Мишел нахвърли няколко лични вещи в малък сак и скочи зад волана. Спря само за да изпие едно двойно черно кафе и да си купи три енергизиращи блокчета. Адреналинът нахлу в кръвообращението й. Господи, колко е хубаво да си жива! И свободна.

Хорейшо слезе от самолета и веднага пое към психиатричната клиника. Но там с разочарование научи, че пациентката му беше излетяла от клетката.

— Каза ли къде отива? — попита той старшата сестра.

— Не, но ме помоли да ви предам, че е излекувана.

— Тъй ли? Значи вече е на етапа сама да си определя диагнозата!

— Не знам, но нека ви разкажа какви ги надроби, докато беше тук — въздъхна сестрата и набързо го запозна с инцидента, довел до ареста на Бари.

— По дяволите! — възкликна Хорейшо. — Как успя за толкова кратко време да извърши толкова неща?

— Дамата очевидно не оставя тревата да поникне под краката й — поклати глава старшата сестра. — Чух, че е натупала Бари, и то доста сериозно. Което, да си призная, ми достави особено удоволствие, защото не харесвах тоя тип.

— След дъжд качулка — промърмори Хорейшо, докато се отдалечаваше.

— И на вас приятна вечер, мистър „Харли Дейвидсън“ — изсъска след него сестрата.

Хорейшо потъна в размисъл. Трябваше да отгатне следващите ходове на Мишел. На практика не беше особено трудно. При всички случаи тя щеше да пожелае да се присъедини към Шон и най-вероятно вече пътуваше към него. От юридическа гледна точка самият Хорейшо нямаше как да я спре. Същевременно си даваше ясна сметка, че тя не е излекувана. Инцидентът в онзи бар можеше да се повтори, но в различен и вероятно смъртоносен вариант.

Колебаеше се дали да се обади на Шон и да го предупреди за последните събития, когато мобилният му телефон иззвъня.

— Говорим за вълка, а той в кошарата — каза той в мембраната.

— Ще се въздържа от забележката за взаимното привличане на големите умове, защото тук е пълно с такива — засмя се Шон. — Предстои ми среща с началника на Кемп Пиъри, но първо искам да те попитам нещо.

— Кемп Пиъри? — учудено попита Хорейшо. — Мястото, известно като „Фермата“ на ЦРУ?

— Същото. Всъщност искам да те помоля за една услуга. — Разказа му накратко за Виджи и добави: — Знам, че молбата ми да отскочиш дотук ще те затрудни, защото си ангажиран с Мишел и с останалите си пациенти.

— Вече не съм — отвърна Хорейшо. — Любимата ми пациентка изчезна.

Разказа му накратко за последните авантюри на Мишел и му съобщи, че е напуснала клиниката.

— По дяволите! — възкликна Шон. — Тази жена никога няма да престане да си търси белята!

Но в гласа му се долавяше неприкрита гордост от постъпката на Мишел.

— В момента най-вероятно пътува към теб — предупреди го Хорейшо.

— Към мен ли? Откъде-накъде? Преди да тръгна, действително споделих някои неща за разследването, но изобщо не й споменах къде отивам.

— Оставил ли си някакви материали в апартамента?

— По дяволите! — простена Шон. — Оставих копия от тях просто защото нямам офис.

— Поздравявам те за добрата организация. Но трябва да те предупредя, че Мишел ще бъде при теб още утре сутрин, ако не и по-рано.

— Джоун ще побеснее — въздъхна Шон. — Двете не се понасят.

— Защо ли не съм изненадан? Утре тръгвам. Там има ли хотел?

— Ще гледам да ти уредя нещо в Бабидж Таун. Мястото не е толкова малко, колкото изглежда. А какво да правя с Мишел?

— Дръж се нормално.

— Постигна ли някакви резултати с лечението й?

— Току-що се връщам от интересно пътуване до Тенеси, но ще ти разкажа за него, като се видим. Трябва да ти благодаря, че ми възложи изключително любопитен случай. Виджи също ми се струва интересна.

— Цялото място е интересно, Хорейшо. А в някои отношения е и опасно, ако трябва да бъда откровен. В тази връзка няма да се сърдя, ако решиш да отклониш поканата.

