— Гордеете се с това, нали?

— А вас ви разстройва, така ли?

Тя сведе поглед към разтворената инфоплоча и текста върху екрана й.

— В Перу сте застреляли в тила невъоръжена и ранена жена. Екзекутирали сте я. И с това ли се гордеете?

Дълга пауза. Севги улови погледа му и го задържа. За миг си помисли, че той ще стане и ще си тръгне. Даде си сметка, че част от нея се надява точно на това.

Само че той внезапно вдигна поглед към един от високо разположените прозорци на чакалнята. Бегла усмивка докосна устните му, после се скри. Той се изкашля и попита:

— Знаете ли какво е „Хааг“?

— Чела съм за тях. — Чела беше в комюникетата на полицията, в които се настояваше общинските власти да въведат по-строг контрол върху оръжията за лично ползване, преди новата заплаха да наводни улиците. Заплаха достатъчно плашеща, за да мине законопроектът още на първо четене. — Оръжие с биозаряд.

— Меко казано. — Разтвори небрежно дясната си ръка и кривна глава да я погледне, сякаш виждаше дръжката на оръжието в дланта си. — „Хааг“ е система, заредена с изкуствено създаден вирусен комплекс, причиняващ имунна недостатъчност, нарича се „Фолуел 7“. Има и други заряди, но те се използват по-рядко. „Фолуел“ действа много бързо и е много неприятен. Няма лечение. Виждали ли сте човек, който умира от срив на имунната система?

В интерес на истината, беше. Налан, братовчедка от Хакари, момиче на повикване в армейските бази, където Турция гордо изпълняваше европейския си дълг като буфер срещу хаоса от изток. Беше пипнала нещо от войник на ООН. Семейството й, което се гордееше с високия си морал, я изхвърли като мръсно коте. Бащата на Севги се ядоса и намери начин да я изтегли в Ню Йорк — имаше връзки в една от новите изследователски клиники в центъра на града. Отношенията му със семейството в Турция, и без това напрегнати, се скъсаха окончателно. Повече не проговори на брат си. Севги, тогава едва на четиринайсет, отиде с него на летището да посрещнат Налан, бледо момиче с големи очи, по-голяма от нея сякаш със сто години, но и напълно незапозната с градския живот на тийнейджърите. Още помнеше физиономията й, когато тримата влязоха в джамията на Скилман Авеню през една и съща врата.

Мурад Ертекин направи всичко възможно. Вкара Налан в програма за експериментално лечение в клиниката, а вкъщи я тъпчеше с хранителни добавки и противовирусни препарати. Пребоядиса стените в стаята за гости в слънчево жълто и градинско зелено. Молеше се по пет пъти на ден, за пръв път от години. Накрая плака.

Въпреки всичко това Налан умря.

Севги примигна да прогони спомена за подгизналите от трескава пот чаршафи и умоляващите хлътнали очи.

— Твърдите, че сте направили услуга на онази жена?

— Казвам, че я пратих бързо и безболезнено там, където и без това щеше да отиде.

— Не мислите ли, че изборът по право е бил неин?

Той вдигна рамене.

— Тя направи своя избор, когато се опита да ми скочи.

И да беше таила някакви съмнения какъв е, вече не таеше. Налице беше същото непоклатимо спокойствие, което познаваше от Етан, и същата тежка, неповратлива психика. Седеше на стола си като издялана от черен камък статуя и я гледаше. Севги усети как нещо дребничко помръдва в гърдите и.

Натисна един клавиш на инфоплочата и на дисплея се появи нова страница.

— Неотдавна сте участвали в сбиване. Крило Е, при душовете. Четирима мъже са били хоспитализирани. Трима по ваша вина.

Пауза. Мълчание.

— Искате ли да ми разкажете за инцидента от ваша гледна точка?

Той се размърда.

— Мисля, че подробностите говорят сами за себе си. Трима бели мъже и един черен. Беше си наказателен побой, организиран от арийската команда.

— И надзирателите не са направили нищо, за да го предотвратят?

— Системата за наблюдение при душовете може да бъде компрометирана при наличие на голямо количество пара. Край на цитата. — Устните му се извиха в кратка усмивка. — Или пък обективите на камерите се натриват със сапун. Времето за реакция може да се удължи. Поради външни обстоятелства, край на цитата.

