Литмир - Электронная Библиотека

Кретек и неговият помощник отново се качиха в роувъра.

— Не съм сигурен дали това ми харесва, Антон — каза Михаил Влахович, като метна своя „Аграм“ през рамо. По-дебел и по-плешив от Кретек, бившият офицер от сръбската армия с грозни черти беше един от най-елитните членове на Групата „Кретек“, на когото беше разрешено да се обръща към търговеца на оръжие по малко име. — Играеш рискована игра с тези хора.

Освен това Влахович беше сред наистина малцината, които имаха върховната привилегия да поставят под въпрос някое от командирските решения на Антон Кретек, без да бъдат убити заради това.

— За какво да се притеснявам, Михаил? — Кретек се изкикоти дебелашки, като плесна помощник-командира си по свободното рамо. — Посрещнахме техния самолет. Доставихме стоката, както бяхме обещали. Получихме договорената сума и те си заминаха. Изпълнихме договорката си докрай. А какво ще стане после? Кой може да каже?

— Но това ще е втората им изгубена пратка. Арабите ще станат подозрителни!

— Пфу! Арабите винаги са подозрителни. Убедени са, че всички тях преследват. Това може да се окаже добре. Можем да извлечем полза.

Кретек спря до пътническата врата на роувъра. Посегна през сваленото стъкло и отвори жабката.

— Когато договаряме следващата серия оръжейни доставки за Джихада, просто ще прехвърлим вината там, където по право й е мястото. Ще им кажем, че на Балканите действат израелски агенти на Мосад и опитват да се намесят в потока на оръжията, пътуващи за Близкия изток. Освен че мразят всички, арабите най-вече мразят евреите. С удоволствие ще обвинят тях за своите изгубени боеприпаси.

Кретек се изправи, взел в ръка сива метална кутия с размерите на пакет цигари. Той изтегли телескопична антена от горната част на кутията, натисна копче за включване и в отговор светна зелена лампичка.

— Ще им кажеш за евреите ли, Антон? — скептично попита Влахович.

— А защо да не им кажа? То си е истина, нали? Евреите са виновни. Нашите приятели, терористите, са отлични клиенти. Плащат ни добри пари срещу оръжията и експлозивите, които им продаваме. Заслужават да знаят истината… — Кретек дръпна предпазното устройство нагоре и го извади от централното копче на предавателя. — … Но не чак цялата истина. Няма нужда да споменаваме всички добри пари, които Мосад плаща, за да е сигурно, че тези оръжия и експлозиви никога няма да пристигнат.

Кретек натисна с мазолестия си палец. Навън в нощта приемник детонатор, внимателно поставен във фалшивата пратка семтекс, реагира на електронния импулс.

Над Адриатика лумна яркочервена светлина и се чу далечен тътен на мощна експлозия, докато самолетът „Дорниер“ и неговият екипаж се превръщаха в прах.

— Това е тайната на добрия бизнес, Михаил — каза Кретек със задоволство. — Винаги трябва да даваш всичко от себе си, за да угодиш на колкото се може повече клиенти.

Старинната селска къща с каменни стени беше построена преди да се роди Наполеон и в нея от три века насам постоянно живееха поколения от едно и също семейство.

В Съединените щати подобна къща щеше да се смята за историческа забележителност. В Албания това я правеше просто още една схлупена и грохнала, прекалено дълго използвана сграда върху прекалено изтощена земя.

За последните петдесетина години няколко правителства бяха обещавали на обитателите й електричество „скоро“, но то се появи едва сега, под формата на ръмжащите генератори „Хонда“ от щаба на Групата „Кретек“.

Сламениците и грубите, самоделни мебели бяха изнесени от една от влажните спални, заменени със сгъваеми полеви бюра, сателитни телефони и цивилни приемо-предавателни устройства на странични честоти от комуникационния слой. Охранителният отряд си беше направил квартира от плевнята и камуфлажните им покрития бяха изолирали фермата от останалия свят — отвътре и отвън, а транспортната секция прикриваше превозните средства в другите външни постройки.

