„Като не намерих в сърцето си нищо освен покорна търпимост към хората от моя тип, аз живеех досега самичък в дома си, който дори при този горещ климат може да изглежда твърде голям за сам човек. Преди известно време му предложих да живее при мен. Струва ми се, не съм направил грешка.“
Като четях това писмо, си помислих, че моят приятел бе проявил към Джим не само търпимост — не, това беше начало на истинска привързаност. Разбира се, той привеждаше своеобразни доводи. Преди всичко Джим не изгубил свежестта си в този климат. Ако бил момиче — пишеше приятелят ми, — щяло да може да се каже за него, че цъфти, цъфти скромно като теменужка, а не като тези вулгарно крещящи тропически цветя. Джим бил в къщата му вече шест седмици, а още нито веднъж не се бил решил да го шляпне по гърба, да го нарече „приятелю“ или да му даде да разбере, че е архаична находка. Джим не се отличавал и с досадната бъбривост на младите хора. Характерът му бил добър, почти нямало какво да разкаже за себе си и съвсем не бил умен, слава богу — пишеше моят приятел. Но очевидно Джим беше все пак достатъчно умен, за да цени спокойно остроумието му и в същото време да го забавлява с наивността си.
„Млякото по устата му още не е засъхнало и сега, когато в главата ми се появи блестящата идея да му дам стая в моя дом и да се храним заедно, престанах да се чувствувам стар. Онзи ден той се сети да стане и прекоси стаята с единствената цел да ми отвори вратата и аз се почувствувах по-близо до човечеството, отколкото бях през последните години. Забавно, нали? Разбира се, аз се досещам, че тук има нещо, някаква ужасна малка грешка — за която вие знаете, но ако тя действително е ужасна, струва ми се, че можем да се помъчим да му простим. Заявявам, че не мога да го заподозра в по-сериозна простъпка от кражба в някоя овощна градина. Нима работата е по-сериозна? Може би трябваше да ми се доверите; но и двамата отдавна сме заприличали на светци и може да сте забравили, че ние също навремето сме грешили. Може да се случи някога да ви попитам за простъпката му и тогава, надявам се, ще ми я кажете. Не ми се иска да го разпитвам, преди да имам представа какво е провинението. Освен това сега е още твърде рано. Нека той още няколко пъти отвори за мене вратата…“
Ето какво пишеше моят приятел. Бях много доволен от даващия надежди Джим, от тона на писмото, от собствената си проницателност. Очевидно знаех какво вършех: бях разгадал душата му и прочее… Ами ако от това излезе нещо неочаквано и чудесно? Същата вечер, като си почивах в шезлонга под тентата на юта на моя кораб (в пристанището на Хонконг), положих от името на Джим основния камък на въздушните му кули. Направих рейс на север, а когато се върнах, ме очакваше ново писмо от моя приятел. Неговия плик отворих най-напред.
„Доколкото ми е известно, сребърните ми прибори не са изчезнали — така започваше писмото. — Впрочем аз не се заинтересувах достатъчно за този младеж. Той си отиде, като остави на масата за закуска официална бележка с извинения — бележка, глупава или безсърдечна. Може би и едното, и другото — не правя разлика между двете. Разрешете ми да ви съобщя, че ако имате в запас още някакви тайнствени млади хора, трябва да ме изключите от сметката. Това ще е последната глупост, в която мога да бъда обвинен. Не мислете, че съм се засегнал чак толкова, но по тенискортовете много съжаляват за него и аз, ръководейки се от своите интереси, измислих правдоподобна лъжа за пред клуба…“
„Не можех да понасям фамилиарността на тази гадина — пишеше Джим от едно морско пристанище на седемстотин мили южно от мястото, където можеше да се чувствува като риба във вода. — Засега съм при Егщрьом и Блейк — корабни доставчици; временно служа при тях като куриер, ако трябва да нарека нещата със собствените им имена. Споменах им вашето име — това беше моята препоръка: те, разбира се, ви познават и ако можете да им напишете две-три думи за мене, ще ме оставят за постоянно.“
Бях напълно затрупан от развалините на моята въздушна кула, но, разбира се, изпълних молбата му и писах. В края на годината новият ми договор наложи да отида нататък и там имах възможност да се видя с него.
