Колебанието й продължи само миг, после размести товара и се насочи натам. В ъгъла до стената видя нещо продълговато, увито в одеяло. Наведе се и бързо започна да го разопакова. Пред очите й се появи бледото лице на Виджи с лепенка на устата.

Мишел бързо я махна, развърза ръцете и краката й и я повлече след себе си.

— Мик, аз…

— Не сега! — прекъсна я тя. — После ще ми разкажеш всичко! Сега трябва да бягаме!

Минута по-късно стигнаха до мерцедеса на Чамп и скочиха вътре. Мишел набра номера на Мъркъл Хейс, който очевидно още спеше. Обясни с няколко думи за какво става въпрос и настоятелно добави:

— Събирай хората си и тръгвай към Бабидж Таун! Веднага!

— Боже господи! — едва успя да изрече смаяният шериф.

Мишел завъртя стартерния ключ и натисна газта докрай.

Мерцедесът се понесе с остро свистене на гумите. Виджи се беше хванала за седалката и гледаше напред с разширени от смайване очи. Зад гърба им остана един гений в несвяст, готов за дългогодишна присъда, плюс чесната, пълна с хероина на ЦРУ. Колата излезе на прав участък от пътя и Мишел натисна педала на газта. Стрелката на километража бързо стигна сто и шейсет и продължи нагоре.

Шон приклекна зад някакви храсти и напрегна взор. Това, което видя, моментално стопи надеждите му за оцеляване. Неколцина мъже с черни бронежилетки и карабини МР5 в ръце — стандартното армейско оръжие, очевидно използвано в секретната база, бяха заобиколили двама от охранителите, останали на пост в Бабидж Таун.

След размяната на няколко реплики те се разгънаха във верига и бавно се насочиха към него. Той се обърна и хукна надясно, надявайки се да излезе от обсега на претърсването. Няколко секунди по-късно изскочи на малка полянка, непосредствено зад дома на покойния Лен Райвест. Отвъд асфалтираната алея тъмнееше Барака № 3 и той предпазливо се насочи към нея, използвайки дърветата за прикритие. Зад гърба му се чуваха резки команди и тропот на бягащи крака.

Разби с камък ключалката на пералното помещение и бързо се вмъкна вътре. В ноздрите го удари миризма на препарати и белина, очите му пробягаха по редицата перални машини и бързо откриха това, което му трябваше. Грабна дрехите от закачалката и се измъкна навън.

На двайсетина метра по-нататък тъмнееше къщата на Алиша. Шон предпазливо се промъкна до задния вход и натисна бравата. Вратата се оказа отключена. Влезе и се ослуша. Всичко изглеждаше спокойно. По улицата се разнесе тропот от бягащи крака и той инстинктивно се сниши.

Минута по-късно вече се изкачваше по стълбите. Целта му беше мобилният телефон, който неблагоразумно беше оставил в стаята си преди началото на операцията. Един поглед му беше достатъчен, за да установи, че стаята е претърсвана и вещите му ги няма. Обърна се и тръгна към спалнята на Алиша с намерението да използва нейния телефон, без да я буди.

В момента, в който отвори вратата, получи силен удар в рамото и един глас нервно изкрещя:

— Да не си ме докоснал! Махай се оттук!

Обърна се и видя Алиша зад вратата, стиснала с две ръце протезата си.

— Чакай, спри! — напрегнато прошепна той. — Аз съм Шон!

— Шон?! — смаяно промълви жената.

Той направи крачка напред и я прегърна, усетил, че тя с усилие се крепи на един крак.

— Какво правиш тук? Не се ли евакуира?

— Мислех, че сте си тръгнали, и реших да проверя дали Виджи няма да се появи. После чух как някой се промъква в къщата.

— Трябва да изчезваме, Алиша. Веднага!

— Защо? Какво се е случило?

— Нямам време за обяснения. Става въпрос за нелегален трафик на наркотици, а вероятно и за убийства. Агентите на ЦРУ претърсват района, но аз имам план.

Алиша ловко си постави протезата.

— Къде е Мишел?

— Много ми се иска да ти отговоря, но не знам. Тръгна след наркотиците. Надявам се… Надявам се, че е добре. Имаш ли мобилен телефон? Трябва да се свържа с полицията.

— Оставих го в колата.

— А обикновен?

— Не, ползвам само мобилен.

