Детето тихо пристъпи към леглото, постави нещо върху завивките, обърна се и излезе.

Мишел седна в леглото, запали нощната лампа и посегна към дебелия кафяв плик. Вътре имаше писмо и една снимка. Възбудена до крайност, тя грабна плика и изскочи в коридора така, както си беше — по бикини и къса фланелка без ръкави. Почука на вратата на Шон, изчака малко и повтори, този път по-силно. После залепи устни в процепа и нетърпеливо подвикна:

— Шон! Шон!

Отвътре най-сетне се разнесе пъшкане, последвано от скърцането на матрак. Лампата светна и вратата се отвори.

Шон беше по пижама, с подпухнали от съня очи.

— Какво има?

— С пижама ли спиш? — не можа да сдържи усмивката си Мишел.

Той замълча за миг, после плъзна поглед по полуголото й тяло. Очите му бързо се проясниха.

— А ти винаги ли спиш така?

Тя се стресна, сведе очи и забързано сложи длан на гърдите си. Дебелия плик постави на друго, още по-интимно място.

Сега беше ред на Шон да се усмихне.

— Моля те, Мик! — промърмори той. — Никога вече не ме събуждай от дълбок сън с гледка като тази! — Очите му се плъзнаха по гърдите й и продължиха надолу. Изчака малко, за да й даде време да преодолее смущението, после добави: — Има ли нещо друго, или просто си решила да смутиш невинния ми сън?

Мишел се шмугна покрай него, седна на леглото и му направи знак да се приближи.

— Ела, искам да ти покажа нещо.

— Вече ми го показа!

— Хей, не се шегувам! Става въпрос за нещо важно.

Шон въздъхна, затвори вратата и се тръшна на леглото до нея.

— Какво има?

Тя заговори за нощното посещение на Виджи и му показа съдържанието на плика.

Умората му моментално се стопи. Разгледа внимателно писмото и снимката, после вдигна глава.

— Откъде ги е взела Виджи?

— Най-вероятно ги е получила от баща си.

— Но защо ти ги дава? Първо музиката, а сега и тези неща?

— Харесва ме, да не говорим, че й спасих живота — сви рамене Мишел. — Явно съм спечелила доверието й.

— Май улучи десятката! — погледна я любопитно Шон. — Тя ти вярва. — Прибра обратно писмото и снимката, после добави: — Трябва да говориш с нея, още сега! Писмото очевидно съдържа липсващото късче от мозайката. След като е стигнала дотук, положително ще ти разкаже и останалото.

— Ще се опитам.

Мишел отиде в стаята си, облече някакъв халат и отново излезе в коридора. Десет минути по-късно се върна, но очевидно беше разочарована.

— Не само не ми каза нищо, но и отрече да е оставяла плика на леглото ми — съобщи тя.

През следващия час направиха всичко възможно да отгатнат какво се крие зад писмото и снимката. Накрая Шон се изправи.

— Нямам нищо против полугола жена в леглото си, но сега трябва да се облечеш.

— Какво? — стреснато го погледна тя.

— Ти ме събуди, а сега двамата ще събудим Хорейшо — обяви той. — Искам да чуя мнението му по един въпрос.

Мишел излезе, а той сведе поглед към плика в ръцете си. Може би в него беше ключът, който търсеха. Отчаяно се надяваше да е така, тъй като шансовете им намаляваха все повече. Никак не му се щеше да им остане една-единствена възможност — проникване в забранената зона на Кемп Пиъри.

Слънцето изгря малко след като се насочиха към централната сграда, в която спеше Хорейшо. Обадиха се на сънливия пазач на входа и поеха нагоре по стълбите.

Хорейшо им отвори веднага, тъй като Шон прояви съобразителността да го събуди по телефона. Беше напълно облечен, но явно не му беше останало време за обичайната конска опашка. В резултат косата му стърчеше нагоре като пенестия гребен на морска вълна, която всеки момент ще се разбие на брега.

Той отвори уста да каже нещо, но Шон го спря.

— Не тук — рече той. — Ела да се повозим.

Двайсет минути по-късно се облегнаха на джипа на Мишел, паркиран под едно дърво на брега. Докато Хорейшо разглеждаше писмото и снимката, слънцето бавно изплува над реката и спокойните й води заблестяха.

