Хубавото в случая беше, че Виджи нямаше къде да избяга от каяка, спрял в средата на реката. Това беше една от причините Мишел да я доведе тук.

— Мънк обича кодовете. Научи ме на много неща за тях. Той беше роднина на известен учен, който е работил в Блечли Парк.

— Следователно и ти си негова роднина.

Виджи гордо кимна.

— Алън Тюринг бил хомосексуалист. Но по онова време хората не харесвали такива като него, затова той изял намазана с отрова ябълка и умрял. Това е много тъжно.

Мишел изненадано зяпна от тази внезапна промяна в насоката на разговора. Мънк наистина се е отнасял с нея като с възрастна.

— Тъжно е, наистина — смотолеви тя.

— Надявам се да не ям отровна ябълка, когато хората ми се ядосат — добави детето.

— Това никога няма да стане, Виджи — увери я Мишел. — Отнемането на собствения живот никога не е решение. — Сърцето й се сви, докато изричаше тези думи.

— Като в приказката за Снежанка и злата кралица. Тя се превърнала във вещица, качила се в една стара лодка и поела по реката към колиба дълбоко в гората. После подмамила Снежанка да изяде отровната ябълка. Момиченцето не умряло, но потънало в дълбок сън. Събудило се едва след целувката на прекрасния принц.

— Така става в приказките, но не и в живота. В живота не е много разумно да разчиташ на красивите принцове, нали?

— Да, така е. Но е ясно, че онзи, който притежава отровната ябълка, е много силен.

Мишел реши да смени темата.

— Виджи, чувала ли си за съществуването на тайна стая в централната сграда?

— Тайна стая ли? — обърна се да я погледне детето.

— Да. Вчера бяхме в една изоставена къща, в която имаше тайна стая. Децата я бяха открили. Едно от тях каза, че в повечето къщи наоколо има тайни стаи.

— Не знам в Бабидж Таун да има такава — поклати глава детето.

Мишел помълча малко, после небрежно подхвърли:

— Като си говорим за секретни кодове, защо не ме научиш на някой?

— Те са много и различни. Ти също можеш да си измислиш секретен код.

— А вие с Мънк измисляхте ли си?

— О, да. Непрекъснато.

— Той сигурно е искал да има тайни от другите. Знаеш ли от кого?

— От всички — отвърна момичето и дяволито се усмихна. — От теб също.

Мишел изведнъж си даде сметка, че Виджи прекрасно знае за какво става дума и си играе с нея. Това я накара да смени подхода въпреки риска да изгуби доверието на детето. В крайна сметка нямаха кой знае какъв избор.

— Виджи, опитваме се да разберем кой ти отне Мънк — тихо промълви тя. — Това е главната причина да сме тук.

Раменете на детето се отпуснаха.

Без да е сигурна какво означава това, Мишел тръсна глава и продължи:

— Трябва да знаем от кого се е страхувал и е пазил своите тайни, за да можем да свършим тази работа. Само по този начин можем да ти помогнем.

— Хората, които искат да помагат, винаги имат други причини.

— Не и ние, Виджи, повярвай ми.

Детето се обърна и я погледна в очите.

— А на теб плащат ли ти, за да помагаш?

Въпросът беше неочакван, но Мишел инстинктивно усети, че не бива да я лъже.

— Работата ми е да помагам на хората — отвърна тя. — Така си изкарвам хляба.

— Значи ти плащат. И по тази причина си прекарваш времето с мен. Иначе нямаше да си тук, нали? Обзалагам се, че ако не ти плащаха, отдавна щеше да бъдеш с истинските си приятели.

— Аз нямам истински приятели, Виджи. Ако не броим Шон, разбира се.

— Обзалагам се, че не е така.

— Защо? Нима мислиш, че за разлика от теб всички си имат много приятели? Но в училището на Бабидж Таун има и други деца, нали?

— Те не са като мен. Мислят ме за странна.

— Всеки си има своите странности. Ако се повозиш в моя джип, веднага ще разбереш за какво говоря. Той прилича на кофа за боклук и си остава такъв независимо от усилията ми.

— Затова се появи тук мистър Барнс — настойчиво я погледна Виджи. — Защото съм странна.