Той все още служеше у Егщрьом и Блейк и ние се срещнахме в помещението, което те наричаха „нашата приемна“. Стаята се помещаваше в магазина. Джим току-що се бе върнал от един кораб и като ме видя, наведе глава, готов за борба.
— Какво можете да кажете за свое оправдание? — започнах аз веднага щом се ръкувахме.
— Това, за което ви писах, нищо повече — упорито каза той.
— Онзи да не се е раздрънкал? — попитах.
Джим ме погледна със смутена усмивка.
— О, не! Не издрънка нищо. Държеше се, като че ли ни свързва някаква тайна. Приемаше дяволски тайнствен вид винаги, когато отидех във фабриката; смигаше ми почтително, сякаш искаше да каже: „Ние с вас знаем…“ Гнусно се подмазваше, фамилиарничеше…
Той се отпусна в един стол и загледа краката си.
— Веднъж останахме двамата насаме и той се осмели да ми каже: „Е, мистър Джеймс — там ме наричаха мистър Джеймс, сякаш бях син на собственика, — ето че пак сме заедно. Тук е по-добре, отколкото на стария кораб, нали?“
Не е ли възмутително? Погледнах го, а той направи дълбокомислена гримаса.
„Не се безпокойте, сър, казва. Веднага мога да различа джентълмена и разбирам как трябва да се чувствува един джентълмен. Надявам се все пак, че ще оставите за мене това място. И на мене ми дойде нагорно заради скандала с онази проклета стара «Патна».“
Беше ужасно. Не знам какво щях да кажа или направя, ако в това време не бях чул гласа на мистър Денвър, който ме извика от коридора. Бе време за закуска. Двамата с мистър Денвър прекосихме двора и градината и влязохме в бунгалото. Той започна както обикновено ласкаво да се шегува с мен… Изглежда, му харесвах…
Джим помълча.
— Да, зная — харесвах му. Ето защо ми беше толкова тежко. И такъв чудесен човек! Същата сутрин ме бе хванал под ръка… Той също беше фамилиарен с мен.
Джим рязко се разсмя и наведе глава на гърдите си.
— Ба! Когато си спомних как онова гнусно животно разговаряше с мен — поде той изведнъж с треперещ глас, — ми беше непоносимо да мисля за себе си… Разбирате, нали?…
Кимнах.
— Та той се отнасяше към мен почти като баща! — възкликна Джим и гласът му секна. — Би трябвало да му кажа. Не можех да оставя това така, нали?
— Е, и какво направихте? — прошепнах аз след малка пауза.
— Предпочетох да се махна — бавно рече Джим, — тази работа трябва да се погребе.
От магазина се чу свадливият, нервен глас на Блейк, който се караше с Егщрьом. Те работеха заедно вече много години и всеки ден от отварянето на магазина до последната минута преди затваряне Блейк, дребно човече, със зализана черна коса и тъжни, малки като мъниста очички ругаеше непрестанно, заядливо, с някаква плачлива ярост. Това вечно ругаене беше съвсем обикновено явление в тяхната кантора; дори посетителите твърде скоро преставаха да му обръщат внимание и съвсем рядко измърморваха: „Досадно!“ — или скачаха веднага и затваряха вратата на „приемната“. Егщрьом — ъгловат, едър скандинавец с припрени маниери и огромни руси бакенбарди, даваше нареждания на хората си, проверяваше пратките, изготвяше сметките или пишеше писма, застанал прав пред високото писалище в магазина, без да обръща особено внимание на врявата, която вдигаше Блейк — сякаш беше абсолютно глух. Само от време на време, обезпокоен, изричаше: — Ш-ш-т!… — Но това „ш-ш-т“ не правеше ни най-малко впечатление, а той и не очакваше друго.
— Тук се отнасят към мене много добре — каза Джим. — Блейк е грубиян, но Егщрьом е чудесен човек.
Той бързо стана и тръгна с отмерени крачки към прозореца, където имаше статив с телескоп, обърнат към пристанището.
— Ето сега влиза в пристанището онзи кораб, който изчакваше цялата сутрин, защото нямаше попътен вятър — забеляза спокойно Джим… — трябва да отида на борда му.
