Хорейшо ги изчака да си тръгнат и се обади на Шон да му разкаже за експеримента.

— Виджи страда ли от аутизъм, или не? — попита Шон.

— Аутизмът е много широко понятие — въздъхна Хорейшо. — Но според мен не.

— Тогава какво й е?

— Мисля, че в някои отношения тя е толкова по-умна от всички нас, че не може да контактува. За други неща не е много интелигентна или по-скоро зряла. Може би има проблем с възприятията. С нашите възприятия. Ние очакваме емоционалните й реакции да отговарят на интелекта, но тя все още е малко момиченце. Има и нещо странно в отношенията с баща й.

— Какво по-точно?

— По всичко личи, че понякога Мънк се е отнасял с нея като с възрастна. Но в други случаи я е третирал като… машина.

— Като машина ли?

— Знам, че звучи странно. Бих искал да науча нещо повече за майка й, но Виджи е убедена, че няма майка.

— Докъде води всичко това?

— Страхувам се, че не много далеч.

— Е, поне имаме някакъв твърд резултат. Нула.

— Какво мислиш да правиш?

— Да потърся друг път.

Шон потърси телефонния номер на Валъри в указателя, след това се прехвърли в интернет, но резултат нямаше. Затова реши вечерта да отскочи до онзи бар в Уилямсбърг, където се бяха срещнали. Мишел изяви желание да го придружи, но той твърдо отказа.

— Не съм сигурен, че Валъри ще се зарадва на присъствието ти — заяви той.

— Помисли добре, Шон — настоя тя. — Мъж като Иън Уитфийлд едва ли ще позволи на жена си да хойка. Най-вероятно я следи двайсет и четири часа в денонощието. А ако те видят с нея?

— В такъв случай вече знаят, че сме се срещали. Ако ни видят втори път заедно, със сигурност ще се изнервят и ще допуснат грешки.

— Доста отвлечено предположение.

— Не разполагаме с кой знае какъв избор. Труповете са изпепелени, Вентрис ни пречи по всякакъв начин, в Бабидж Таун не знаят нищо. А единственият човек, който би могъл да ни помогне, Виджи, за съжаление говори език, който никой от нас не разбира.

— Нали Хорейшо щеше да разговаря с нея?

— Вече го направи — въздъхна Шон и й разказа какво беше споделил с него по телефона психоаналитикът.

— Значи Мънк й е съобщил нещо под формата на кодирано послание — отбеляза Мишел.

— Ако може да й се вярва — кимна Шон. — Кодове и кръв. Какво ли означава?

— Нямам представа — сви рамене Мишел.

— Това ни е проблемът. Изникват някакви идеи, които моментално изчезват. И нищо не ги замества.

— Между другото, имаш ли информация от онзи питбул в рокля?

Шон извади от джоба си лист хартия и седна на леглото.

— Мънк е пътувал до Англия — започна той. — Джоун е успяла да установи маршрута му. Ходил е на няколко места: Лондон, Кеймбридж, Манчестър и някакво селце, Уилмслоу, в графство Чешър. Плюс още една дестинация, благодарение на която останалите придобиват някакъв смисъл.

— Къде?

— Блечли Парк. По време на Втората световна война там е работил роднината му Алън Тюринг — същият, за когото Чамп Полиън твърди, че е спасил света.

— А връзката с другите места?

— До голяма степен са свързани с главните събития в живота на Алън Тюринг, с изключение на трите години, прекарани в Принстън. Роден е в лондонския квартал Падингтън, следвал е в Кеймбридж, защитил е докторат в Принстън. После се връща в Кеймбридж, работи в Блечли Парк, а след войната преподава в университета в Манчестър. През петдесет и четвърта година слага край на живота си в дома си в Уилмслоу, графство Чешър.

— Всичко това означава, че Мънк е решил да посети местата, където е живял и работил негов близък роднина — отбеляза Мишел. — Но може да означава и съвсем друго.

— Може би.

— Окей. Какво да правя аз, докато ти се забавляваш с една омъжена жена?

— Довечера ще правиш компания на Виджи, но Хорейшо настоява да поговори с теб преди това. Много ще бъда доволен, ако ти остане време да пообиколиш централната сграда и да потърсиш някоя тайна стая.

— А ако не искам да разговарям с Хорейшо?

— Не те насилвам — сви рамене Шон. — Но той искрено желае да ти помогне.

