Марсалис сви устни в беззвучно подсвиркване.

— Виж, това е добра идея.

Севги реши, че е време да го цапардоса с подробностите. Готова беше да му каже всичко, само и само да изтрие самодоволната физиономия от лицето му.

— Преди това систематично е осакатил другите единайсет, криозамразени пътници, използвал ги е за фураж. Ампутирал е крайниците им и ги е държал живи в криогнездата, накрая започнал да ги избива и да използва други части от телата им за храна.

Кимване.

— Колко време е продължил полетът?

— Трийсет и три седмици. Нещо не ми изглеждате изненадан.

— Защото не съм. Не е имало къде да мърда, а все е трябвало да яде нещо.

— Вие изпадали ли сте в подобна ситуация?

Нещо като сянка прекоси очите му. Гласът му прозвуча почти безизразно:

— Така ли ме открихте? Чрез асоциативно търсене?

— Нещо такова. — Предпочете да не споменава за внезапния ентусиазъм, с който Нортън беше възприел новата тактика. — Нашият профилиращ н-джин ви посочи като единствената друга тринайска, попадала в подобна ситуация.

Марсалис я удостои с тънка усмивка.

— Само че аз не изядох никого.

— Така е. А мина ли ви през ума подобен вариант?

Той помълча малко. Севги тъкмо щеше да повтори въпроса си, когато той стана от стола и тръгна към високия прозорец. Вдигна очи към небето.

— На няколко пъти — каза тихо. — Знаех, че спасителният кораб идва, но оставаха почти два месеца, докато пристигне. Няма как да не превърташ всякакви варианти през главата си. Ами ако не пристигнат, ами ако нещо се обърка. Ами ако…

Млъкна. Погледът му се отдели от облачната покривка и се върна на нейното лице.

— През всичките трийсет и три седмици ли е бил буден?

— Почти. По наша преценка криогнездото му го е изплюло две седмици след началото на полета.

— И от марсианския контрол на полетите не са го прибрали?

— Те изобщо не са знаели какво става. — Севги махна с ръка. — Н-джинът се е изключил, най-вероятно след външна намеса. Корабът е преминал на автоматичен режим. Без позивни за авария. Той се е събудил малко след това.

— Прекрасно струпване на случайности.

— Нали.

— Уви, не особено удобно от кулинарна гледна точка.

— Да. Според нас ранното събуждане е резултат на грешка. Онзи, който е бърникал в н-джина, вероятно е планирал да нагласи системите така, че да събудят нашия човек две седмици преди крайната точка на полета. Но нещо в хакерската програма е завило надясно вместо наляво, образно казано, и криогнездото се е изключило на две седмици от Марс, вместо от Земята. И нашият приятел се е събудил гладен, ядосан и навярно не съвсем с всичкия си.

— Знаете ли кой е?

Севги кимна. Въведе команда с няколко клавиша и обърна инфоплочата така, че и двамата да виждат екрана и лицето на него. Марсалис заряза прозореца и небрежно приседна на ръба на масата. Светлината отскачаше косо покрай главата му.

— Алън Мерин. Събрахме генетичен материал от „Гордостта на Хоркан“ — това е корабът, паднал в океана — и го пуснахме през базата данни на КОЛИН за тринайските. Получихме това.

Беше почти недоловимо — начинът, по който той се фокусира плавно, начинът, по който небрежната му стойка се напрегна в нещо различно. Севги гледаше как очите му се плъзгат по текста отстрани на бледата портретна снимка. Колкото до нея, тя го знаеше наизуст.

„Мерин, Алън (осиг. № 48523(dx3814) — дата и място на раждане: 26-04-2064, Таос, Ню Мексико (проект «Поборник»). Утробен гостоприемник — Биликису Санкаре; източник на генетичния материал — Исак Хубшер, Исабела Гайосо (№ соц. осиг. — приложени). Всички геннокодови варианти собственост на «Еленсис Хол Инк.», патентовани (Партньорска програма 2029 на «Еленсис Хол» и армията на Обединените щати).

Първоначална обработка и обучение — Таос, Ню Мексико, специални умения развити във Форт Бенинг, Джорджия (тайни операции, контравъстаническа дейност). Участия: Индонезия 2083, Арабски полуостров 2084–85, Таджикистан 2085–87 и 2089, Аржентина, Боливия 2088, Ръба (програма умиротворяване в градска среда) 2090–91.