Членовете на щаба бяха свикнали с подобно временно настаняване. Никога не оставаха на едно и също място за повече от седем поредни дни. Една седмица в курортна вила на румънското крайбрежие, следващата заемаха цял етаж на върха на луксозен хотел в Прага, третата — на борда на риболовен траулер, кръстосващ Егейско море, или, както сега, в усойна селска къща в Албания.

Никога не ставай неподвижна мишена за врага си — това беше още едно от правилата за оцеляване на Антон Кретек. Изкушението да се отпусне и да се отдаде на хубав живот, осигурен от успехите му, беше силно, понякога почти непреодолимо, но търговецът на оръжие смяташе, че това е път, който води до гибел.

Освен това за момчетата беше полезно да виждат, че старецът още има зорко око и железен юмрук и че не се страхува да го окървави. Беше полезно за дисциплината.

— Как мина, Антон? — попита шефът на комуникациите на Кретек, когато търговецът на оръжие бутна ниската врата и влезе в комбинираната кухня и всекидневна на къщата.

— Без затруднения, приятелю — дружелюбно изръмжа Кретек. — Може да се свържеш с палестинците и да им кажеш, че тяхната пратка пътува. Дали ще пристигне… — Кретек погледна безучастно и повдигна широките си рамене.

Мъжете, седнали около грубата маса в средата, знаеха, че трябва да се засмеят.

Като изключим единствената ярка крушка от автомобилен фар, окачена на една греда отгоре, стаята сама по себе си можеше да бъде музейна възстановка от осемнайсети век със своя нисък таван, с мизерните варосани каменни стени и широката камина, която служеше и за готвене, и за отопление. В опушеното огнище тлееше огън от горящи лозови пръчки. Дъсченият под беше излъскан от стъпките векове наред, а отвън се влизаше през ниска, „чупеща глави“ врата с висок праг, предвидена да забави нападенията на разбойници и врагове на семейството.

Тя обаче не служеше за защита срещу бандитите, поканени в къщата. Собственикът на къщата и неговата четиринадесетгодишна дъщеря стояха притихнали близо до камината и разчитаха на древната селска отбрана чрез ненатрапчивост.

— А, Глешка, скъпа моя, ти дочака завръщането на своя рицар. И то с горещ чай. Точно това ми е нужно в студената сутрин.

Без да проговори, момичето вдигна чайника от камината и го занесе до масата, като напълни една мръсна чаша със силен, двойно запарен черен чай. Кретек седна на свободния стол до чашата и стисна задника на момичето през евтината памучна пола.

— Благодаря ти, любов моя. Ще се постопля с горещия ти чай, а след малко, когато си свърша работата, ще стопля теб.

Със свирепо подигравателно ръмжене той я придърпа и зарови лице в почти плоските й гърди, като изтръгна поредния изблик на вулгарен смях от хората си. В очите на баща й, седнал до камината, проблесна огънят на безпомощен гняв, който веднага беше прикрит. Той бе поласкан да даде под наем фермата си на тези хора за повече пари, отколкото можеше да спечели за пет години тежък труд. Тогава не знаеше, че ще даде под наем и единственото си дете — Глешка. Но той беше албанец и познаваше правилото на оръжието. Хората с пушките определят правилата, а тези хора имаха ужасно много пушки. Момичето щеше да оцелее и те щяха да оцелеят, както оцеляваха албанските селяни — с търпение.

Като пусна момичето, Кретек сложи в чая си захар от нащърбената купичка на масата.

— Нещо ново случи ли се, докато доставях пратката, Кренкльо?

— Само един имейл, сър. — Шефът на отдела за комуникации подаде разпечатан лист през масата. — До личния ви адрес, на домашния код.

Кретек разгърна листа и разгледа съобщението. През руното на брадата му бавно се показа вълча усмивка.

— Добри новини от семейството, приятели — каза накрая той. — Наистина много добри новини.

Престорената веселост изчезна и той вдигна хладен и съсредоточен поглед.

— Кренкльо, съобщи на хората ни в Канада, че арктическата операция е в ход и че трябва да започнат незабавна подготовка. Обади се на избрания силов отряд и уреди среща на мястото на заминаването ни от Виена. Михаил…

16
{"b":"551927","o":1}