Мишел преглътна и с усилие промълви:

— Мистър Барнс дойде, за да помогне и на мен. Трябва да преодолея някои проблеми, които… Които имам още от дете.

— Наистина ли? — погледна я Виджи. — Не ме ли лъжеш?

— Заклевам се, че не те лъжа. Много го измъчих, горкия. Постоянно го отбягвам, особено когато започне да ми задава въпроси. Единственото му желание е да ми помогне.

— И аз правя същото — прошепна Виджи. — А ти защо бягаш?

Мишел се поколеба за миг, въпреки че имаше готов отговор. Просто й беше трудно да го изрече на глас.

— Защото се страхувам — преглътна с усилие тя.

— От какво? — настойчиво попита детето.

— Страх ме е, че ще открие истината и аз няма да го понеса.

Виджи хвана греблото, помълча малко и прошепна:

— Аз също.

— Работата е там, че не си спомням какво е станало с мен — въздъхна Мишел. — А той иска да ме хипнотизира, за да си спомня.

— Ще му позволиш ли?

— Още не знам. Ти какво мислиш?

— Искаш моето мнение, така ли?

— Разбира се. Ти си умно момиче. Кажи дали да му позволя, или не. Ако не го сторя, вероятно никога няма да разбера какво ми е. Понякога истината не е много приятна.

— Мисля, че трябва да му позволиш — решително обяви Виджи.

— Така ли? А защо?

— Винаги е по-добре да знаеш, нали?

Мишел помълча, после бавно кимна.

— Май си права. По-добре е да знаеш.

— Искаш ли да се връщаме? — попита Виджи и потопи греблото си във водата.

— Разбира се. Надявам се, че ти беше приятно.

Виджи мълчаливо кимна. Обърнаха лодката и загребаха към пристана.

От горичката на отсрещния бряг се появи накуцващ мъж с бинокъл в ръце. Беше Иън Уитфийлд. Той отправи поглед към малката лодка, после откачи телефона от колана си и набра някакъв номер. Лицето му беше намръщено. След минута на брега изскочи бодигардът му.

— Значи и двамата са бивши служители на Сикрет Сървис? — мрачно попита Уитфийлд.

— Да — потвърди онзи. — Тя се казва Мишел Максуел и е тук по молба на управата на Бабидж Таун, за да разследва смъртта на Тюринг и Райвест.

— В каяка беше и дъщерята на Тюринг.

— Какво ще заповядате, сър?

Уитфийлд не отговори. Извърнат към оградата, той мълчаливо съзерцаваше реката.

— Понякога работата ни е дяволски неблагодарна, синко — промълви след известно време той, обърна се и с тежко накуцване се насочи към горичката.

Мишел и Виджи върнаха каяка на мястото му. По обратния път момиченцето се вкопчи в ръката й и силно я стисна.

— Надявам се, че мистър Барнс ще ти помогне да си спомниш — прошепна то.

— Благодаря, Виджи. Ти много ми помогна да взема решение.

В момента, в който се прибраха, Виджи седна на пианото и започна да свири. В един миг пръстите й се отделиха от клавишите, а дребното й личице се извърна към Мишел.

— Харесвам те, Мишел.

— И аз те харесвам, Виджи.

Момиченцето скочи от столчето и се втурна нагоре по стълбите. На площадката спря, погледна надолу и изкрещя:

— Кодове и кръв!

Вкаменена от изненада, Мишел безмълвно проследи с очи слабичката фигурка, която изтича по коридора и затръшна вратата на стаята.

След вечерята с Валъри Шон се качи на наетата в Уилямсбърг кола и подкара към Бабидж Таун. Малко след като прекоси моста над Йорк и преди да навлезе в Глостър Пойнт, колата, която го следеше през цялата вечер, рязко даде газ, задмина го и му препречи пътя. В следващия миг над страничното стъкло се надвеси лицето на непознат мъж.

— Слизай! — изкрещя той и тикна под носа му служебната си карта.

Поведението на специален агент на ФБР Майк Вентрис не излъчваше особена сърдечност.

— Мога ли да знам какво става? — учтиво попита Шон.

— Затваряй си устата и влизай в колата ми! — сряза го Вентрис.

Шон се подчини. Настани се на дясната седалка на федералния автомобил, а агентът се тръшна до него и шумно захлопна вратата.