не тя, а двамата заедно.