— Адресът на изпращача е във Висбаден, Германия — обади се най-после психоаналитикът. — Слава богу, че е написан на английски, въпреки че почеркът е на възрастен човек, чийто матерен език е друг. Предназначено е за Мънк Тюринг и е написано от… — Хорейшо присви очи зад очилата си за четене и се напрегна да разчете подписа.

— Хенри Фокс — помогна му Мишел.

— Човекът благодари на Мънк, че му е помогнал да се прибере у дома — добави Шон.

— Датата е отпреди близо година — поклати глава Хорейшо и хвърли поглед към горния край на писмото. — Тоест преди Тюринг да предприеме пътешествието си до Германия и Англия.

— По-скоро преди последната му визита там — поправи го Шон. — А сега ще те помоля да обърнеш внимание на последните два реда.

— „Както се договорихме, аз съм готов да ви върна услугата — започна да чете Хорейшо. — Разполагам с това, което искате. Ще го получите в момента, в който дойдете тук.“ — Вдигна глава и объркано добави: — Значи този Фокс е искал да подари нещо на Мънк от благодарност, че му е помогнал да се прибере в родината си?

— По всичко личи, че е така — кимна Мишел. — А той е съчетал пътуването до Германия с малка екскурзия до Англия, за да посети местата, където е живял и работил Алън Тюринг.

— Въпросът е какъв е бил подаръкът на Фокс.

— Все още не знаем — въздъхна Мишел.

— Окей, Мънк му е помогнал да се прибере в Германия — заключи Хорейшо. — Но Хенри Фокс изобщо не ми звучи като немско име.

— Имам известни догадки по този въпрос, но ще изчакам потвърждение — тайнствено рече Шон и вдигна фотографията пред очите си. На нея бяха запечатани трима души, седнали на стъпалата пред голяма сграда. Единият от тях беше Мънк Тюринг, притиснал до себе си малката Виджи. Третият беше дребен възрастен мъж с бяла брада и пронизващи сини очи. На гърба на фотографията имаше дата.

— Направена е преди повече от три години — каза Мишел. — Според Виджи по същото време са живели в Ню Йорк. Нямали приятели, с изключение на един много възрастен човек, който разказвал спомените си на баща й и говорел много странно.

— Може би с немски акцент — предположи Шон.

— Значи старецът на снимката трябва да е Хенри Фокс, така ли? — бавно ги изгледа Хорейшо.

— Точно така — кимна Шон. — Това обяснява много неща, но не и какво е дал той на Мънк.

— Виджи ми разказа, че старецът обичал да пише букви на лист хартия, след което карал Мънк да ги анализира, най-вероятно с цел да ги дешифрира — добави Мишел.

— Чакайте, чакайте! — вдигна ръка Хорейшо. — Според Саут Фрийман една от причините за задържането на немските военнопленници тук била свързана с предположението, че част от тях имат познания по шифъра „Енигма“. След срещата с него си направих труда да прочета някои неща, свързани с историята на Втората световна война. Отделните родове войски на Третия райх са използвали собствени шифри, нещо като варианти на „Енигма“. Най-труден от тях бил шифърът на военноморските сили. Специалистите от Блечли Парк, включително Алън Тюринг, така и не успели да го дешифрират. Много историци са на мнение, че именно този факт обуславя големите успехи на немските подводници в битката за Атлантика. Нещата се променили едва след като съюзниците успели да се доберат до кодовите таблици на пленени немски кораби. Магьосниците от Блечли Парк свършили останалото.

— С какво ни помага всичко това? — вдигна вежди Мишел.

— Саут твърди, че във войната в Атлантика настъпил обрат в полза на съюзниците след появата на немските военнопленници в Кемп Пиъри. Всички те са служили на потопени кораби и подводници и вероятно са разполагали с кодовите таблици на „Енигма“ и с друга полезна информация.

— Мислиш, че Хенри Фокс е бил един от тях? — замислено го погледна Мишел.

— Той е на подходящата възраст, говори с немски акцент, пише шифри на листове хартия и разказва спомени за войната — отвърна Хорейшо. — Да, аз съм на мнение, че истината е някъде там.