— А защо всичко това е толкова важно?

— Шон…

— По дяволите, Алиша! — прекъсна я той. — Тук умират хора! Приех да наглеждам Виджи, защото смяташ, че тя е в опасност. Най-малкото можеш да ми кажеш защо, нали?

Алиша помълча известна време, извърнала глава. Той стоеше и я гледаше. Когато проговори, гласът й беше по-нисък и по-ясен.

— Светът се крепи на информацията, изпращана по електронен път, Шон. Сигурното придвижване от точка А до точка Б е ключът към цивилизацията. Във всекидневието си ти ползваш кредитна карта, когато пазаруваш в магазин, теглиш пари от банкомат, изпращаш имейли, плащаш си сметките онлайн, пазаруваш по интернет. Днес шифроването няма нищо общо със секретните кодове, а зависи единствено от числата и тяхната дължина. Най-надеждната система в момента се нарича РСА и се основава на криптография на асиметричен публичен ключ. Той прави възможно електронното предаване на данни от правителството до търговските организации — и оттам до гражданите — абсолютно сигурно и надеждно.

— Май съм чувал нещо подобно — вметна Шон.

— И тъй, публичният ключ представлява едно много голямо просто число, което може да бъде раздробено до двата му прости делителя само ако сто милиона персонални компютри работят паралелно в продължение на няколко хиляди години. Но докато всички знаят цифрите на публичния ключ — най-вече компютрите, които ползваме, — единственият начин да се прочете изпратената информация е свързан с разкодирането му. А той може да се разкодира единствено с помощта на два частни ключа, които се явяват неговите прости делители. Ще ти дам един пример. Ако числото петдесет е публичният ключ, десет и пет са частните ключове. Ако знаеш числата десет и пет, можеш да прочетеш съобщението.

— Подобно на числата, които спомена Виджи?

— Да. Компютрите стават все по-бързи, вече съществува възможност за масирана атака на стотици милиони от тях, свързани паралелно. Това поставя по-високи изисквания и към кодиращите стандарти. Трябва само да се прибавят няколко цифри към публичния ключ и за дешифрирането му ще бъдат необходими хиляди, а може би и милиони години.

— А вашите проекти предлагат рационално решение на този проблем, така ли?

— Шифровчиците твърдят, че пряк път към разлагането на числата на прости делители не съществува, защото хилядолетните усилия на човечеството в тази посока са останали без резултат. И все пак Виджи успява да го направи, макар и невинаги. Ако тя може да го прави и с по-големи числа, тогава сигурност на електронното предаване не съществува и светът, който познаваме, ще преживее драстични промени.

— Може би ще се върне към телетипните машини и куриерите? — предположи Шон.

— Тази ситуация ще блокира не само бизнеса, но и държавата. Бедният потребител няма да има никакви възможности за комуникация, да не говорим за генералите, които ще изгубят възможността за връзка със своите армии. Преди седемдесетте години на двайсети век, когато бил създаден публичният ключ, правителствата и частният бизнес използвали услугите на куриери, за да изпращат постоянно променящи се книги с кодове и пароли — непрекъснат и безнадеждно неефективен процес, към който никой не би желал да се връща.

— Невероятно е, че нашата цивилизация зависи от способността да се разлагат бързо големи числа.

— Започнали сме го и трябва да го довършим.

— Очевидно обществото не знае нищо.

— Ако знаеше, щеше да се уплаши до смърт.

— Значи ти си на мнение, че пряк път съществува?

— Виджи ме кара да мисля, че е възможно. А иначе не се безпокоя толкова за числата, колкото за самата Виджи. Не мога дори да си помисля, че ще й се случи нещо лошо.

— Допускаш, че някой знае, че Виджи може би е ключът към разбиването на шифроването, използвано от модерния свят? — присви очи Шон.

— Лен твърдеше, че сред нас има шпиони. Баща й познаваше нейните способности и умря. Не знам. Просто не знам.

Изглеждаше толкова отчаяна и съкрушена, че Шон отново сложи ръка на рамото й.

— Нищо няма да й се случи — успокои я той. — Полицията и ФБР са наблизо, обектът се охранява.

— Така беше и преди да убият Лен — поклати глава тя.

— Но сега и аз съм тук.