— Жалко — въздъхна той и се огледа. — А сега ме слушай внимателно. Излез и тръгни към колата си. Предполагам, че е паркирана отпред, нали?

— Да.

Той разгърна дрехите, които беше взел от пералнята. Оказа се, че е униформа на охранителната фирма. Шон започна да се преоблича.

— Господи, ти си ранен! — ахна Алиша, забелязала дълбоката рана на бедрото му.

— Забрави! — кратко отвърна той. — Ако не се измъкнем оттук, това ще ми се стори само драскотина. Ако някой те спре, ще кажеш, че си уплашена и искаш да се махнеш от това проклето място. Аз ще бъда наблизо.

— С тази униформа можеш да минеш за човек от охраната, който ме придружава — подхвърли Алиша.

— Ако ме видят отблизо, пазачите ще ме познаят — поклати глава той. — Но отдалеч ще видят само униформата. Изкарай колата извън портала и ме чакай там.

— Ами ако не ме пуснат, Шон? — тревожно го погледна тя. — Ако си помислят, че знам нещо?

— Прави се на обзета от ужас, Алиша. Нищо повече.

— Няма да ми е много трудно, защото наистина съм ужасена — плахо се усмихна тя. Замълча за момент, очите й се напълниха със сълзи. — Това са хората, които отвлякоха Виджи, нали?

Той се поколеба, после кимна.

— Да, те са.

Огледа стаята, взе едно тежко преспапие от нощната масичка и го тикна в ръцете й.

— Ще трябва да се задоволиш с това оръжие, защото друго няма.

Отвън отново долетя тропот на бягащи крака.

— Карай по главната алея, мини покрай Барака номер три и басейна и се насочи към портала — инструктира я за последен път Шон, после я сграбчи за раменете и силно я разтърси. — Ще се справиш, Алиша! Сигурен съм, че можеш!

Тя въздъхна, кимна и го последва надолу по стълбите.

Първата част от плана протече безупречно. Двама от Униформените охранители минаха покрай Алиша, но не й обърнаха внимание. После започнаха неприятностите. Иззад завоя изскочиха неколцина мъже с бронежилетки. Първият от тях предупредително вдигна ръка.

— Мамка му! — полугласно изруга Шон, заел позиция сред храстите. Очите му механично потърсиха нещо, което би им помогнало да се измъкнат. И го откриха. Пръстите му нервно разтвориха раницата и измъкнаха една от гранатите, които беше взел от един от охранителите на Кемп Пиъри. Издърпа щифта и я запрати през оградата на Барака № 2. Тя звучно издрънча в стената на водния резервоар. Без да губи време, той хукна към близкото дърво и се покатери на долните клони.

Пет секунди по-късно гранатата експлодира, пробивайки дупка в дъното на огромния резервоар. Стотици хиляди литри вода плиснаха навън и се разляха по алеите като придошла река. Разнесоха се уплашени викове и Шон разтвори клонките пред себе си. Тъкмо навреме, за да види как водната стена помита Алиша и въоръжените мъже, които я бяха заобиколили.

Алиша беше отнесена отвъд басейна, тялото й спря в пластмасовите столове, пръснати около него. Тримата мъже от охраната нямаха този късмет. Телата им се блъснаха в каменната стена на огромното огнище и останаха там, напълно неподвижни.

Резервоарът се изпразни. Шон скочи от дървото и бързо се насочи към Алиша, газейки до колене в бързо оттичащата се вода.

— Извинявай за цунамито, но нямаше какво друго да направя — извика той, после изведнъж се закова на място.

Нещо не беше наред. Стиснала с две ръце протезата си, Алиша се гърчеше от болка.

— Хей, какво има? — хукна към нея той.

— Нещо се заби в бедрото ми в момента, в който ме удари вълната — отвърна на пресекулки тя. — Не мога да помръдна!

— По дяволите! — изруга Шон и се наведе над крака й. В следващия момент полетя в басейна с главата надолу с чувството, че в черепа му се отваря огромна дупка. За щастие беше паднал в плитката част, краката му бързо опряха в дъното и го оттласнаха нагоре. В мига, в който главата му изскочи на повърхността, около шията му се стегна примка. Инстинктивно посегна да я разхлаби, но пръстите му не успяха да влязат под нея. Направи рязко движение и се обърна.