Мишел се обърна и плъзна поглед по слабата му стегната фигура. Със сигурност имаше достатъчно сила, за да притисне във ваната един пийнал човек, използвайки дръжката на вакуум помпата. Но Шон вече беше установил, че Чамп има непоклатимо алиби.

Дали наистина бе така?

— Имате славата на най-големия специалист по историята на региона, включително Кемп Пиъри — рече Хорейшо, след като се настани пред бюрото на Саут Фрийман.

— Да, ама няма кой да ме чуе — горчиво отвърна домакинът. — ЦРУ прави каквото си иска, а аз държа главата си наведена, за да не я отсекат.

— Е, повечето американци са силно загрижени за сигурността на страната — успокоително каза Хорейшо.

— Така ли смятате? Не ме карайте да навлизам в тази тема, защото резултатът няма да е добър.

Хорейшо кимна и изложи сбито причините, които го бяха довели тук.

— Приятелят ми иска да научи нещо повече за базата, най-вече за по-малко известните неща за нея — заключи той.

— Той се интересува от смъртта на Мънк Тюринг, нали? — попита Саут, изчака гостът му да потвърди и добави: — Аз също. Но имам едно условие: ако благодарение на мен стигнете до нещо конкретно, искам изключителните права върху публикациите за него. Изключителните, разбирате ли? С тяхна помощ ще върна скучния си ежеседмичник на медийната карта!

— Не съм сигурен, че мога да обещавам от името на Шон — поклати глава Хорейшо.

— В такъв случай изчезвайте! — сряза го Фрийман. — Не правя услуги безплатно, това противоречи на принципите ми.

Колебанието на Хорейшо продължи само миг.

— Добре, поемам тази отговорност — рече той. — Ако разрешим случая благодарение на информация от ваша страна, вие ще получите изключителните права върху първата публикация. Ако искате, мога да го направя и в писмена форма.

— Писмената форма не струва нищо за днешните адвокати мошеници — заяви Саут и протегна ръка. — Предпочитам обикновеното ръкостискане и честния поглед. Но ако ме прецакаш, бъди сигурен, че ще те намеря и ще ти сритам задника!

— Изразяваш се много ясно — усмихна се Хорейшо и стисна протегната ръка.

— Казвай сега от какво по-точно те интересува.

— Предлагам да караме поред. Аз имам известна информация за ЦРУ и Кемп Пиъри, но искам да знам повече заминалото на региона. Доколкото ми е известно, по време на войната базата е била използвана за подготовка на тюлени, но вероятно има още много неща, които не знам.

— Точно така. Вече казах на приятелите ти, че някога там имаше две градчета — Магрудър и Биглърс Мил. Както вероятно се досещаш, Магрудър носи името на един генерал от силите на Конфедерацията — тук това е почти задължителна практика. — Замълча за момент, после мрачно добави: — Но моите родители очевидно са имали нещо по-различно предвид, кръщавайки ме Саут. Юг.

— И то Саут Фрийман, свободен човек — натъртено добави Хорейшо.

— Тъй, тъй — кимна Саут, помълча малко и продължи: — Биглърс Мил е построен на мястото на една болница от времето на Гражданската война. Флотът пристигнал, когато всичко било застроено и благоустроено.

— Но защо военните са си харесали именно това място?

— Имаш предвид извън най-очевидната причина — че е било обитавано от бедни цветнокожи, за чиито права никой не го било грижа? Е, има и други, разбира се: евтина земя, вода в изобилие и прокарана от държавата железница между Уилямсбърг и Магрудър.

— Но защо? За транспортиране на моряци и боеприпаси ли?

— Да — кимна Саут. — Много хора не си дават сметка, че по онова време армията е използвала за придвижване главно железниците. Но в случая има и още нещо.

— Какво?

— Под управлението на флота базата е била използвана и като военен затвор.

— Военен затвор? Искаш да кажеш, че там са държали американски войници, извършили престъпления?

— Не. Държали са немски военнопленници.

— Военнопленници?

— Главно моряци от екипажите на потопени по Източното крайбрежие подводници и други бойни кораби. Разбира се, лудият им фюрер ги е смятал за избити. Това е причината за секретността. Държавата не е искала да се разчува, че тук има немски военнопленници.