— Как точно възнамеряваш да пазиш Виджи?

— Колко спални има в дома ти?

— Четири. Защо?

— Една за теб, една за Виджи, една за мен. И пак ще ти остане една свободна.

— Какво? Местиш се при мен?

— Разстоянията са огромни. Ако живея в централната сграда, няма начин да се придвижа бързо дотук в случай, че се наложи.

— Трябва да поискам разрешение от Чамп и да поговоря със самата Виджи. Какво ще кажеш за утре вечер в шест? Тогава ми свършва дежурството.

— А защо просто не се преместиш при Виджи?

— Там има твърде много вещи, които й напомнят за Мънк. Не съм убедена, че е добре за нея. Мисля, че е по-добре аз да я взема при себе си.

— Но какво ще й кажеш?

— Все ще измисля нещо.

Алиша бързо се отдалечи.

Шон остана на място, загледан след нея. Миг по-късно звънна мобилния му телефон. Погледна дисплея. Беше Джоун Дилинджър. Как ще й обясни, че е поел не една, а цели две допълнителни задачи? Отговорът беше ясен: просто нямаше да й каже.

Шон се обърна и тръгна към стаята си. През цялото време се питаше как успя да затъне толкова дълбоко.

Когато Хорейшо Барнс се върна пред дома на Линда Сю, нейният Дарил вече беше там и съвсем не изглеждаше щастлив от идеята на малката си женичка. Беше едър и тромав, с мазна тениска, опъната върху широките рамене и внушителния корем. В едната си ръка държеше бебето, а с другата стискаше шише с биберон.

— Ти дори не познаваш тоя тип, Линди — мрачно изръмжа той. — Като нищо може да се окаже, че е някой от онези гадни сексуални изнасилвачи!

— Ако помислите малко, със сигурност ще стигнете до заключението, че повечето изнасилвачи имат нещо общо със секса — любезно рече Хорейшо. — Самият аз съм виждал неколцина такива в затвора.

— Аз кво ти казах? — обърна се онзи към Линда. — Тоя тип е бил в кафеза!

— Дори в няколко — кимна Хорейшо. — Но като официален консултант на лишените от свобода. За разлика от тях вечерно време се прибирах у дома.

Линда Сю не прояви интерес към размяната на тези реплики, тъй като ровеше в чантичката си за ключовете.

— Ще пътуваме всеки с колата си — небрежно подметна тя и в ръката й се появи малък револвер. — Но за всеки случай ще си взема и него.

В очите на Дарил се появи облекчение.

— Тъй, тъй — изръмжа той. — Надупчи му задника, ако вземе да ти досажда.

— Точно това възнамерявам да направя.

— Я задръжте малко, приятели — вдигна ръце Хорейшо. — Никой по никого няма да стреля! Между другото, Линда Сю, имаш ли разрешително за оръжие?

— Намираш се в Тенеси, човече — презрително изсумтя Дарил. — Тук такива неща не са нужни!

— Не е зле да провериш още веднъж — отвърна Хорейшо. — Искам да поговоря с бабата на Линда Сю и нищо повече. Предложих да отида при нея сам, но тя не пожела да ме упъти.

— Вярно ли е? — рязко се обърна Дарил. — Защо тогава ще ходиш с него?

— За да си получа парите, тъпако! — сопнато отвърна тя.

— Предлагам да ти дам стоте долара още сега, за да си останеш при любезния кавалер — подхвърли Хорейшо, а Дарил се взря недоумяващо в него.

— Няма да стане. Стоте долара са само предплата. Ако информацията на баба се окаже наистина ценна, тя ще струва повече. Може би много повече.

— Уговорката ни беше друга.

— Няма да спорим цяла вечер! Искаш ли да видиш баба, или не?

— Боже, цели сто кинта! — смаяно възкликна Дарил, най-после успял да осмисли чутото.

— Добре, да вървим — отстъпи Хорейшо.

— Май си дойдохме на приказката, а? — подигравателно го изгледа Линда Сю.

Дарил остана да гледа подире им.

— Хей, Линди — извика той. — Ако се наложи да го гръмнеш, първо вземи мангизите!

— В случай, че ме гръмне, тя ще може да вземе всичките ми мангизи — услужливо подсказа Хорейшо. — Няма да успея да й попреча.