Мишел Максуел беше тук.

Шон се направи на изненадан от появата й, но вместо да поиска обяснения, я поведе към комплекса. Охраната на портала очаквано отказа да я пусне въпреки разгорещения спор и едва след телефонен разговор с Чамп Полиън и появата му пуснаха Мишел да влезе в Бабидж Таун.

Начинът, по който Чамп прие Мишел, разсея подозрението на Шон, че той е гей. Блестящият физик внезапно се превърна в пале, скимтящо за вниманието на господарката си.

— Разбира се, че можете да останете — запелтечи той и с препъване се втурна да й стисне ръката.

— Най-добре първо да хапнем и после ще обсъдим случая — каза Шон.

— Добре — кимна Мишел и се извърна към Чамп. — Благодаря ви, мистър Полиън.

— Моля, наричайте ме Чамп.

Шон се обърна към замечтания учен, който не откъсваше очи от стройната фигура на Мишел.

Само в съня ти, приятел, мислено го посъветва той.

Насочи Мишел към главната сграда, обяснявайки защо се е преместил в къщата на Алиша Чадуик.

— След като хапнем, ще отидем там. И без това всички вече са си легнали.

Ресторантът беше празен, но тъй като работеше денонощно и без почивен дом, дежурните готвачи явно се отнасяха съвестно към задълженията си и след по-малко от петнайсет минути на масата им се появи топла храна и кафе.

Шон запозна накратко Мишел с информацията, с която разполагаше до момента, за опита за покушение срещу него и за версията му за смъртта на Райвест. Разказа й и за кратката си среща с Валъри Месълайн. В отговор тя пък му съобщи какво бе научила от приятелката си от Националния разузнавателен център.

— Всъщност чух да се приземява самолет някъде наблизо към два часа през нощта, и то без светлини.

— Приятелката ми от Центъра също спомена, че най-добре е човек да не се изпречва на пътя на Иън Уитфийлд.

— О, аз вече успях да се убедя в това.

— Значи си партнираш с шериф Хейс?

— Неофициално — кимна Шон, докато разбъркваше захарта в кафето си. — Стори ми се разумно, в случай че някой реши да ни изтегли от разследването.

— А твоята Джоун няма нищо против, така ли?

— Моята Джоун не знае, защото не отговарям на обажданията й.

— Знаех си, че има за какво да те обичам!

— Спести си сарказма, защото на даден етап ще трябва да я информирам за развоя на събитията.

— А Хейс? Що за човек е той?

— Солиден, но е малко нервен. Смята, че изобщо не трябва да се доближавам до съпругата на Уитфийлд.

— Е, по този въпрос сме на едно мнение.

— Но ако Мънк е бил убит от хората на ЦРУ единствено тя може да ни отведе до тях.

— Но от това, което ми каза за малкия им семеен скандал, разбирам, че Уитфийлд едва ли я информира ежедневно за развоя на събитията.

— Което не пречи да е подочула нещо. Дамата съвсем не е глупава и определено не изглежда доволна от половинката си.

— Добре, да приемем, че Уитфийлд е ликвидирал Мънк. Но защо?

— Може би защото е видял нещо, което не е трябвало. Свързано с тайните нощни полети например. В базата определено стават нередни неща. Някой оттам стреля по мен. Каквото и да се говори за ЦРУ, те не убиват американски граждани без основателни причини.

— Може би е станал свидетел на изтезания, а дори и на убийства — добави Мишел.

— Тук се приема тезата, че Тюринг е умрял веднага след като се е прехвърлил през оградата. Ами ако не е така? Ако е навлязъл много навътре в територията им? Ами ако са го убили, докато се е опитвал да излезе оттам?

— Нали казваш, че всички доказателства подкрепят версията за самоубийство?

— Че кой друг може да ги манипулира в тази посока по-добре от ЦРУ?

— Нещо не ми е ясно, Шон — въздъхна Мишел. — Защо човек като Мънк Тюринг ще се промъква в забранен периметър?

— Според Уитфийлд и ФБР Мънк е решил да се самоубие там, за да злепостави ЦРУ или просто за да предизвика интереса на медиите.

— Но ти не вярваш на подобни щуротии, нали?

