— Нещо друго ми се струва доста странно — обади се Шон. — Жилището на Райвест е на централната алея, но никой не е видял появата или оттеглянето на евентуалния му убиец.

— Сигурен ли си, че твоят приятел шерифът е разпитал когото трябва? — попита го Хорейшо.

— Надявам се, че е така. Но може и да греша. Може би ние трябваше да издирим евентуалните свидетели.

— А аз какво да правя, докато вие се подготвяте за самоубийство?

— Това означава ли, че… — започна Шон, но Хорейшо го спря с ръка.

— Да, означава, че оставам. Вероятно съм точно толкова откачен, колкото сте и вие. Единствената ми утеха е, че като ни заключат в онази голяма къща, ще разполагаме с много свободно време за сеанси. Предлагам да ми възложиш някаква задача, преди да съм се осъзнал. В противен случай ще скоча на любимия си харли и ще избягам накрай света — далеч от откачалки като вас!

— Можеш да поговориш с един човек на име Саут Фрийман, който живее в Арч, Вирджиния. Издава тамошния вестник и е един от най-добрите познавачи на местната история. Кажи му, че аз те пращам. Опитай се да измъкнеш максимално количество полезна информация за региона.

Хорейшо тръгна към мотоциклета си. Преди да потегли, той се обърна и прошепна на Мишел:

— Какво реши за хипнозата?

— Нека се разберем така: ако се върна жива и здрава от предстоящата мисия, ще ти позволя да ме хипнотизираш.

— Планирането на проникване в базата е категорично доказателство, че и двамата сте готови за освидетелстване — въздъхна Хорейшо. — Но вие си го знаете, нали?

— Пожелай ми късмет, Хорейшо.

Дрезгавият глас на психоаналитика достигна до слуха й миг преди да затръшне вратата на джипа.

— Късмет, Мишел.

Рано следващата сутрин Мишел и Виджи излязоха на разходка. Поеха по пътеката към реката и не след дълго вече седяха на кея, потопили крака във водата. Мишел направи няколко опита да насочи разговора към кодовете и кръвта, но Виджи ловко избягваше темата.

— Кога пак ще гребем с лодката? — попита по едно време тя.

— Когато пожелаеш, ако искаш и веднага.

— Не, само попитах — поклати глава детето и посочи отсрещния бряг. — Не обичам онова място.

— Кемп Пиъри? Защо? Заради това, което се случи с Мънк?

— Не точно — небрежно отвърна Виджи.

— Тогава защо?

— Мънк дълго го нямаше — смени темата тя. — Дълго време бях сама.

— Кога? Когато замина за чужбина ли? — Виджи кимна, а Мишел се учуди, че досега не й беше хрумнало да зададе този въпрос. — А знаеш ли защо замина? Защо е ходил на всичките онези места?

— Когато се върна, говореше само за Алън Тюринг. Нищо, че беше ходил там и преди. Много го обичаше, макар че Алън отдавна е умрял.

— Кога отиде за пръв път?

— Още преди да се преместим тук. Тогава живеехме на друго място.

— Къде?

— В Ню Йорк. Там не ми харесваше, защото живеехме в апартамент. Всички съседи бяха стари. Миришеха на лошо и аз не ги обичах. С изключение на един старец, когото много харесвах. Мънк също го харесваше. Разговаряха често, макар че старецът говореше странно и почти не му се разбираше.

— Спомняш ли си за какво говореха? — попита Мишел колкото да поддържа разговора по темата, без да очаква да научи нещо важно.

— Не съвсем. Бъбреха си за неща, случили се отдавна.

— Разбирам.

— А аз свирех на пиано, за да не ги слушам.

— Но нали каза, че си харесвала стареца?

— Така е. Но той говореше за минали неща, които не разбирах.

— Е, възрастните хора често го правят, защото обичат да си спомнят миналото. А на Мънк вероятно му е било интересно.

— Старецът знаеше много за математиката и за разни други науки. Показваше стари карти на Мънк, пишеше дълги редици от букви на лист хартия и питаше татко дали ги разбира.

— Кодове ли?

— Май да.

— Но ти каза, че са били букви, докато Мънк е разбирал от числа, нали?

— Мънк казваше, че историята е пълна с числа, с важни числа. Преди много време Алън Тюринг ги е използвал, за да помогне да свърши една голяма война. Но са използвали и букви от азбуката.