— Как по-точно? — вдигна вежди тя. — Като заговорничи с близките ми и се рови в миналото ми?

— Ето ти адреса му — кратко отвърна Шон и плъзна друго листче по масата.

— А ти какво ще правиш междувременно?

— Ще се подготвям за предстоящата среща.

— Понякога адски ме дразниш! — сбърчи вежди тя.

— Тъй ли? Защо ли това чувство ми е познато?

През следващия час Мишел направи подробен оглед на първия етаж на централната сграда, стараейки се да не привлича вниманието. Отби се в залата за билярд, библиотеката, стаята за пушене, разходи се из оръжейната зала със стари пушки и пистолети, огледа малката приемна и помещението с ловните трофеи, по чиито стени бяха окачени препарирани глави на различни животни. Но никъде не откри следи от нещо необичайно. Уморена от разходката сред проядената от червеи тъмна ламперия и дебелите персийски килими, тя излезе навън да подиша свеж въздух и да обмисли възможностите.

Все още беше рано за Виджи. Мишел въздъхна, влезе обратно в сградата и продължи обиколката си. Половин час по-късно скочи в джипа и потегли към квартирата на Хорейшо.

— Правя го само заради Шон — предупредително рече тя, след като психологът я покани в стаята, в която беше разговарял с Виджи.

— Радвам се, че дойде, независимо от мотивите ти — каза той. — Веднага ще добавя, че присъствието ти в психиатричната клиника е оставило доста дълбоки следи. Успяла си да разкриеш един престъпник и практически да спасиш живота на онази жена. Предполагам, че си доволна.

— Да, чувствах се прекрасно до момента, в който Шон ми съобщи, че желаеш да разговаряш с мен.

— Опитвам се да си върша работата, нищо повече.

— Виж какво, дай да си изясним нещата — намръщено рече тя. — Присъствах на всички сеанси, правих съответните упражнения, отговарях на обидните ти въпроси, излях си душата пред теб, междувременно спипах един наркодилър и както отбеляза преди малко, спасих живота на една невинна жена. От всичко това трябва да заключим, че съм излекувана, нали? Ето защо предлагам да спестим част от парите на Шон и всеки да върви по пътя си. Лично аз възнамерявам да се заловя с моята работа, а на теб предлагам да се върнеш към своята, макар че не ми е много ясно какво всъщност правиш.

След тези думи тя стана и се обърна към вратата.

— Не си излекувана! — дрезгаво извика той и тя стреснато се обърна. — Дори нямаш напредък в лечението. Принуден съм да те уведомя, че все още си много зле, госпожице! Нещата ще продължават да се влошават и не е далеч денят, в който така наречената ти работа ще те прати на оня свят, най-вероятно в компанията на Шон. Ако не ти пука от чутото дотук, върви си. Качвай се на боклукчийската кофа, която наричаш автомобил, и тръгвай към ада! Но не ми дрънкай, че си излекувана, защото не понасям подобни глупости! За да се излекуваш наистина, трябва да положиш някакви усилия, а не да заблуждаваш себе си и околните. Не можеш просто да се примиряваш с жалкото си съществуване, преструвайки се, че всичко е наред. Трябва ти смелост, а не примирение и самозаблуда. Ще ти призная, че вече ми писна!

Обзета от сляпа ярост, Мишел сви юмруци. Тялото й се стегна.

— Я се погледни — кротко отбеляза Хорейшо. — И в момента кипиш от гняв. Усещаш ли колко бързо кипваш, Мик? Само от няколкото думи, които ти казах. Верни, но все пак само думи. На това му се вика загуба на самоконтрол. Искаш да ми видиш сметката, нали? Да, да, знам, че е така. Излъчва го всяка молекула на тялото ти. По същия начин си искала да убиеш онзи нещастник в бара. С тази разлика, че тогава си пожелала първо да се самоунищожиш, а после — когато яростта ти е станала непоносима — си се нахвърлила върху избран напосоки противник. В момента обаче си трезва и студена като камък. Но попадаш в плен на яростта и единственото ти желание е да ми откъснеш главата. На това му викам влошаване. Какво ще последва? Може би нов пристъп на ярост, предизвикан от погледа на случаен минувач? Или от някой, който, без да иска, те е блъснал в метрото? Може би няма да харесаш миризмата на някого? Всичко опира до вътрешната ярост, Мишел. Яростта, която трябва да овладееш още сега.