— Не, но нека допуснем, че е проявил интерес към полетите и е решил да провери какво става. Гениите често са много любопитни.

— И този гений не е могъл да прецени, че подобна постъпка е равносилна на самоубийство? — скептично попита тя.

— Наистина трябва да има и друга причина. Например шпионаж. Тюринг изнася секретна информация от Бабидж Таун и я предлага на онзи, който плаща най-добре. Райвест допускаше, че тук има шпиони. И Тюринг е пътувал в чужбина.

— Това не обяснява защо е умрял на територията на ЦРУ. И най-вероятно изобщо не е шпионирал.

— Защо мислиш така? — любопитно я погледна Шон.

— С какво всъщност се занимават хората в Бабидж Таун? Доколкото разбрах, част от тях си играят с числа, а други се опитват да създадат супермалък компютър, нали така? — Мишел понижи глас и продължи: — Не допускаш ли, че мястото може да се окаже шпионска централа? В съседство, отвъд реката, е разположена свръхсекретна база на ЦРУ. Може би тези „научни“ изследвания са само прикритие за истинската им дейност: шпионаж срещу държавата.

— Блестяща хипотеза — усмихна се Шон. — Знаех си, че има причина да ми липсваш толкова много!

— На това му се вика партньорство.

— Добре де, но защо ни изпращат тук, ако Бабидж Таун действително е шпионска централа?

— По настояване на Райвест. Най-вероятно той не е бил сред посветените. Не напразно те е предупредил, че собствениците имат тайни намерения.

— Когато набера смелост да говоря с Джоун, непременно ще поискам допълнителни сведения по въпроса. Включително задълбочена проверка на миналото на Чамп Полиън, Алиша Чадуик и Мънк Тюринг.

— Квантови компютри казваш?

— Според теб има ли връзка между смъртта на Лен Райвест и на Мънк Тюринг?

— Ако няма, то със сигурност има връзка с Бабидж Таун. След като ми обеща да ми разкаже всичко за това място, той влязъл в банята и се удавил във ваната.

— ФБР държи на версията за нещастен случай, така ли?

— Разследването им се ръководи от тип на име Вентрис. Нямам представа какво мисли по въпроса. Знам само, че ако се изпреча на пътя му, ще ме смачка като буболечка.

— Късно е — прозя се Мишел. — Няма ли да се приберем в новия си дом?

Излязоха от ресторанта и тръгнаха към жилището на Алиша. Прозорците бяха тъмни.

— Спят — прошепна Шон и отвори входната врата с ключа, който му беше дала домакинята. Запали осветлението в антрето и добави: — Стаята ми е горе, точно срещу стълбите. Ти ще спиш в съседната. Утре сутринта ще обясня на Алиша за какво става въпрос. — Той я огледа скришом. — Чувстваш се добре, нали?

— Повече от добре — кимна тя. — Признавам, че терапията имаше огромен ефект.

— А онези истории в клиниката? Излезе ли нещо? — попита той сякаш между другото, макар че знаеше отговора.

— Нищо съществено — излъга го тя. — И трябва да ти кажа, че съм много разочарована от приятелчето ти Хорейшо. Дни наред ме засипваше с нелепи и обидни въпроси, а изведнъж изчезна и оттогава не съм виждала тоя гадняр!

— Наистина ли? — вметна Шон, решил да й спести новината, че само след няколко часа „гаднярът“ ще бъде тук.

— Наистина. А сега ми покажи къде е леглото, защото всеки момент ще припадна от умора.

В следващия миг ръката й се стрелна към кобура. Дулото на пистолета й се насочи към тъмната част на коридора, от която долитаха странни звуци.

Шон светкавично сграбчи ръката на Мишел и извика:

— Виджи, ти ли си?

Звуците станаха по-близки и по-ясни. Не бяха плач, а по-скоро тихо скимтене.

Шон бутна вратата на съседната стая и щракна електрическия ключ.

Виджи се беше сгушила на стол до стената. Беше по пижама, а косата й беше разпусната. Така изглеждаше по-голяма. Очите й бяха зачервени от плач, а от изражението й личеше, че изпитва болка.

Изпреварвайки Шон, Мишел бързо пъхна пистолета в кобура и пристъпи към детето.