— За това ли си говореха със стареца? За Алън Тюринг и Втората световна война?

— Понякога, но невинаги.

Нетърпелива по природа, Мишел с мъка преглътна думите, които й се искаше да изкрещи. Защо не прекратиш проклетата игра, малка хитрушо?! Защо не ми кажеш истината? Но вместо това попита колкото се може по-спокойно:

— А за какво си говореха обикновено?

Виджи скочи и се втурна нагоре по пътеката.

— Настигни ме! — извика през рамо тя.

Мишел го стори с пет-шест крачки, но после умишлено забави темпото.

— Предлагам да се надбягваме до къщата — престорено задъхано подвикна тя. — Ако те победя, ще ми разкажеш за кодовете и кръвта. Ако ти ме надбягаш, обещавам никога повече да не те питам за тях. Съгласна ли си?

— Да! — извика Виджи и без да губи нито секунда, полетя по пътеката. Миг по-късно изскочи иззад последния завой, зърна дома на Алиша и нададе тържествуващ вик. На три-четири метра от финала се обърна да види къде е Мишел и със смайване проследи как фигурата й се стрелва покрай нея, прелита над стъпалата към верандата и спокойно се отпуска на най-горното от тях.

— Ти ме измами! — бързо се окопити тя.

— Как по-точно? — спокойно я изгледа Мишел. — Ти тичаше, аз — също. Спечели по-добрата. А сега трябва да изпълниш облога.

— Харесвам те, Мишел.

— Добре, Виджи. Но какво става с уговорката ни?

Виджи изтича покрай нея и се скри в къщата. Тя бързо я последва, но когато влезе във всекидневната, момиченцето вече седеше зад пианото и с всичка сила удряше по клавишите. Свиреше нещо с френетично темпо, нещо напълно неразбираемо и странно.

— Виджи, моля те, спри! ВИДЖИ!

В следващия миг момиченцето скочи и хукна нагоре по стълбите. Спря на площадката, обърна се към Мишел и неистово изкрещя:

— Кодове и кръв!

Секунда по-късно вратата на стаята й се затръшна зад нея.

Полуоблечената Алиша Чадуик изскочи на площадката.

— Какво става, за бога? — извика тя.

— Не знам — отвърна Мишел. — Просто седна на пианото и сякаш откачи!

— Прави го само когато е разстроена от нещо — обвинително я изгледа Алиша.

— Е, този път го направи без причина — тръсна глава Мишел, докосна я по рамото и добави: — Твой ред е. Имам нужда от почивка.

Тя излезе, затръшвайки с все сила вратата след себе си.

Няколко минути по-късно докладва на Шон, че за момента мисията й с Виджи търпи пълен провал.

— Значи трябва задължително да проникнем в Кемп Пиъри — въздъхна той. — Утре пристига екипировката, която поръчах.

— Окей, в такъв случай ще се видим по-късно.

— Къде отиваш?

— След провала с Виджи трябва да си опитам късмета с Чамп — отвърна тя. — Но първо трябва да се преоблека. Знаеш какво имам предвид, нали?

— Впечатлен съм от решителността ти да стигнеш докрай, за да узнаеш истината — поклати глава Шон.

— Ще бъдеш още по-впечатлен, когато усетиш крака ми в зъбите си! — гневно го изгледа тя.

— Добре — кимна той. — Докато съблазняваш най-великия ум на света, аз ще пообиколя и ще потърся някой очевидец на събитията, свързани с убийството на Лен Райвест. А ако ми остане време, ще потърся и тайната стая на замъка.

— Нали ти казах, че вече го направих. Питах и Виджи.

— Втори поглед никога не е излишен.

Два часа по-късно Шон приключи проучванията си без абсолютно никакъв резултат. Никой нищо не беше видял, никой нищо не беше чул. Озадачен и доста разочарован, той се насочи към ресторанта с намерението да хапне нещо. В единия ъгъл на голямата зала Виджи се хранеше в компанията на няколко деца. Алиша седеше сама в противоположния край. Армия от сервитьори чевръсто обслужваше изгладнелите гении.

Той седна при Алиша, поръча си вечеря и небрежно подметна:

— Да сте разлагали някои сложни числа напоследък?