— Приятно ми е да разбера, че се забавляваш — намръщено отвърна тя. — Къде се изгуби партньорката ти? Сутринта успя да разстрои детето, а след това изчезна. Трябва да подчертая, че когато ви наех, очаквах по-други резултати от вас.

— Работата е там, че не ти ни нае, Алиша — приведе се над масата той. — Ние работим по договор с фирма, която е притежание на собствениците на Бабидж Таун, които и да са те. Задачата ни е да разкрием убийците на Мънк Тюринг.

— Задача, която до този момент търпи пълен провал — сухо отбеляза тя.

— Хората, които убиват себеподобните си, обикновено вземат всички мерки да не бъдат разкрити.

— Много успокоително!

— Чух, че сеансът на Виджи с доктор Барнс е протекъл успешно.

— Да, ако приемаш за успех факта, че тя си излезе някъде по средата.

— А какво стана с кодовете и кръвта? Нали това бяха думите на Виджи?

Алиша нервно заопипва чашата с чай.

— Никога досега не съм я чувала да използва тези думи. Признавам, че ми прозвучаха страшно.

— И нямаш идея какво се крие зад тях, така ли?

— Нямам. Барнс вече ми зададе този въпрос.

— Стига, Алиша! Ти притежаваш аналитичен ум, използвай го!

— Кодове колкото щеш — въздъхна тя. — Дали Мънк е научил детето как се съставят? Може би. Дали са общували посредством свой код? Възможно е. Но как се дешифрира код, за който нямаш никаква представа? Дай ми някакъв пример в това отношение, за да мога да ти помогна.

— Какво ще кажеш за думата „кръв“?

— Нямам представа, освен ако не го свържа с начина, по който Мънк загуби живота си.

— Правилно. Но той все още е бил жив, когато го е използвал.

— Виджи е крайно нестабилно и емоционално дете, склонно да преувеличава, с внезапни промени в настроението. Не съм сигурна, че е разумно да градим хипотези върху няколко изречени от нея думи.

— Ако имаш други идеи, Алиша, готов съм да ги чуя.

— Не забравяй, че все пак съм тук, за да върша определена работа.

— Чамп знае ли на кого принадлежи Бабидж Таун?

— Не мога да кажа. Знам, че всеки месец изчезва за по няколко дни, може би да се срещне със собствениците.

— Интересно. С какво пътува? С кола или със самолет?

— Лети с частния си самолет.

— Така ли? А къде го държи?

— На частно летище на осем километра оттук.

— Сигурно е много приятно да имаш свой самолет.

— Всъщност не съм сигурна, че е негов.

Шон замълча и замислено проследи с поглед една от сервитьорките, натоварена с тежка табла с храна. После изведнъж разбра. Въпросът, който задаваше, беше погрешен. Скочи и се втурна към изхода, без дори да погледне смаяната Алиша.

Мишел избра черни, тясно прилепнали джинси, сандали и широка бяла блуза. Остави двете горни копчета разкопчани. Нямаше къса пола, а за високи токчета не можеше и да помисли. Откри Чамп в кабинета му. Ученият почти припадна, като я видя да отваря вратата без предупреждение, но бързо се съвзе и прие да я разведе из Барака № 2. По време на обиколката тя подхвърляше кратки одобрителни възклицания, особено когато ставаше въпрос за „изключително важната“ работа, за която отговаряше Чамп. В един момент се облегна на рамото му, уж за да огледа по-добре прототипа на машината на Тюринг, и усети тръпката, която пробяга по тялото на горкия човечец. Усмихна се вътрешно. Колко са лесни мъжете, включително и гениите. И колко са глупави!

Обядваха в малка вътрешна зала на централната сграда, очевидно предназначена за шефа на комплекса.

— Работата ви е доста впечатляваща — отбеляза Мишел, отпивайки от чаша шардоне. — Как всъщност се озовахте тук?

— Съмнявам се, че ще ви бъде интересно — погледна я той.

— Ако беше така, нямаше да ви попитам.

— Постигнах известни резултати в тази област — скромно започна той. — Отначало в Станфорд, а по-късно и в Масачусетския технологичен институт. Регистрирах няколко ключови патента. Защитих докторска дисертация по квантова механика, която мнозина специалисти определиха като революционна. Мисля, че това бяха основните фактори за назначението ми тук.