— Но защо? Нима е било толкова важно?

— Хей, в момента ми задаваш въпрос за шейсет и четири хиляди долара! — ухили се Саут и насочи дългия си показалец в гърдите му.

— Ти явно си мислил по въпроса. До какво заключение стигна?

— До очевидното. Ако нашите бяха накарали тези момчета да говорят или да съобщят шифъра на „Енигма“, германците щяха да преобърнат света, за да ги открият и ликвидират. Имай предвид, че по онова време тук е гъмжало от немски шпиони и убийци. А съдейки по промяната в хода на бойните действия в Атлантическия океан, нашите със сигурност са накарали пленниците да проговорят за шифъра на „Енигма“.

— А какво е станало с тях след края на войната?

— Предполагам, че част от тях са се върнали в Германия. Няма логика нашите да са ги задържали. Но не всички са се върнали по домовете си. Там са ги очаквали единствено разрушения, мизерия и хаос. А роднините им са ги смятали за отдавна загинали. Според мен мнозина са останали в Америка и са започнали нов живот.

Хорейшо се замисли върху чутото, а Саут направи кратка пауза и продължи разказа си. Войната свършила, флотът се оттеглил и държавата обявила земята за ловен резерват. Но през 1951 г. военните се върнали и отново влезли във владение на базата. Оттогава тя останала затворена за обществото.

— ЦРУ пое управлението на Кемп Пиъри през юни шейсет и първа година, въпреки че официалният му статут продължава да бъде военна база. Ако обърнем внимание на датата, това си е чиста ирония на съдбата.

Хорейшо наостри уши. Според Шон същата фраза използвал и Мънк по време на риболовния излет в компанията на Лен Райвест.

— Защо „ирония на съдбата“? — попита той.

— Защото става само два месеца след фиаското на ЦРУ в Залива на прасетата. По същото време флотът официално обявява, че откриват нов център на мястото на базата за обучение, изпитания на нови съоръжения и други подобни. В резултат те прехвърлят на друго място част от дейността си. Уви, това е само прах в очите. Убеден съм, че именно през шейсет и първа година Кемп Пиъри се превръща в главен център за подготовка на шпиони на ЦРУ. След провала в Куба те са се чувствали унизени и съзнавали, че им трябва едно наистина добро място за подготовка на шпионските и диверсионните операции. Но иронията на съдбата не се изчерпва единствено с това.

— А с какво още?

— Нали ти споменах, че градът е кръстен на генерал от армията на Конфедерацията? Този генерал, наричан „принц Джон“ Магрудър, е бил всепризнат майстор на хитростите по време на бой. И ето че градът с неговото име се превръща в база на хората, които си изкарват хляба с лъжи и измами!

— Ясно — кимна Хорейшо, макар че изобщо не виждаше връзката с думите на Мънк по време на онзи риболов. — Това наистина е ирония на съдбата. Нещо друго?

Саут Фрийман се огледа, сякаш се страхуваше да не го чуе някой.

— Исках да го кажа на приятелите ти, но после се отказах. В Кемп Пиъри има една територия, за която никой нищо не знае. Включително и мнозина от хората, които работят там.

— А ти откъде знаеш?

— Хората там трябва да ядат и да поддържат някаква хигиена, нали? А пък аз познавам готвачите и обслужващия персонал поради вечната причина, наречена „цвят на кожата“.

— Добре, продължавай.

— Искам да кажа, че част от Кемп Пиъри е „черна зона“. Не става въпрос за хора, които приличат на мен. Имам предвид мястото, на което се провежда тайната дипломация на американското правителство.

— Тайна дипломация?

— Да. Тя се води непрекъснато. Лидери на чужди държави, агенти, бунтовници, диктатори, дори терористи, които по една или друга причина са на наша страна в определен момент. Докарват ги тук е големите самолети, които сте забелязали да кацат посред нощ с изключени светлини. За тях няма митница, няма граничен контрол. Никой не подозира, че са тук. Контактите с тях не се отразяват официално. Малко преди да нападнем Ирак, във „Фермата“ се появи цяла банда кюрдски лидери, с чиято помощ трябваше да свалим отвътре добрия стар Саддам.