— Последното не го чух.

— По-добре ли е Мишел?

— Трябва да й помогнем да освободи онази част от съзнанието си, Шон. Само по този начин ще бъдем сигурни, че бомбата няма да експлодира отново. Лично аз няма да се откажа, преди да стигнем до този етап.

— Аз също, Хорейшо.

— Добре. При всички случаи ще трябва да обединим усилията си. Опознавайки тази жена, стигнах до заключението, че няма мъж на света, който да може да я укроти сам.

— Не ми казваш нищо ново, Хорейшо.

Навлязоха в чистото университетско градче със спретнати тухлени къщички и Шон хвърли кос поглед към Хейс. Доблестният шериф се беше привел над волана и го стискаше толкова здраво, че кокалчетата му бяха побелели от напрежение.

— Не го стискай толкова, Мърк — посъветва го Шон. — Ще го счупиш и няма да можем да се приберем.

Хейс поруменя и отпусна пръстите си.

— Май не се представям като професионален представител на реда, а? — въздъхна той.

— Не са много ченгетата, които са призовани от големия лош вълк в разгара на следствието.

— За какво ли ме вика?

— Едва ли е за нещо приятно. Например ще ти кажа, че в Управлението не си падат по сътрудничеството.

— Е, денят се очертава да бъде страхотен! — възкликна Хейс.

— Ти говори ли с Алиша?

— Длъжен бях — кимна шерифът. — Особено след като научих от теб, че е имала връзка с Райвест.

— Сериозна ли е била?

— Поне тя мисли така.

Скоро стигнаха на адреса, който беше получил Хейс. Оказа се триетажна тухлена сграда, която по всичко приличаше на обикновен жилищен блок.

Във фоайето ги посрещна мъж с памучна риза и панталони в цвят каки. Явно беше бодигардът на Иън Уитфийлд. Беше малко по-нисък от Шон и без очебийни мускули, но по тялото му нямаше грам излишна тлъстина, а през ризата му се очертаваха коремните плочки. Приличаше на човек, който може да ти види сметката по десетина различни начина, без да пролее капчица пот.

Първата му работа беше да им покаже служебната си карта, а втората — да прибере пистолета на Хейс. После претърси Шон, без да промълви нито дума.

Взеха асансьора за третия етаж и не след дълго вече седяха около овалната маса в приемната на ъгловия апартамент. Посрещачът им изчезна за миг, след което се появи в компанията на друг мъж, облечен по същия начин и в почти същата добра физическа форма. С малката разлика, че косата му беше посивяла, изглеждаше на около шейсет и накуцваше с десния крак.

Кос поглед към посрещача беше достатъчен. В ръката на Уитфийлд, тъй като Шон предположи, че това бе той, се появи картонена папка.

Домакинът седна на масата и потъна в четене. Няколко минути изтекоха в пълно мълчание. После той вдигна глава и ги огледа.

— През последните двайсет и седем месеца в района около нашето съоръжение са регистрирани четири самоубийства — обяви той.

Шон трепна изненадано, Хейс — също.

— По неизвестни причини ние се превръщаме в притегателно място за депресирани хора със склонност към самоубийство. Подозирам, че на първо място сред тези причини е желанието за слава и предизвикването на неприятности. Излишно е да добавям, че тези каскади започват да ми омръзват.

— Отнемането на човешки живот едва ли може да се нарече каскада — възрази Шон, а Хейс пребледня. — Все още не са изяснени обстоятелствата около смъртта на Мънк Тюринг. Не знаем дали става въпрос за самоубийство или за предумишлено убийство.

— Всички факти сочат, че става въпрос за самоубийство — почука папката пред себе си Уитфийлд и спря поглед на Хейс. — Нали така, шерифе?

— Ами… Би могло да се каже — запелтечи Хейс.

— Няма доказателства, че Мънк е бил в депресия, водеща към самоубийство — възрази Шон.

— Всички гении страдат от депресия — отсече шефът на базата.

— А вие откъде знаете, че Тюринг е бил гений?

— Новите съседи винаги предизвикват любопитство.

— Това означава ли, че сте били там? — настоя Шон.

Уитфийлд отново насочи вниманието си към Хейс.