— Шон е на мнение, че собствеността върху Бабидж Таун е строго пазена тайна — подхвърли тя.

— Наистина е така. Тайна, за която плащат много добре.

— Щедростта винаги е най-добрият начин за спечелване на лоялност.

— Те са повече от щедри. Дори ми предоставиха частен самолет.

— Наистина ли? Аз не умея да пилотирам, но страшно много обичам да летя.

— Някой ден ще ви поразходя. Гледката отгоре наистина е прекрасна.

— Би било страхотно! Разбира се, ако избягваме въздушното пространство над Кемп Пиъри.

— О, не се безпокойте. Неговите параметри са записани в паметта на бордовия компютър. — Чамп замълча за момент, после каза: — Поласкан съм от вниманието, което оказвате на човек като мен.

— Вие сте интересен човек.

— А може би и заподозрян.

— Доколкото знам, разполагате с твърдо алиби по отношение на смъртта на Райвест.

— Да, бях на работа.

— А как върви тя?

— Ако имаме късмет, очакваме готов прототип някъде в началото на следващата година.

— След което настъпва краят на света, така ли? Поне Шон е останал с такова впечатление.

— Не, не. Този прототип ще бъде в състояние да осъществява само основни калкулации. За да смаем света, ще ни бъдат необходими поне още няколко години.

— Изглежда ми много време.

— Напротив. В света на физиката е един изключително кратък срок. — Чамп допи виното си и смени темата. — Как вървят нещата с Виджи?

— Тя е добро дете. Харесвам я и й съчувствам, защото никак няма да й е лесно.

— Мънк беше загадъчен човек. Изключително затворен и саможив.

— Чух, че неотдавна е пътувал до Англия.

— Да. По семейни причини.

— Сподели ли нещо с вас, след като се върна? Спомена ли за пътуване и до други страни?

— О, не. Предполагам, че в паспорта му е отбелязано къде е бил. — Чамп рязко вдигна глава и щракна с пръсти. — Я почакайте! Не знам защо ми беше изхвръкнало от главата. Той ми донесе подарък, вероятно като извинение за неуместния си отпуск на онзи етап.

— Подарък ли? — внимателно го изгледа Мишел. — От Англия?

— Не, от Германия. Една голяма халба за бира.

— Сигурен ли сте, че е от Германия?

— Халбата е оттатък. Ако искате, ще ви я покажа.

В дома на Чамп не цареше хаос като в служебния му кабинет, но все пак видът му бе твърде далеч от реда, поддържан от Шон Кинг. Тя се хвана, че дава висока оценка на очевидната му немарливост.

Влязоха в малък, отрупан с книги кабинет. На един от рафтовете се виждаше голяма халба за бира с релефни сини инкрустации.

— Ето, това е — каза Чамп, докато й я подаваше. — Хубава вещ, но аз почти не пия бира.

Мишел пое халбата и внимателно я огледа. Стените й представляваха красиво оформен подбор от забележителностите на по-големите германски градове. Обърна я и огледа дъното.

— Не пише откъде е — каза тя. — „Произведена в Германия“, и толкоз.

— Да — съгласи се Чамп. — Това означава, че може да е отвсякъде.

— Мога ли да я задържа?

— Разбира се. Много искам да ви помогна да стигнете до истината.

— В такъв случай можете да направите нещо съвсем конкретно за нас — подхвърли тя, издържа на изненадания му поглед и добави: — Като разрешите на Хорейшо Барнс да се премести в Бабидж Таун.

Чамп видимо се сепна, но тя не му остави време за реакция.

— Храна и спане, нищо повече. Ще ми направите лична услуга.

— Е, предполагам, че може да се уреди — неохотно отвърна той.

— Благодаря, Чамп. Страшно съм ви признателна. Между другото, забелязах един екип за бойни изкуства на вратата на кабинета ви. С какво по-точно се занимавате?

— Таекуондо. Имам черен пояс. А вие?

— Не, аз не владея бойни изкуства — излъга тя.

Излязоха на открито.

— Вдругиден сутринта в девет ще ви разходя със самолета, стига да позволява времето — обяви Чамп, опипа очилата си и колебливо добави: — А на връщане можем да се отбием в едно ресторантче, където наистина готвят добре.