Пенсиониран 2092 (според директивите на Втората конвенция на АГЛОН, протокол «Якобсен»). Приел заселване на, Марс 2094 (гражданско досие на КОЛИН — приложено).“

— Прилича на Христос.

Севги примигна.

— Моля?

— Лицето. — Той почука с пръст по екрана. Лазерното сияние се накъдри; около мястото на допира. Мерин ги гледаше зад вълничките. — Направо е като излязъл от Религиозния сателитен канал. Прилича на онзи, на Човека, който приема имена, от анимето, което пуснаха за Каш-мемориала.

Усмивката се излюпи на лицето й, преди да успее да я спре. Той й отвърна с някакво нейно подобие, премести стола си по-близо и седна.

— Гледала си го, нали? Тук ни го пускат непрекъснато. Разбираш: превъзпитание, основано на вярата.

„Какво му се хилиш като шибана говорителка по новините, Сев? Вземи се стегни.“

— Значи не го познавате? — попита тя, все така на „вие“.

Поглед изпод вежди.

— От къде на къде да го познавам?

— Били сте в Иран.

— Кой не е бил? — Тя не каза нищо. Той въздъхна и продължи: — Да, чувахме това-онова за Поборниците. На няколко пъти ги виждахме отдалече в Иран, при Ахваз. Но от тези данни не личи Мерин да е стигал толкова далече на север.

— Може и да е стигал. — Севги кимна към екрана. — Ще бъда откровена с вас. Това тук е само резюме, при това без претенции за точност. Досиетата на мисиите са още по-неясни. Операции под прикритие, „изгубена“ документация, слухове и мълва, „има данни, че обектът еди-какво си“, неща от този сорт. Увъртания и неясноти на всяка крачка. На всичкото отгоре около този тип се е заформила цяла героична митология. Има данни, които го поставят в зони на бойни действия, отдалечени на стотици километри, в рамките на един ден; разкази на очевидци, че е получил рани, които не фигурират в никакви медицински архиви, някои толкова тежки, че няма начин да е оцелял. Дори и за дейността му в Южна Америка не можем да сме напълно сигурни, защото се застъпва с други. Бил е в Таджикистан; не, не е бил, тогава още е бил в Боливия; изпратен бил сам, не, командвал поборнически взвод в град Кувейт. — Отвращението й заплашваше да прелее. — Казвам ви, този тип е шибан призрак!

Той се усмихна, тъжно някак, реши Севги.

— По онова време всички бяхме такива — каза той. — Призраци. И ние си имахме наша, британска версия на проект „Поборник“, без бляскавото име, разбира се. Наричаше се „Морски орел“. Французите пък предпочетоха името „Осми отдел“. Но никой от нас официално не съществуваше. Имайте предвид, госпожо Ертекин, че през осемдесетте цялата тази история с тринайските беше нещо съвсем ново. Всички знаеха, че технологията е налице, и всички се надпреварваха да отричат, че имат каквото и да било общо с нея. По онова време АГЛОН дори не съществуваше, поне не като самостоятелна агенция. Все още беше част от Комисията по правата на човека. И всички пазеха в строга тайна подробностите за новите си генетични бойци. Близкият изток беше тестови полигон за всякакви гадости, родени от главоломния напредък на технологиите, и всичко това при пълно информационно затъмнение на принципа на отрицанието. Знаете как става, нали?

Тя примигна.

— Кое?

— Отрицанието. Нали работите за КОЛИН?

— От близо две години работя за тях, да — студено каза Севги. — Преди това бях детектив в нюйоркската полиция.

Той пак се ухили, този път май наистина му беше смешно.

— Обаче сте му хванали цаката. „Това е строго поверителна материя и ние искаме да си остане такава“. Съвсем в стила на КОЛИН.

— Въпросът не е в това. — Опита се, без особен успех, да прогони студенината от гласа си. — Просто не искаме да предизвикваме излишна паника.

— Колко души е убил досега? На Земята имам предвид.

— По наша преценка — двайсетина. Някои от убийствата не можем да му припишем категорично, но косвените улики сочат към него. В седемнайсет от случаите е налице остатъчен генетичен материал, който потвърждава, че извършител е нашият човек.