— И вие сте се почувствали длъжен да се намесите. — Търсеше мотивация, която би паснала на Етан. — Този Реджиналд Барне… приятел ли ви беше?

— Не. Беше доносник, истински лайнар. Сам си го просеше. Но по онова време не го знаех.

— Той беше ли генетично модифициран?

Марсалис се подсмихна презрително.

— Не, освен ако някъде няма неизвестен за мен проект, чиято цел е да произвежда безмозъчни кретени със склонност към наркотична зависимост.

— Значи солидарността ви е била продиктувана от цвета на кожата му?

Презрителната усмивка се превърна в смръщване.

— Реших, че не искам да гледам как му вкарват бормашина в задника. Това май е решение, независещо от цветовите предпочитания, вие как мислите?

Севги овладя избухването си. Разговорът не отиваше на добре. Нервите й бяха като посипани с пясък от синаптичния недостиг — в Джизъсленд синаптичните модификатори бяха забранени и още на летището й бяха взели всичко, освен това още кипеше вътрешно заради изгубения спор с Нортън в Ню Йорк.

„Сериозно ти говоря, Сев. Бордът е пощурял. Ортис и Рот по три пъти седмично слизат във Втори отдел…“

„Лично? Каква чест!“

„Искат доклади, Сев. Което ще рече доклади за напредък в разследването, а в момента такъв нямаме. Ако не направим нещо, което да раздвижи нещата, Никълсън ще ни се стовари право на главите. Аз все някак ще оцелея. Въпросът е ще оцелееш ли ти?“

Знаеше, че няма.

Октомври. Ню Йорк, дърветата в Сентръл Парк започваха да жълтеят. Докато се приготвяше сутрин за работа, продавачите на сергиите под прозореца й зъзнеха в якетата си на студения въздух. Лятото си беше отишло, килнало се беше като пътнически самолет в ясното синьо небе над града и лъчите на слънцето се отразяваха студени в крилата му. Топлината още не си беше отишла напълно, но скоро и това щеше да стане. Виж, в Южна Флорида лятото още упорстваше.

— Колко точно ви каза Нортън?

— Не много. Че имате проблем, с който АГЛОН не желае да се ангажира. Не каза защо, но предполагам, че е свързано с Мюнхен. — Внезапна и неочаквана усмивка смъкна десетина години от лицето му. — Ама вие наистина трябваше да подпишете споразумението като всички други, сериозно.

— КОЛИН одобри принципно текста — каза Севги, неясно защо сякаш се защитаваше.

— Да бе. Принципно. Принципно: няма да ни казвате какво да правим, глобалистки бюрократични боклуци такива.

Понеже казаното не беше далече от истината, Севги реши да не спори.

— Това проблем ли е за вас?

— Не. Аз работя на свободна практика. Лоялността ми е само и единствено за продан. Както вече казах, просто ми кажете какво искате да направя.

Тя се поколеба за миг. Инфоплочата имаше вграден резонантен заглушител, конструиран с технологии на КОЛИН, което го правеше значително по-сигурен от всяко подобно устройство, внасяно някога от адвокат за среща с клиента му в щатския затвор на Южна Флорида. Колкото до Марсалис, той очевидно би направил всичко, за да се махне оттук. Въпреки това навиците от последните четири месеца се бяха вкоренили.

— Имаме си работа с тринайска ренегат — каза накрая тя. — На свобода е от юни. И убива.

Той изсумтя. Никаква видима изненада.

— Откъде е избягал? От Симарон? От Танана?

— Не. От Марс.

Този път го хвана неподготвен. Той изправи гръб.

— Това е строго поверителна материя, господин Марсалис. Трябва да сте наясно с това, преди да започнем. Убийствата обхващат голяма територия и варират като метод. Досега властите не са направили връзка между тях и ние държим това да си остане така.

— Ще държите я. Как е минал през охранителните системи на нанокулата?

— Не е минавал. Успял е да отмени захождането за кацане и корабът е паднал в Тихия океан. Когато стигнахме там, него вече го нямаше.